Завърналите се

Крис Дейвис

Намериха го в кабинета му да се взира в стената от монитори. Не беше избягал, както Крис мислеше, че ще направи. Само изопна гръб, когато те влязоха в стаята, огледа ги и каза:

— Изпълнявах дълга си, нищо повече.

Крис не можеше да определи дали ги молеше за прошка, или отправяше някакво извинение. Полковникът не изглеждаше от хората, които са способни да се извиняват.

— Не знам какви сте — продължи полковникът. — Може би сте като онези в Рочестър, готови да се бият, докато не умрат втори път. Но не ми се вярва — той поклати глава. — Вие сте нещо друго. Това не може да продължи. Нищо не може — после. — Изпълнявах дълга си. Нищо повече.

За момент на Крис му се стори, че полковник Уилис ще се самоубие. Моментът изглеждаше достатъчно драматичен. Но когато го хванаха, откриха пистолета му празен, оставен върху бюрото. На мониторите на стената — където толкова много седмици бе наблюдавал живота, а понякога и смъртта на Завърналите се — се виждаше само образът на една стара чернокожа жена, седнала сама на походното си легло.

Полковникът си пое рязко дъх, когато го вдигнаха и го понесоха по коридорите на училището. Крис се питаше какво ли са измислили да му сторят.

Когато вратата на стаята се отвори, момчето вътре — в мръсни, оцапани дрехи — закри очите си от светлината с трепереща ръка.

— Гладен съм — каза то немощно.

Двама влязоха в стаята и помогнаха на детето да се изправи. Вдигнаха го на ръце и го изнесоха от затвора му. След това вкараха полковник Уилис в помещението, където момчето беше държано в продължение на дни. Преди да затворят вратата и да я заключат, Крис видя как полковникът се взира в тълпата Завърнали се. Очите на полковника бяха широко отворени и изпълнени с удивление, сякаш Завърналите се пред него се множаха, за да покрият цялата земя, запълвайки празнините, завинаги вкоренени в този свят, в този живот, дори и след смъртта си.

— Добре тогава — чу Крис да казва полковникът, макар да не беше ясно на кого говореше.

После те затвориха вратата и я заключиха.