Завърналите се

9

Харолд се събуди под слънце, което му изглеждаше по-ярко и по-силно, отколкото помнеше да е виждал някога. Всичко беше много далечно и неясно, както след като си вземал прекалено много лекарства. Около него се бяха скупчили зяпачи. Всички изглеждаха по-високи, отколкото би трябвало, прекалено издължени. Старецът затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато отново ги отвори, над него стоеше Мартин Белами, изглеждаше много тъмен и официален. Още носи оня проклет костюм, дори и в такава жега, помисли си Харолд.

Той седна. Болеше го главата. Имаше късмет, че бе паднал на тревата, а не на тротоара. Нещо задръстваше дробовете му. Нещо тежко и мокро. Накара го да се изкашля.

Едното прокашляне доведе до друго, а след това вече не беше никакво прокашляне, а направо раздираща кашлица. Харолд се преви надве, тялото му се разтресе. Пред очите му заплуваха малки точици, които се появяваха и изчезваха с трептене.

Когато кашлицата в крайна сметка спря, Харолд остана проснат на тревата с одеяло под главата, слънцето блестеше в очите му, целият бе облян в пот.

— Какво стана? — попита той, усещаше нещо режещо и влажно в гърлото си.

— Ти припадна — отговори Мартин Белами. — Как се чувстваш?

— Горещ.

Агент Белами се усмихна.

— Днес е горещ ден.

Харолд се опита да седне, но светът го предаде и започна да се върти. Той затвори очи и се отпусна обратно върху тревата. Миризмата на топлата трева му напомни за времето, когато беше момче и за да лежи в тревата през горещ юнски следобед, не беше нужно да припада.

— Къде е Джейкъб? — поинтересува се Харолд с все още затворени очи.

— Тук съм — обади се Джейкъб и се промуши през събралата се тълпа. Беше дотичал с приятеля си Макс, който го следваше мълчаливо. Джейкъб коленичи до баща си и хвана ръката на стареца.

— Не те изплаших, нали, момче?

— Не, сър.

Харолд въздъхна.

— Това е хубаво.

Приятелят на Джейкъб, Макс, който вече се бе проявил като много нежно и грижливо момче, коленичи при главата на Харолд, приведе се над него, съблече тениската си и я използва, за да избърше челото му.

— Добре ли сте, господин Харолд? — попита Макс.

Макс беше Завърнал се британска реколта. С целите си акцент и обноски. Бе открит в окръг Блейдън, недалеч от мястото, където преди седмици беше намерен онзи японец. Изглежда, окръг Блейдън се превръщаше в източник на екзотични, по-рано били мъртви индивиди.

— Да, Макс.

— Защото изглеждате много зле, а ако сте болен, трябва да отидете в болница, господин Харолд.

Въпреки спокойната си, стоическа природа на Завърнал се и изискания си британски акцент Макс говореше като картечница.

— Чичо ми се разболя преди много, много време — продължи Макс. — И се наложи да постъпи в болница. Тогава се разболя още повече и кашляше, както кашляте и вие, но звучеше дори по-лошо и… ами, господин Харолд, той умря.

Харолд кимаше и се съгласяваше с разказа на момчето, макар че не бе успял да разбере нищо след първоначално изстреляното: „Чичо ми се разболя…“

— Това е добре, Макс — каза Харолд с все още затворени очи. — Много хубаво.

Той дълго лежа на земята със затворени очи, а топлината на слънцето обгръщаше тялото му. Тихи разговори стигаха до ушите му, дори и през шума от стъпките на войниците, обхождащи усърдно оградата около лагера. Не беше забелязал, че е бил толкова близо до оградата, когато първият пристъп на кашлицата бе разтърсил тялото му, но сега Харолд осъзна колко я е наближил.

Тогава в ума му се завъртя поредица от видения.

Представи си земите отвъд оградата. Видя настилката на училищния паркинг. Зави по главната улица и мина покрай бензиностанцията и малките стари магазинчета, които бяха построени по протежение на улицата много, много отдавна. Видя приятели и познати лица, всички тръгнали по техните си работи както винаги. Понякога те му се усмихваха и махваха с ръка, а може би един-двама от тях извикаха здравей.

Харолд осъзна, че кара стария пикап, който имаше през 1966-а. Не се бе сещал за тази кола от години, но сега си я спомняше ясно. Широките меки седалки. Огромното усилие, необходимо, за да се насочва проклетото нещо. Харолд се зачуди дали днешните поколения могат да оценят какъв лукс е сервоуправлението, или, както беше и с компютрите, сега то бе толкова често срещано, че вече в него не се криеше никаква магия.

В това кратко видение Харолд прекоси целия град, като бавно осъзнаваше, че нямаше дори един-единствен Завърнал се по многобройните му улици и авенюта. Излезе извън очертанията на града, на магистралата към дома му, а пикапът мъркаше равномерно под него.

Пред къщи той се пребори с волана, зави по алеята и намери Люсил, млада и красива. Седеше на верандата, огряна от слънчевата светлина, с напълно изправен гръб, царствена и значима, така както Харолд никога не бе виждал да изглежда друга жена през целия си живот. Дългата й гарвановочерна коса се спускаше по раменете и, блестяща под топлото слънце. Беше грациозно и величествено създание. Тя го плашеше, затова я обичаше толкова много. Джейкъб тичаше в кръг около дъба пред верандата и викаше нещо за герои и злодеи.

Такива трябваше да бъдат нещата. И тогава момчето зави зад дървото и не се показа от другата страна. Изчезна за миг.

Агент Белами бе коленичил в тревата до Харолд; зад него двойка нетърпеливи парамедици хвърляха сянка върху обляното с пот лице на стареца.

— Случвало ли ви се е и друг път? — попита единият от парамедиците.

— Не — отговори Харолд.

— Сигурен ли сте? Трябва ли да търся медицинското ви досие?

— Можете да направите каквото ви харесва, предполагам — каза Харолд. Силите му се възвръщаха, заедно с прилива на гняв. — Това е едно от предимствата да си човек на правителството, нали? Имате информация за всеки някъде в някоя проклета папка.

— Предполагам, че да — обади се Белами. — Но мисля, че ще е по-добре за всички да го направим по лесния начин.

Той кимна на парамедиците.

— Вижте дали е добре. Може би на вас ще съдейства малко повече, отколкото на мен.

— Не разчитай на това — измърмори Харолд.

Мразеше да провежда разговор, докато лежи по гръб, но май точно сега нямаше голям избор. Всеки път, когато понечваше да седне, Джейкъб леко го натискаше по рамото с тревожен израз на малкото си личице.

Белами се изправи и изтупа тревата от коленете си.

— Аз ще се погрижа да получа медицинския му картон. Направете запис за случилото се в дневника, разбира се.

Той вдигна ръка и помаха на някого.

Приближиха се двойка войници.

— Всичко това за един уморен старец — произнесе Харолд високо и най-накрая седна с пъшкане.

— Хайде, хайде — каза парамедикът и сграбчи Харолд за ръката с изненадваща сила. — Трябва да легнете и да ни дадете шанс да се уверим, че сте добре, сър.

— Отпусни се — помоли Джейкъб.

— Да, господин Харолд. Трябва да легнете — вметна Макс. — Нали ви разказах за чичо ми. Той се разболя един ден, не искаше никакви лекари да се въртят около него и постоянно ги ругаеше, когато идваха. А после умря.

— Добре, добре, добре — въздъхна Харолд.

Скоростта, с която говореше момчето, бе достатъчна, за да потуши бунта на стареца. Той внезапно се почувства много, много уморен. Така че просто се предаде и реши да легне по гръб на тревата и да остави парамедиците да правят каквото искат.

Ако направеха нещо нередно, реши той, винаги можеше да ги съди. Тук беше Америка в края на краищата.

Тогава Макс се впусна в нов разказ за смъртта на чичо си и Харолд беше приспан от бързото барабанене на гласа на момчето.

— Ще закъснеем — припираше старата сенилна чернокожа жена. Харолд седна в леглото си, без все още да е сигурен как се бе озовал тук. Беше в стаята си, където бе малко по-хладно отпреди, но слънцето продължаваше да грее през прозореца и той разбра, че е същият ден, малко по-късно. На ръката му имаше превръзка, под която усещаше сърбеж, там му бяха сложили инжекция в някакъв момент, досети се Харолд.

— Проклети лекари.

— Това е лоша дума — обади се Джейкъб.

Двамата с Макс седяха на пода и играеха някаква игра. Сега скочиха и се втурнаха към леглото.

— Преди не казвах нищо — продължи Джейкъб, — но мама не би искала да употребяваш проклет.

— Това е лоша дума — съгласи се Харолд. — Става ли да не й казваме?

— Добре — отговори Джейкъб с усмивка. — Искаш ли да чуеш един виц?

— О, да — прекъсна го Макс. — Това е чудесен виц, господин Харолд. Един от най-смешните вицове, които съм чувал от много време. Моят чичо…

Харолд вдигна ръка, за да спре момчето.

— Какъв е вицът, синко?

— Как разбираме, че морковите са полезни за зрението?

— Не знам — сви рамене Харолд, макар добре да си спомняше, че разказа на Джейкъб този виц малко преди момчето да умре.

— Ами виждал ли си заек с очила?

Всички се засмяха.

— Не можем да останем тук цял ден — заяви Патриша от своето легло. — Вече сме закъснели. Ужасно, ужасно закъснели. Невъзпитано е да караме хората да чакат. Те ще започнат да се притесняват за нас! — Протегна тъмната си ръка и я сложи върху коляното на Харолд. — Моля те. Не искам да бъда груба с никого. Майка ми не ме е възпитала така. Може ли да тръгваме вече? Аз съм облечена.

— След малко — каза Харолд, без да знае защо.

— Тя добре ли е? — попита Макс.

Момчето обикновено говореше в абзаци, така че Харолд зачака да дойдат и останалите изречения. Но това така и не стана. Патриша се боричкаше с дрехите си и ги гледаше, тъй като те май не се приготвяха да тръгват. Това я разстрои много.

— Просто е объркана — отвърна накрая Харолд.

— Не съм объркана! — възнегодува Патриша и дръпна ръката си.

— Не си — хвана ръката й Харолд и нежно я потупа. — Не си объркана. И няма да закъснеем. Обадиха се преди малко и казаха, че часът се променя. Отложиха нещата.

— Отменили са го?

— Не. Разбира се, че не. Просто са го отложили малко.

— Направили са го, нали? Анулирали са го, защото ние закъсняхме толкова! Те са ни ядосани! Това е ужасно.

— Нещата въобще не стоят така — възрази Харолд.

Той се приближи до нейното походно легло, благодарен, че тялото му сякаш се връщаше към нормалното, може би тези проклети лекари не бяха толкова лоши. Обгърна с ръка едрото и туловище и я потупа по рамото.

— Просто са променили часа, това е всичко. Имало някакво объркване с храната, мисля. При доставчика станала някаква авария в кухнята и всичко вървяло зле, затова искали малко повече време, това е всичко.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — кимна Харолд. — Всъщност имаме толкова много време, че може и да си подремнеш. Уморена ли си?

— Не — тя стисна устни, после продължи: — Да — заплака. — Толкова, толкова съм уморена.

— Чувството ми е познато.

— О — възкликна тя. — О, Чарлз. Какво не е наред с мен?

— Нищо — погали я по косата Харолд. — Просто си уморена. Това е всичко.

Жената го погледна и на лицето и се изписа огромен, дълбок страх, сякаш за миг бе осъзнала, че той не беше онзи, на когото се преструваше, че нищо не бе такова, каквото съзнанието и казваше. После мигът отмина и отново беше уморената, объркана старица, а той бе Чарлз. Тя отпусна глава на рамото му и заплака, дори и само защото й се струваше, че това е най-правилното нещо, което може да направи.

След малко жената заспа. Харолд я положи на матрака, отметна разпилените коси от лицето й и я загледа така, сякаш умът му беше изпълнен със загадки.

— Това е ужасно — поклати глава Харолд.

— Кое? — попита Джейкъб със своя равен спокоен глас.

Харолд седна на края на леглото си и се загледа в ръцете си. Втренчи се в показалеца и средния пръст, сякаш те държаха един от онези малки, прекрасни цилиндри с никотин и канцерогени. Вдигна празните си пръсти към устните. Вдиша. Задържа дъх. Изпусна всичкия въздух — закашля се леко, когато дробовете му се изпразниха.

— Не трябва да правиш така — упрекна го Макс.

Джейкъб кимна в знак на съгласие.

— Помага ми да мисля — обясни Харолд.

— За какво си мислиш? — попита Макс.

— За жена си.

— Мама е добре — каза Джейкъб.

— Разбира се, че е — отговори Харолд.

— Джейкъб има право — намеси се Макс. — Майките са винаги добре, защото светът не може да се оправи без тях. Така каза баща ми, преди да умре. Каза, че майките са причината целият свят да действа както трябва и че без майките всички щяха да са сърдити и гладни, а хората щяха да се бият през цялото време и на никого нямаше да се случва нищо добро.

— Мисля, че е бил прав — кимна Харолд.

— Баща ми обичаше да казва, че майка ми е най-добрата на света. Твърдеше, че никога не би я заменил, но си мисля, че това го казва всеки баща, защото звучи добре. Обаче се обзалагам, че Джейкъб си мисли същото за майка си — вашата съпруга, — защото така би трябвало да си мисли. Ето как стоят нещата…

Изведнъж момчето спря да говори и само се взираше неразбиращо в тях. Харолд приветства тишината, но в същото време беше и изнервен от нейната внезапност. Макс изглеждаше ужасно разсеян, сякаш нещо бе изскочило внезапно и бе отнесло надалеч от съзнанието му всичко, което се бе намирало там само секунди преди това.

После очите на момчето се забелиха, сякаш в главата му прещрака някакъв голям ключ. То падна на пода и остана да лежи като заспало, само тънка струйка кръв на горната му устна подсказваше, че нещо не е наред.