Завърналите се

Бележка на автора

Дванайсет години след като майка ми почина, аз едва си спомням звука на гласа и. Шест години след смъртта на баща ми единствените гледки с него, които съм в състояние да си припомня, са от финалните месеци преди последния му дъх. Спомени, които бих искал да забравя.

Такива са правилата на паметта, когато загубиш някого. Някои моменти остават, а други изчезват напълно.

Но фантазията е нещо друго.

През юли, няколко седмици след годишнината от смъртта на майка ми, я сънувах. Сънят беше прост: прибрах се от работа, а тя бе там, седеше на масата за вечеря и ме чакаше. През целия сън само си говорихме. Разказвах и за университета и въобще за живота си след нейната смърт. Тя ме попита защо още не съм улегнал и не съм създал семейство. Дори и след смъртта си майка ми се опитваше да ме ожени.

Споделихме нещо, което за мен е възможно само в сънищата: разговор между майка и син.

Този сън не ме напускаше в продължение на месеци. Когато нощем заспивах, се надявах да го преживея отново, но никога не се получи. Не след дълго поканих приятел на обяд и му разказах за моите емоционални притеснения. Разговорът вървеше както става при стари приятели: криволичещ, шеговит на моменти, но в крайна сметка възстановителен. Някъде към края на обяда, когато разговорът замираше, моят приятел попита: „Можеш ли да си представиш, че тя наистина се е върнала, само за една нощ? Ами ако не е само тя? Ами ако се случи и с други хора?“ „Завърналите се“ се роди на този ден.

Трудно е да се обясни в какво се превърна за мен „Завърналите се“. Всеки ден, в който работех върху ръкописа, се борех да реша определени въпроси. Въпроси от общата физика, въпроси на дребните детайли и крайните резултати. Трябваше да се преборя с най-основните: откъде идват Завърналите се? Какво са те? Истински ли са? На някои от тези въпроси беше лесно да се отговори, но други бяха парализиращо неуловими и така стигнах до един момент, в който почти се отказах и спрях да пиша.

Но онова, което ме накара да продължа, беше образът на агент Белами. Започнах да виждам себе си в него. Неговият разказ за смъртта на майка му — инсултът и последвалото боледуване — е историята на смъртта на майка ми. Неговото постоянно желание да се дистанцира от нея е моят собствен опит да избягам от някои от най-болезнените спомени от последните дни на майка ми. И в крайна сметка неговото помирение се превърна в мое помирение.

„Завърналите се“ стана за мен нещо повече от поредния ръкопис, стана възможност. Възможност да бъда с майка си отново. Възможност да видя нейната усмивка, да чуя гласа и, шанс да бъда с нея в последните дни от живота и, а не да се скрия от нея, така както бях постъпил в реалния свят.

В крайна сметка осъзнах какво исках да бъде този роман — какво може да бъде. Исках да бъде възможност за моите читатели да почувстват онова, което почувствах в онзи сън през 2010 година, да открият тук своите собствени истории. Исках да бъде място, където — чрез методи и вълшебства, непознати дори за мен — строгите безпристрастни правила на живота и смъртта не съществуват и хората могат да бъдат още веднъж с онези, които са обичали. Място, където родител може отново да прегърне децата си. Място, където любовниците могат да се открият, след като са се изгубили. Място, където едно момче може най-после да каже на майка си „сбогом“.

Един добър приятел веднъж определи „Завърналите се“ като „време извън синхрон“. Мисля, че е точно. Надеждата ми е, че читателят ще може да влезе в този свят и да открие неизречените думи и непримирените емоции от живота си да се разгръщат на тези страници. Може би дори да открие собствените си дългове простени. Бреме, което най-накрая да загърби.