Завърналите се

4

Когато вече имаше толкова много хора и толкова малко въздух в помещението, че всички започнаха да обмислят вероятността да се случи трагедия, глъчката на тълпата започна да затихва. Тишината пое от главния вход на църквата и тръгна през навалицата като вирус. Пастор Питърс стоеше изправен — изглеждаше висок и могъщ като планината Синай, помисли Люсил, — спокойно сложил ръце на кръста си и чакаше заедно със съпругата си, сгушена под защитата на сянката му. Люсил изви врат, за да види какво се случва. Може би дяволът най-сетне се беше уморил да чака.

— Здравейте. Здравейте. Извинете ме. Простете. Здравейте. Как сте? Извинете ме. Простете.

Понесе се като заклинание през тълпата и всяка дума караше хората да се отдръпнат.

— Извинете ме. Здравейте. Как сте? Извинете ме. Здравейте… — беше равен, плътен глас, наситен с маниери и отсенки.

Гласът се извиси — или може би мълчанието стана по-дълбоко, — докато не остана само ритъмът на думите, които се понесоха над всичко като мантра.

— Извинете ме. Здравейте, как сте? Простете. Здравейте.

Несъмнено това бе добре обработеният глас на представител на властите.

— Добър вечер, пасторе — поздрави меко агент Белами, най-накрая прекосил океана от хора.

Люсил въздъхна, изпусна дъха, който не беше осъзнала, че задържа.

— Госпожо?

Беше в тъмен, добре скроен сив костюм, много подобен на онзи, който носеше в деня, когато доведе Джейкъб. Не бе от онези костюми, с които виждате да се обличат много държавни мъже. Беше костюм, достоен за Холивуд, за някое токшоу или друго бляскаво събитие, помисли си Люсил.

— А как е нашето момче? — попита той и кимна към Джейкъб с все още широка и квадратна усмивка като прясно нарязан мрамор.

— Добре съм, сър — отвърна Джейкъб, а бонбонът потракваше по зъбите му.

— Радвам се да го чуя. — Агент Белами поправи вратовръзката си, макар че не беше изкривена. — Много се радвам да го чуя.

Тогава се появиха войниците. Две толкова млади момчета, че изглеждаха сякаш само си играят на войници. Люсил очакваше всеки момент да започнат да се гонят около амвона, както правеха някога Джейкъб и момчето на Томпсън. Но оръжията, спящи до бедрата им, не бяха играчки.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза пастор Питърс и разтърси ръката на агент Белами.

— Не бих го пропуснал. Благодаря ви, че ме изчакахте. Доста голяма тълпа сте събрали тук.

— Те просто са любопитни — поклати глава пастор Питърс. — Всички сме любопитни. Имате ли вие… или по-скоро Бюрото или правителството като цяло имат ли какво да кажат?

— Правителството като цяло? — повтори агент Белами, без да крие усмивката си. — Вие ме надценявате. Аз съм просто един беден държавен служител. Малко черно момче — той сниши глас — от Ню Йорк.

Както всички в църквата, всички в града вече бяха разбрали по акцента му. Но нямаше смисъл да набляга на този факт повече, отколкото трябваше. Югът беше странно място.

Срещата започна.

— Както всички знаете — заговори пастор Питърс от предната част на църквата, — живеем във времена, които можем да наречем само интересни. Ние сме толкова благословени, че сме в състояние да… да станем свидетели на тези знамения и чудеса. И не се заблуждавайте, те са точно това — знамения и чудеса.

Той закрачи, докато говореше, както правеше винаги, когато не беше сигурен в онова, което казваше.

— Това са времена, достойни за Стария завет. Не само че Лазар възкръсна от гроба, но, изглежда, води със себе си всички! — пастор Питърс спря и избърса потта от врата си.

Съпругата му се изкашля.

— Нещо се е случило — провикна се той и стресна църквата. — Нещо, чиято причина все още не знаем, се е случило — той разпери ръце. — И какво ще правим? Как трябва да реагираме? Трябва ли да се страхуваме? Това са несигурни времена и е съвсем естествено да се плашим от несигурните неща. Но какво да правим с този страх?

Той се приближи до първата пейка, където седяха Люсил и Джейкъб, твърдите му подметки безшумно се плъзгаха по стария килим в бургундско червено. Извади кърпичката от джоба си, избърса челото си и се усмихна на Джейкъб.

— Ние ще овладеем страха си с търпение — продължи. — Ето какво ще направим.

Беше много важно да спомене търпението, напомни си пасторът. Хвана Джейкъб за ръката, сигурен, че дори и онези в дъното на църквата, които не можеха да видят, имаха достатъчно време, за да им разкажат какво правеше, как говореше за търпение, докато държеше ръката на момчето, било мъртво в продължение на половин век, а сега, изведнъж, кротко смучеше бонбон в предната част на църквата, под самата сянка на разпятието. Погледът на пастора започна да се мести из залата, а хората го следяха. Спираше се един по един на всеки от другите Завърнали се, които бяха там, така че всеки да може да види колко сериозна бе вече ситуацията. Независимо от факта, че първоначално не се предполагаше те да присъстват. Бяха истински, не измислени. Без никакво съмнение. Беше важно хората да разберат поне това.

За всички търпението бе едно от най-трудните неща за разбиране, знаеше пастор Питърс. А още по-трудно беше да се практикува. Чувстваше, че самият той бе най-малко търпеливият от всички. Нито една дума, казана от него, сякаш нямаше значение или смисъл, но имаше паство, което трябваше да склони, трябваше да изиграе своята роля. А също така трябваше да я държи на разстояние от съзнанието си. Той тръсна глава и изтласка видението на лицето й от ума си.

— Има много възможности и още по-лошо — има много условия за прибързани мисли и прибързано поведение в тези времена на несигурност. Достатъчно е само да включите телевизора, за да видите колко са изплашени всички, да видите как се държат някои хора, какви неща вършат от страх.

Неприятно ми е да кажа, че се страхуваме, но е така. Неприятно ми е да кажа, че може би прибързваме, но е така. Неприятно ми е да кажа, че искаме да направим неща, за които знаем, че не бива да правим, но такава е истината.

В съзнанието му тя се бе проснала върху дебелия нисък клон на един дъб като хищна котка. Той стоеше на земята, беше само момче тогава и гледаше нагоре към нея, докато тя бе отпуснала ръка надолу към него. Толкова го беше страх. Страх от височина. Страх от нея и от начина, по който го караше да се чувства. Страх от себе си, както се страхуват всички деца. Страх от…

— Пасторе?

Беше Люсил.

Големият дъб, слънцето, надничащо през клоните, влажната зелена трева, момичето — всичко изчезна. Пастор Питърс въздъхна и вдигна празните си ръце пред себе си.

— Какво ще правим с тях? — излая Фред Грийн от средата на църквата.

Всички се извърнаха към него. Той свали оръфаното си кепе и опъна работната си куртка в цвят каки.

— Те не са наред! — продължи Фред, изопнал устни като процеп на ръждясала пощенска кутия.

Косата му отдавна го бе изоставила, имаше едър нос и малки очички — сякаш всичките се бяха старали през годините да му придадат зло, жестоко изражение.

— Какво ще правим с тях?

— Ще бъдем търпеливи — заяви пастор Питърс.

Помисли дали да не спомене семейство Уилсън, които стояха в дъното на църквата. Но това семейство имаше специално значение за град Аркадия и засега беше по-добре да ги държи далеч от погледите.

— Да бъдем търпеливи? — очите на Фред се разшириха. Целият потръпна. — Когато самият Дявол се появява на входната ни врата, искате от нас да бъдем търпеливи? Искате да бъдем търпеливи тук и сега, в Края на времената!

Фред не гледаше към пастор Питърс, докато говореше, а към публиката. Завъртя се на място, сякаш придърпа тълпата към себе си, за да се увери, че всеки от тях може да види какво има в очите му.

— Той иска търпение в момент като този!

— Хайде, хайде — каза пастор Питърс. — Дайте да не започваме с тия приказки за Края на времената. Дайте да не наричаме горките хора дяволи. Те са загадки, това е сигурно. Може дори да са чудеса. Но засега е твърде рано да се захванем за нещо. Прекалено много работи не знаем и последното, което ни трябва, е тук да започне паника. Чули сте за случилото се в Далас, за всички онези пострадали хора — и Завърнали се, и обикновени хора. Всички, които загинаха. Не можем да допуснем нещо подобно да се случи и тук. Не и в Аркадия.

— Ако питате мен, ония приятели в Далас са направили каквото трябва.

Църквата се оживи. На пейките, покрай стените, в дъното на църквата всички шушукаха в знак на съгласие с Фред или най-малкото в знак на съгласие с неговата страст.

Пастор Питърс вдигна ръце и махна на тълпата да се успокои. Тя затихна за миг само за да се разшуми отново.

Люсил обви ръка около раменете на Джейкъб и го придърпа към себе си, като потръпна от внезапния спомен за гледката на Завърналите се — възрастни и деца, — лежащи окървавени и пребити по напечените от слънцето улици на Далас.

Тя погали Джейкъб по главата и затананика някаква мелодия, която не можеше да назове. Усети погледите на жителите на града, вперени в него. Колкото по-дълго го гледаха, толкова по-строги ставаха лицата им. Устните се изкривяваха и веждите се бърчеха в откровени гримаси. И то, докато през цялото това време момчето само се гушеше в прегръдката на майка си и не мислеше за нищо по-сериозно от глазираните праскови.

Нещата нямаше да са толкова сложни, помисли Люсил, ако можеше да скрие факта, че той е един от Завърналите се. Само да имаше как да мине просто за още едно дете. Но дори и ако целият град не знаеше личната й история, не знаеше за трагедията, която бе сполетяла нея и Харолд през август 1966 година, пак нямаше начин да се скрие какъв беше Джейкъб. Живите винаги разпознаваха Завърналите се.

Фред Грийн продължи да говори за изкушението на Завърналите се и как не бива да им се има доверие. В ума си пастор Питърс имаше всякакви цитати от Писанията, поговорки и канонични анекдоти, които да му послужат като контрааргументи, но това не беше църковно събрание. Не бе сутрешна неделна проповед. Беше общо събрание на град, изпаднал в объркване в разгара на глобална епидемия. Епидемия, която, ако имаше справедливост в света, щеше да отмине този град, щеше да помете цивилизования свят, по-големите градове — Ню Йорк, Лос Анджелис, Токио, Лондон, Париж. Онези места, където се предполагаше, че се случваха големите, важните събития.

— Аз казвам да ги съберем някъде — продължи Фред и размаха големия си сбръчкан юмрук във въздуха, докато групата млади мъже, скупчени около него, кимаха и сумтяха в знак съгласие. — Може би в училището. Или в тази църква тук, щом чуваме пастора да твърди, че Господ няма забележки към тях.

Тогава пастор Питърс направи нещо, което правеше рядко. Той изкрещя. Изкрещя толкова силно, че църквата се сви в мълчание, а дребната му крехка жена отстъпи няколко дребни крачки назад.

— И после какво? — попита той. — Какво ще стане с тях после? Ще ги заключим в някоя сграда и после какво? Какво следва? Колко време ще ги държим? Няколко дни? Една седмица? Две седмици? Един месец? Докато всичко свърши? И кога ще стане това? Кога ще спрат да се връщат мъртвите? Кога ще се препълни Аркадия? Кога ще се върне всеки, който някога е живял тук? Нашата малка общност е на колко, на сто и петдесет? На сто и седемдесет години? Колко хора са това? Колко можем да поемем? Колко можем да изхраним и за колко дълго?

А какво ще стане, когато не са само нашите собствени Завърнали се? Всички вие знаете какво се случва. Когато се връщат, това рядко става на мястото, което са обитавали приживе. Така че ще се окаже, че отваряме вратите си за тези, за които това събитие е завръщане у дома, но също така и за онези, които просто са се загубили и се нуждаят от посока. Самотните. Неуправляемите, дори и сред Завърналите се. Помните ли японския младеж в окръг Блейдън? Къде е той сега? Не и в Япония, все още е в Блейдън. Живее с едно семейство, което беше достатъчно любезно да го приюти. И защо? Просто защото не иска да се прибере вкъщи. Какъвто и да е бил животът му, когато е умрял, той иска нещо друго. И по милостта на добри хора, желаещи да покажат любезност, има шанс да го получи.

Бих ти платил добри пари, Фред Грийн, за да ми обясниш това! И да не си посмял да започнеш с приказките как „умът на китаеца не е като нашия“, ти, стар расистки глупако.

Видя искрица разум и разбиране — възможност за търпение — в очите им.

— И така, какво ще стане, когато няма да има къде другаде да отидат? Какво ще се случи, когато мъртвите станат повече от живите?

— Точно за това говоря и аз — каза Фред Грийн. — Какво ще се случи, когато мъртвите станат повече от живите? Какво ще направят те с нас? Какво ще стане, когато се окажем оставени на тяхната милост?

— Ако стане така, а няма изгледи да стане, но ако все пак се случи, ще се надяваме, че те ще са получили добър пример какво е милост… от нас.

— Това е дяволски глупав отговор! Да ми прости Господ, че го казвам точно тук, в църквата. Но такава е истината. Това е дяволски глупав отговор!

Глъчката в църквата отново се усили. Шушукане, мърморене и празни предположения. Пастор Питърс погледна към агент Белами. Където Бог се проваляше, правителството трябваше да поеме щафетата.

— Добре! Добре! — обади се Мартин Белами и застана с лице към тълпата. Прокара ръка по безупречния си сив костюм. Сякаш от всички хора в църквата само той не се бе изпотил, не страдаше от задуха и натежалата жега. В това имаше нещо успокояващо.

— Въобще не се съмнявам, че всичко е започнало по вина на правителството! — извика Фред Грийн. — Не би ме изненадало ни най-малко, ако се окаже, че правителството има пръст във всичко, след като нещата се изяснят. Може да не са търсели някакъв начин да връщат всички, но се обзалагам, че според ония типове в Пентагона има цял куп изгоди, ако се научат да връщат войниците от мъртвите. — Фред стисна устни, сякаш за да оформи доводите в устата си. Разтвори ръце, като че искаше да насочи всички в църквата в своята посока на мислене. — Сега можете ли да си представите? Изпращате армията на война и, бум, един от вашите войници е застрелян. Тогава натискате бутон или го инжектирате с някаква игла и той отново е на крака, с пушка в ръка и се устремява право към кучия син, който току-що го е убил! Това е оръжие за проклетия Съден ден!

Хората кимаха все едно наистина ги бе убедил или, най-малкото, беше открехнал вратата за подозрението.

Агент Белами остави думите на стареца да се разсеят над тълпата.

— Значи оръжие за Деня на Страшния съд, господин Грийн — започна той. — С такива неща са пълни кошмарите. Само помислете — мъртъв в единия миг, жив на следващия и застрелян още веднъж. Колко от вас биха се записали за такова нещо? Знам, че аз не бих.

Не, господин Грийн, нашето правителство, колкото голямо и внушително да е, не контролира това събитие повече, отколкото контролира слънцето. Всички ние само се опитваме да не бъдем стъпкани от него, това е. Просто се опитваме да напредваме толкова, колкото успеем.

Това беше хубава дума: напредък. Безопасна дума, в която можеш да се сгушиш, когато си нервен. От онези думи, които водиш вкъщи, за да ги запознаеш с родителите си.

Тълпата погледна пак към Фред Грийн. Той не им беше дал нещо толкова успокояващо като напредък. Само стоеше там и изглеждаше стар, дребен и гневен.

Пастор Питърс премести едрия си силует от дясната страна на агент Белами.

Агент Белами бе от най-лошия вид хора на правителството: беше честен. Едно правителство никога не трябва да казва на хората, че не знае повече, отколкото всеки друг. Ако правителството не разполага с отговорите, тогава кой, по дяволите, разполага с тях? Най-малкото, което можеше да направи правителството, бе да има приличието да излъже за това. Да твърди, че всичко е под контрол. Да твърди, че всеки момент ще бъде готово чудотворно лечение, решаващ военен удар или, в случая със Завърналите се, само една обикновена пресконференция, на която президентът ще седи край камината, облечен в пуловер, запалил лула и ще каже с много търпелив и мек глас: „Имам нужните ви отговори и всичко ще бъде наред“.

Но агент Белами не знаеше абсолютно нищо повече от всеки друг и не се срамуваше от това.

— Проклет глупак — изсумтя Фред.

После се завъртя на пета и си тръгна, а гъстата навалица се разделяше пред него както можеше, за да го пропусне.

След като Фред Грийн си отиде, нещата станаха по-спокойни по техния си южняшки начин. Всички се редуваха да говорят, задаваха въпросите си както на човека от Бюрото, така и на пастора. Въпросите бяха очакваните; за всеки, навсякъде, във всяка страна, във всяка църква, кметство, аудитория, интернет форум или чат стая въпросите бяха едни и същи. Въпросите бяха задавани толкова много пъти от толкова много хора, че бяха станали досадни.

И отговорите на въпросите — ние не знаем, дайте ни време, моля, бъдете търпеливи — бяха също толкова досадни. В това усилие проповедникът и човекът от Бюрото образуваха перфектен екип. Единият апелираше към чувството за граждански дълг на хората. Другият — към чувството за духовен дълг. Ако не бяха перфектен екип, би било трудно да се каже какво точно щеше да направи градът, когато се появи семейство Уилсън.

Те дойдоха от трапезарията в дъното на църквата. Живееха там вече седмица. Предимно незабелязвани. Рядко обсъждани.

Джим и Кони Уилсън, заедно с двете им деца, Томи и Хана, бяха най-големите срам и мъка, които град Аркадия някога беше познал.

В Аркадия не ставаха убийства. Но това бе станало. Преди години семейство Уилсън бяха простреляни и убити една нощ в собствения им дом, а извършителят никога не беше открит. Витаеха много теории. В началото се говореше доста за скитник на име Бен Уотсън. Той нямаше постоянен дом и се местеше от град на град като някаква прелетна птица. Обикновено идваше в Аркадия през зимата и можеше да бъде намерен окопал се в нечий хамбар, опитвайки се да остане незабелязан толкова дълго, колкото успееше. Но никой не знаеше някога да е бил склонен към насилие, а когато семейство Уилсън бяха убити, Бен Уотсън беше през два окръга оттук, заключен в килия по обвинение за пиянство на публично място.

Идваха и си отиваха други теории с все по-спадаща степен на достоверност. Говореше се за тайна любовна връзка — понякога Джим бе виновен, понякога Кони, но това не продължи много дълго, защото се знаеше, че Джим беше или на работа, или в църквата, или у дома, а Кони беше само у дома, в църквата или с децата. Нещо повече, простата истина бе, че Джим и Кони бяха училищна любов, предопределени един за друг.

Забежките просто липсваха в ДНК-то на тяхната любов.

През живота си семейство Уилсън бяха прекарали доста време с Люсил. Джим, който не си падаше особено по проучванията на родословията, за разлика от някои други, се довери на Люсил, която му обясни, че са свързани чрез някаква пралеля (чието име все й убягваше), и дойде на гости, когато Люсил го покани.

Никой не отказва възможността да бъде третиран като член на семейство.

За Люсил — и това беше нещо, което тя си позволи да си признае едва години след смъртта им — да наблюдава как Джим и Кони живеят, работят и отглеждат двете си деца беше възможност да види живота, който тя самата би могла да има. Живота, който смъртта на Джейкъб бе отнела от нея.

Как би могла да не ги нарича роднини, да не ги направи част от своя свят?

През дългите години, които последваха убийството на семейство Уилсън, в крайна сметка хората се бяха договорили — по мълчаливия, безсловесен начин, по който жителите на малките градчета постигат съгласие за нещата, — че виновникът не може да е бил от Аркадия. Трябваше да е бил някой друг. Трябва да го бе извършила останалата част от света, открила тази специална и тайна част от картата, където тези хора живееха мирния си живот, започващ и завършващ в тишина и покой, откакто се помнеха.

Всички гледаха в замислено мълчание как малкото семейство се появи, един по един, от вратата в дъното на църквата. Джим и Кони тръгнаха напред; малките Томи и Хана ги следваха кротко. Тълпата се раздели като плътно тесто.

Джим Уилсън беше млад мъж, едва минал трийсет и пет, с руса коса, широки рамене, твърда, квадратна брадичка. Имаше вида на човек, който винаги строи нещо. Винаги ангажиран по някакъв начин с производство. Винаги подтикващ бавния ход на прогреса на човечеството в надпреварата с вечния глад на ентропията. Затова градът го обичаше толкова приживе. Беше такъв, каквито трябваше да бъдат жителите на Аркадия: учтив, трудолюбив, добре възпитан, южняк. Но сега, като един от Завърналите се, той им напомняше, че са и такива, каквито не знаеха, че биха могли да бъдат.

— Стигате до големия въпрос — каза Джим с нисък глас. — Онзи, който си зададохте по-рано тази вечер, но остана да виси тук. Въпросът какво да се прави с нас.

Пастор Питърс го прекъсна.

— Хайде, хайде. Няма какво „да се прави с вас“. Вие сте хора. Нуждаете се от място, където да живеете. Имаме стая за вас.

— Те не могат да останат тук завинаги — обади се някой. Гласове в тълпата замърмориха в съгласие. — Трябва нещо да се направи с тях.

— Аз просто исках да кажа благодаря — продължи Джим Уилсън.

Беше планирал да каже много повече, но всичко бе забравено сега, когато цяла Аркадия се взираше в него. Някои се взираха не толкова приятелски, колкото други.

— Аз просто… Аз само исках да кажа благодаря — повтори Джим Уилсън.

После се обърна и като поведе семейството си, излезе така, както бе дошъл.

След това, изглежда, на всички вече им беше трудно да се сетят какво да питат, какво да кажат или за какво да спорят. Хората се помотаха безцелно известно време, като продължиха да мърморят и да шушукат без особен резултат. Всички внезапно се почувстваха уморени и потиснати. Агент Белами казваше последни успокоителни думи на всеки, докато се изнизваха от църквата. Ръкуваше се и се усмихваше, докато минаваха, а когато го питаха, казваше, че ще направи всичко по силите си, за да разбере защо се случва всичко това. Обеща им, че ще остане „докато нещата се подредят“.

Хората очакваха от правителството тъкмо да подреди нещата, така че засега оставиха настрана своите страхове и съмнения.

Накрая останаха само пасторът, съпругата му и семейство Уилсън, които не искаха да причиняват повече проблеми, отколкото вече бяха създали, и стояха тихо в стаята си в дъното на църквата — далеч от очите и спомените на всички, — сякаш въобще не се бяха завръщали.

— Предполагам, че Фред е получил справедлива възможност да говори — каза Харолд, когато Люсил се настани в пикапа. Тя се бореше с предпазния колан на Джейкъб, дърпаше и правеше сложни движения с ръце.

— Те са просто толкова… толкова… несправедливи!

Изщракването на предпазния колан на Джейкъб подчерта присъдата и. Тя завъртя дръжката на прозореца. След няколко силни напъвания той се освободи и се отвори. Люсил скръсти ръце на гърдите си.

Харолд завъртя ключа на двигателя. Той се задейства с изръмжаване.

— Виждам, че майка ти пак си е прехапала езика, Джейкъб. Май е седяла през цялата среща, без да каже и дума, нали?

— Да, сър — отвърна Джейкъб и погледна нагоре към баща си с усмивка.

— Не правете така — помоли Люсил. — Вие двамата, не правете така!

— Не е получила шанс да използва никоя от шантавите си думички и знаеш как се чувства заради това, нали? Помниш ли?

— Да, сър.

— Няма да играя с вас двамата — заяви Люсил, като се мъчеше да удържи смеха си. — Ей сега слизам и няма да ме видите никога повече.

— Някой друг успя ли да използва шантави думи?

— Страшният съд.

— А… този. Това със сигурност е шантав. „Страшният съд“ настъпва, когато прекарваш твърде много време в църквата. Ето защо не ходя там.

— Харолд Харгрейв!

— Как е пасторът? Той е добро момче от Мисисипи независимо от религията си.

— Той ми даде бонбони — обади се Джейкъб.

— Това беше мило от негова страна, нали? — попита Харолд, като удържаше пикапа на черния път към дома. — Той е добър човек, нали?

Църквата сега беше тиха. Пастор Питърс влезе в малкия си кабинет и седна зад тъмната дървена маса. В далечината някакъв пикап трополеше надолу по улицата. Всичко бе просто и това беше добре.

Писмото лежеше в чекмеджето на бюрото му, под купища книги, разнообразни документи, които се нуждаеха от подписа му, проповеди в различни степени на завършеност и цялата бъркотия, която бавно завладява всяка канцелария. От далечния ъгъл стара лампа хвърляше мътна, кехлибарена светлина в стаята. Стените на кабинета бяха покрити с библиотечните рафтове на пастор Питърс, всичките претъпкани над капацитета си. Книгите не му носеха особена утеха тези дни. Едно-единствено писмо бе зачеркнало целия им труд, беше заличило цялата утеха, която думите можеха да предложат.

В писмото пишеше: