Завърналите се

Джейкъб Харгрейв

В миговете след смъртта на майка си не беше сигурен дали е казал правилните думи. Надяваше се, че е така. Или най-малкото, надяваше се, че бе казал достатъчно. Майка му винаги знаеше какво да каже. Думите бяха нейното средство за вълшебства — думите и сънищата.

В сиянието на горящата къща, коленичил до майка си, Джейкъб се замисли какъв беше животът някога, преди онзи ден, когато той слезе до реката. Спомни си времето, което беше прекарал с майка си, когато баща му пътуваше по работа за по няколко дни и ги оставяше сами. Тя винаги бе по-тъжна, когато него го нямаше, знаеше Джейкъб, но дълбоко в себе си не можеше да отрече, че се наслаждаваше на моментите, които споделяха, когато бяха само двамата. Всяка сутрин сядаха един срещу друг на закуска и говореха за мечти и поличби и за своите очаквания за деня. Докато Джейкъб беше от онези хора, които се събуждат сутрин, неспособни да си спомнят какво са сънували през нощта, майка му можеше да си спомни всичко с ярки детайли. Винаги имаше вълшебство в сънищата и: невероятно високи планини, говорещи животни, лунни изгреви в странни цветове.

Всеки сън имаше значение за нея. Да сънуваш планини беше поличба за бедствие. Говорещите животни бяха стари приятели, които скоро щяха да влязат отново в живота ви. Цветът на всеки изгрев — предзнаменование за настроението на настъпващия ден.

Джейкъб обичаше да слуша нейните обяснения за тези чудни неща. Спомни си една сутрин, беше през някоя от седмиците, когато баща му отсъстваше. Вятърът шумолеше в дъба в предния двор, а слънцето надничаше над върховете на дърветата. Двамата приготвяха заедно закуската. Той наглеждаше бекона и наденицата, които цвърчаха на печката, а тя приготвяше яйцата и палачинките. През това време му разказа съня си.

Спускала се надолу към реката, сама, без да знае защо. Когато стигнала до брега, водата била гладка като стъкло.

— Беше обагрена в онова невъзможно синьо, което може да се види само на картини с маслени бои, оставени прекалено дълго на влажен таван — обясни тя.

Замълча и го погледна. Вече седяха на масата и започваха да закусват.

— Знаеш ли какво имам предвид, Джейкъб?

Той кимна, макар да не знаеше точно какво има предвид.

— Синьо, което е не толкова цвят, колкото усещане — продължи тя. — А докато стоях там, чувах музика да свири далеч надолу по реката.

— Каква музика? — прекъсна я Джейкъб.

Беше толкова увлечен от историята на майка си, че не бе хапнал почти нищо. Люсил се замисли за момент.

— Трудно е да се опише. Беше оперна музика. Като глас, пеещ някъде далеч в ширналото се поле.

Тя затвори очи и затаи дъх, сякаш възкресяваше прекрасните звуци в ума си. След миг отвори очи. Изглеждаше замаяна и щастлива.

— Беше просто музика — каза. — Чиста музика.

Джейкъб кимна. Размърда се в стола си и се почеса по ухото.

— Какво стана после?

— Вървях край реката сякаш цели мили — продължи Люсил. — Бреговете бяха покрити с орхидеи. Красиви, деликатни орхидеи — нищо подобно не е раснало никога тук. Цветя, по-красиви, отколкото някога съм виждала в някоя книга.

Момчето остави вилицата и бутна чинията си напред. Скръсти ръце на кухненската маса и опря брадичка върху тях. Косата му падна върху очите му. Люсил се пресегна с усмивка и отметна кичурите от лицето му.

— Трябва да те подстрижа.

— Какво откри, мамо? — попита Джейкъб.

Тя се върна към разказа.

— Слънцето вече залязваше, но въпреки че бях вървяла много мили, музиката така и не наближаваше. Едва когато слънцето започна да се спуска, осъзнах, че звукът не идваше отнякъде надолу по реката, а от средата и. Беше като песен на сирени, която ме привличаше към водата. Но аз не се страхувах — заяви Люсил. — И знаеш ли защо?

— Защо? — откликна Джейкъб, поглъщащ всяка нейна дума.

— Защото от обратната посока, откъм гората и безбройните орхидеи по протежение на речния бряг, чувах как ти и баща ти си играете и се смеете.

Очите на Джейкъб се разшириха, когато майка му спомена него и баща му.

— Тогава музиката зазвуча по-силно. Или може би не точно по-силно, а някак си по-ясно. Усещах я повече като хубава гореща вана, след като съм работила цял ден в двора. Като меко, топло легло. Исках само да отида при музиката.

— А татко и аз още ли си играехме?

— Да — въздъхна Люсил. — Чувах и вас по-силно. Като че се противопоставяхте на реката, опитвахте се да задържите вниманието ми, да ме повикате при вас. — Тя сви рамене. — Признавам, че в един миг не знаех накъде да тръгна.

— И какво реши? Как успя да разбереш?

Люсил се протегна и погали ръката на Джейкъб.

— Просто последвах сърцето си. Обърнах се и тръгнах към теб и баща ти. И тогава, просто ей така, музиката от реката вече не звучеше толкова сладко. Нищо не е толкова сладко, колкото звукът от смеха на съпруга ми и сина ми.

Джейкъб се изчерви.

— Уха! — възкликна той. Гласът му прозвуча сякаш отдалеч, най-после освободен от вълшебството в историята на майка му. — Ти имаш най-хубавите сънища.

Довършиха закуската в мълчание, а Джейкъб постоянно поглеждаше през масата, очарован от загадъчната и вълшебна жена, която му беше майка.

Когато коленичи до нея в последните мигове от живота и, той се питаше какво ли мисли тя за всичко, случващо се в света. Всичко, което бе довело тях двамата до този момент, когато тя умираше в отблясъците на горящата им къща, на същата земя, където бе отглеждала сина си и обичала съпруга си. Искаше да й обясни как всичко се беше развило по този начин, как той се бе върнал при нея, след като беше отсъствал толкова дълго време. Искаше да направи за нея това, което тя бе направила за него в онези прекрасни сутрини, когато оставаха сами: да й обясни всички чудни неща.

Но им беше отредено кратко време заедно, в живота винаги ставаше така, а той не знаеше как се бе случило всичко това. Знаеше, че целият свят е изплашен, че целият свят се чуди как така се завръщат мъртвите, колко объркващо беше за всички. Спомни си как агент Белами го питаше какво помни от преди да се събуди в Китай — какво помни от междинното време.

Но истината беше, че всичко, което си спомняше, бе тих, далечен звук, като музика. И това беше всичко. Така деликатен спомен, че не бе сигурен дали е истински. Чуваше музиката през всяка секунда от живота си след завръщането. Шепот, който сякаш го викаше. А не беше ли станал малко по-силен напоследък? Като някакъв призив. Той се чудеше дали не бе същата музика от съня на майка му. Чудеше се дали тя чуваше музиката сега, когато беше починала, тъничката, крехка музика, звучаща понякога като семейство, което се смее заедно.

Всичко, което Джейкъб знаеше със сигурност, бе, че тъкмо в този миг той беше жив, беше с майка си и искаше повече от всичко тя да не се страхува, когато затвори очи, когато времето им заедно най-накрая приключи.

„Аз съм жив засега“, едва не произнесе, докато тя умираше, но видя, че тя вече не се страхува. Каза само:

— Обичам те, мамо.

И това бе всичко, което имаше значение.

После заплака заедно с баща си.