Завърналите се

10

— Горкото момче — въздъхна Люсил, притиснала Джейкъб към гърдите си. — Горкото момче.

Това беше всичко, което успяваше да каже за смъртта на Макс, но го повтаряше често и скръбно.

Що за свят е този, питаше се тя, щом допуска в него да се случват подобни неща? Какво беше това, което правеше възможно някое дете — което и да е дете — да си е живо и здраво в един момент, а в следващия да предаде Богу дух?

— Горкото, горкото момче — въздъхна още веднъж.

Бе рано сутринта, но стаята за свиждания, устроена от Бюрото в училището на Аркадия, съвсем не беше празна. Тук-там стояха охранители, които кимаха или бъбреха с някого за нещо маловажно. Не даваха вид особено да ги е грижа за придвижванията на стареца, който бе арестуван с малкия си Завърнал се син и не искаше да го остави, нито пък ги беше грижа за старата жена с посребрени коси, която бе дошла да ги посети.

Не изглеждаха много загрижени и за Завърналото се момче, което беше починало онзи ден и бе разстроило Люсил. Тя не можеше да каже какво точно би трябвало да направят, за да се отбележи, че е изгубен живот, че трябва да се обяви траур и да се покаже скръб. Да носят черна лента на ръката или нещо подобно. Изглеждаше подходящо. Но идеята й се стори глупава веднага след като стигна до нея. Хората умираха. Дори децата. Просто така стояха нещата.

Стаята за свиждания беше направена от гофрирана ламарина, заварена към метални релси, на входовете и изходите имаше големи бучащи вентилатори, които се опитваха да проветряват влажния въздух. Вътре бяха подредени маси и пейки.

Джейкъб кротко седеше в скута на майка си и страдаше от онова чувство за вина, което децата изпитват при вида на майка си, обляна в сълзи. Харолд седеше на пейката до нея, обгърнал раменете й с ръка.

— Стига, стига, моя стара повелителко — каза той.

Гласът му беше тих, изпълнен с милосърдие и тъга, тон, за който бе забравил, че е способен да постигне, след като толкова години се бе държал… ами, неприятно не беше думата, която би избрал, но…

— Стават такива неща — продължи той. — Лекарите казаха, че е било аневризъм.

— Децата нямат аневризми — отвърна Люсил.

— Имат. Понякога. А може и първия път да се е случило така с него. Може би просто си е било така винаги.

— Разправят, че имало някаква болест. Не го вярвам, но така твърдят те.

— Няма друга болест освен глупостта — заяви Харолд.

Люсил попи очите си. Оправи яката на роклята си. Джейкъб се измъкна от ръцете на майка си. Беше облечен в новите дрехи, донесени от нея. Бяха чисти и меки по онзи специален начин, по който могат да бъдат само новите дрехи.

— Може ли да ти кажа един виц, мамо?

Тя кимна.

— Но да не е нещо мръсно, нали?

— Няма страшно — обади се Харолд. — Уча го само на християнски вицове…

— Омръзна ми от вас двамата!

— Не се безпокой за Макс — каза Харолд. Той огледа стаята. — Макс е отишъл, ами, там, където отиват хората, преди много време. Това сега беше само една сянка, която…

— Престани — прошепна Люсил. — Макс бе добро момче. Знаеш.

— Да — съгласи се Харолд. — Макс бе добро момче.

— Той различен ли беше? — попита Джейкъб, лицето му се изопна от объркване.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Харолд.

Това бе най-голямото доближаване на Джейкъб до разговор за онова, за което всички на планетата искаха да говорят Завърналите се: за тях самите.

— Беше ли различен от преди? — уточни Джейкъб.

— Не знам, скъпи — отвърна Люсил. Хвана сина си за ръката, както бе виждала да правят хората във филмите, като си помисли, че гледаше твърде много телевизия напоследък. — Не познавах Макс много добре. Ти и баща ти прекарвахте повече време с него от мен.

— И ние почти не го познавахме — подхвърли Харолд с лека нотка на неприязън в гласа.

Джейкъб се обърна и погледна сбръчканото лице на баща си.

— Но смяташ ли, че беше различен?

— Различен от какво? От кога?

Харолд остави въпроса да увисне между тях като мъгла. Искаше да чуе как момчето го казва. Искаше да чуе момчето да признава, че Макс е нещо, което някога е било мъртво. Искаше да чуе момчето да казва, че нещо изключително се случва в света, нещо странно и страшно, и най-вече неестествено. Искаше да чуе Джейкъб да признава, че не е момченцето, умряло на 15 август 1966 година.

Харолд се нуждаеше от тези думи.

— Не знам — поклати глава Джейкъб.

— Разбира се, че не знаеш — прекъсна го Люсил. — Защото съм сигурна, че в него не е имало нищо различно. Точно както знам, че няма нищо различно в теб. Няма нищо различно в никого, с изключение на това, че са част от едно голямо и красиво чудо. Това е всичко. Това е Божието благословение, а не Неговият гняв, както твърдят някои. — Люсил го притегли към себе си и го целуна по челото. — Ти си моето любимо момче — каза тя, с посребрена коса, падаща върху лицето и. — Добрият Господ Бог ще се погрижи за тебе и ще те върне отново у дома. Или аз ще го направя.

Люсил караше към дома, обгърната от мъглата на отчаянието, и светът й се струваше размит, сякаш плачеше. Всъщност тя наистина плачеше, но не го осъзна, докато не спря на двора и силното ръмжене на пикапа не замлъкна. Озова се сама пред високата дървена къща, която се издигаше над земята, празна и очакваща да я погълне. Избърса очите си и мълчаливо се изруга, задето беше плакала.

Прекоси двора, с ръце, заети с празните пластмасови контейнери, които бе използвала, за да отнесе храна на Джейкъб, Харолд и агент Белами. Опитваше се да остане съсредоточена върху храната, върху целта да храни тези трима мъже. Замисли се как храната смекчава хората и ги прави по-силни в същото време.

Само ако хората готвеха и ядяха повече, светът нямаше да е толкова жесток, помисли си тя.

Люсил Абигейл Дениълс Харгрейв никога не бе харесвала да бъде сама. Дори и в детството й, онова, което обичаше най-много, беше къща, пълна с хора. Люсил бе израснала като най-малка в десетчленно семейство. Всички те се тъпчеха в някаква сива съборетина в покрайнините на градчето Лъмбъртън, Северна Каролина. Баща й работеше за дърводобивна компания, майка й беше прислужница в едно от най-заможните семейства, а когато имаше възможност, вършеше шивашки услуги на всеки, който се нуждаеше от оправяне на шев.

Нейният баща никога не говореше лошо за майка и, а майка й никога не говореше лошо за баща й. А Люсил бе научила и от брака си с Харолд, че ако двамата не говорят лошо един за друг, това е най-сигурният знак, че дългосрочните отношения действат. Никакви целувки, купуване на цветя и поднасяне на подаръци не струваха пукната пара, ако съпругът одумваше жена си или съпругата разпространяваше клюки за мъжа си.

Подобно на много хора, тя бе прекарала голяма част от живота си на възрастна в опити да пресъздаде детството си, да пораства обратно в него, сякаш времето не беше всемогъщо. Но Джейкъб се оказа единствената й възможност за майчинство поради усложненията при раждането му, факт, за който Люсил не плака. Дори и в деня, когато лекарите дойдоха да й съобщят новината. Тя само кимна — защото вече знаеше, някак си бе узнала — и каза, че Джейкъб ще й бъде достатъчен.

Така в продължение на осем години тя беше майка със син. А след това в продължение на петдесет години бе съпруга, баптистка, любителка на думите, но не й майка. Твърде много време беше минало между нейните два живота.

Но сега Джейкъб бе времето, претърпяло поражение. Беше времето с нарушен ход, време по-съвършено, отколкото бе преди. Той беше животът, такъв какъвто би трябвало да бъде преди всички тези години. Такива бяха всички Завърнали се, осъзна Люсил тъкмо тогава. През останалата част от вечерта не плака, не й тежеше толкова на сърцето, а когато сънят дойде за нея, я намери лесно.

Тази нощ тя сънува деца. А когато настъпи сутринта, изпита желание да готви.

Люсил сложи ръце под крана. На печката се пържеше бекон с яйца. Тенджерка с булгур вреше на другия котлон. Погледна през прозореца към задния двор, като се бореше с натрапчивото чувство, че някой я наблюдава. Разбира се, нямаше никого. Тя отново насочи вниманието си към печката и твърде многото храна, която приготвяше.

Най-дразнещото в отсъствието на Харолд беше, че Люсил просто не знаеше как се готви за един човек. Не че не й липсваше — липсваше й ужасно, — но си бе направо жалко, че постоянно изхвърляше храна тези дни. Дори и след като опаковаше храна, за да я занесе в училището, хладилникът още си беше препълнен с остатъци, а остатъците никога не й бяха вкусни. Небцето й бе чувствително и улавяше във всяка храна, останала твърде дълго в прохладата на хладилника, вкус на мед.

Всеки ден носеше ядене в училището, превърнато в ужасяващ лагер за нарушители и/или Завърнали се. Дори и да бяха затворници, Джейкъб и Харолд Харгрейв щяха да бъдат много добре нахранени затворници. Но не можеше да стига дотам, за да им занесе закуска. През последните двайсет или повече години винаги шофираше Харолд и сега Люсил се чувстваше ръждясала зад волана и не се осмеляваше да изминава целия път нататък и обратно, за да доставя три пъти дневно топла храна. Затова ядеше сама закуската си, само празната къща беше там и я гледаше. Само звукът на собствения й глас й отговаряше.

— Накъде отива този свят? — попита тя празната къща. Нейният глас премина над дървения под, покрай входната врата и малкото бюро, където Харолд държеше цигарите си, до кухнята с хладилник, пълен с храна, и маса, на която никой не седеше. Гласът й отекна в другите стаи на горния етаж, в спалните, където никой не спеше. Люсил се прокашля, сякаш за да привлече нечие внимание, но и отвърна само мълчание.

Телевизията може да помогне, помисли си тя. С включен телевизор поне можеше да се преструва. Щеше да чува смях и разговори, за които можеше да си представи, че идват от някое голямо празненство в съседната стая — от онези, които организираха преди всички тези години, преди Джейкъб да се спусне към реката и всичко в живота им с Харолд да се вледени.

На Люсил тайничко й се искаше да пусне новините, за да чуе дали има някаква вест за онзи изчезнал френски художник — Жан Някой си. Новинарите не спираха да обсъждат как той се върнал от мъртвите, отново се заел със скулптура, спечелил всички пари, за които дори не си мечтаел първия път, когато бил жив, а след това изведнъж изчезнал заедно с петдесет и няколко годишната жена, която била помогнала той да бъде „преоткрит“.

Люсил никога не беше си и помисляла, че хората биха се бунтували заради изчезването на един художник, но бунтове имаше. На френското правителство му трябваха седмици, за да овладее положението.

Прочутият Завърнал се френски художник обаче все още не можеше да бъде открит никъде. Някои твърдяха, че славата му е дошла в повече. Други казваха, че успелият творец вече не е творец и това е накарало Жан да избяга. Искал отново да бъде изнемощял и гладен, така че наистина да успее да намери своето изкуство.

Люсил се присмя на това предположение. Самата идея, че човек може да иска да гладува, беше пълна глупост.

— Може би просто е искал да го оставят на мира — заяви тя сериозно.

Люсил си мисли за това известно време, но после тишината на къщата отново я притисна като тежък ботуш. Така че тя отиде във всекидневната, включи на новините и пусна света да влезе.

— Положението, изглежда, се влошава навсякъде — каза водещият.

Беше мургав мъж със светъл костюм. На Люсил за кратко й се стори, че говори за нещо, свързано с финансите, световната икономика, цените на природния газ или някое друго от онези неща, които сякаш постоянно се влошаваха от година на година. Но не, той коментираше състоянието на Завърналите се.

— Какво значи всичко това? — попита тихо Люсил, застанала пред телевизора със скръстени на гърдите ръце.

— В случай че току-що сте се присъединили към нас — продължи човекът по телевизията, — днес се водиха много дебати за ролята и пълномощията на все още новото — но все по-разрастващо се — Международно бюро за Завърналите се. По последни сведения Бюрото току-що си е осигурило финансова подкрепа от страните от НАТО, както и от няколко други страни, които не са свързани с НАТО. Точното естество на финансирането, както и действителните му размери все още предстои да бъдат оповестени.

Точно над рамото на телевизионния водещ се появи малка емблема — прост златен щит с думите Международно бюро за Завърналите се в центъра. После логото изчезна и телевизионният екран се изпълни с картини на войници в камиони и мъже с пушки, тичащи по асфалтова писта на летище към утробите на големи сиви самолети, които изглеждаха така, сякаш вътре можеше да се побере цяла църква без ни най-малко затруднение за камбанарията.

— Господи — заклати глава Люсил и изключи телевизора. — Господи, Господи, Господи. Това не може да е истина.

После се замисли доколко ли знаеше светът какво се случва в Аркадия. Дали знаеха, или не как беше превзето училището, колко могъщо и ужасяващо бе станало Бюрото.

Представи си картината на сегашното положение в Аркадия. Завърналите се бяха навсякъде, осъзна тя. Вече бяха стотици, сякаш нещо ги привличаше към това място, към този град. Макар че президентът беше наредил да останат затворени в домовете си, тук просто имаше твърде много от тях, чиито домове бяха на половин свят разстояние. Понякога Люсил виждаше как войниците ги арестуват. Най-зловещото успокоение в историята.

Друг път ги зърваше как се крият. Имаха достатъчно разум да стоят настрана от войниците и да избягват с всички сили центъра на града, където зад своята ограда ги дебнеше училището лагер. Но малко по-надолу по пътя, на самата главна улица, можеха да бъдат видени как надничат от стари сгради и предполагаемо необитаеми къщи. Люсил им махаше, когато минаваше, защото беше възпитана така, а те също й махаха в отговор, сякаш всички я познаваха и бяха неразривно свързани с нея. Сякаш тя бе магнит, предназначен да ги събере, да ги подкрепи.

Но Люсил беше само една стара жена, която живееше сама в къща, предназначена за трима. Би трябвало да има някой друг, който да дойде и да сложи край на всичко това. По този начин ставаха нещата в света. Толкова значими ситуации винаги изискваха действията на значими хора. Хора като онези във филмите. Хора, които бяха млади, атлетични и умееха да говорят. Не хора, живеещи в градче, за което никой не бе и чувал.

Не, убеждаваше се тя сама, не беше нейна съдба да помогне на Завърналите се. Може би дори не бе нейна съдба да помогне на Джейкъб и Харолд. Някой друг щеше да го направи. Може би пастор Питърс. По-вероятно беше да бъде агент Белами.

Но Белами не бе родител, останал да страда в празна къща. Белами не беше онзи, чувстваше Люсил, към когото сякаш бяха притегляни Завърналите се. Това бе тя. Винаги е била тя.

— Нещо трябва да се направи — каза Люсил на празната къща.

Когато къщата утихна и ехото на телевизора отшумя, Люсил се завърна към живота си, като че ли отвъд царството на сетивата й почти нищо не се бе променило. Изми ръцете си на мивката в кухнята, избърса ги, счупи още яйца в тигана и се захвана леко да ги разбърква. Първото парче от прекалено многото бекон, който пържеше, беше готово, така че тя го гребна от тигана с помощта на шпатула, сложи го върху хартиена кърпа, за да попие мазнината — нейният доктор постоянно й натякваше за мазнините, — после си откъсна едно парченце и го схруска, докато бъркаше яйцата и от време на време размесваше варивото.

Замисли се за Харолд и Джейкъб, заключени в утробата на онова училище, зад войниците, оградата и бодливата тел, и най-лошото от всичко — държавната бюрокрация. Отново се ядоса, когато си спомни как онези войници просто бяха дошли и бяха отвели сина й и мъжа й от реката, от реката, която те на практика притежаваха, като се имаше предвид историята, случила се с двамата там.

Докато седеше на масата в кухнята, ядеше и си мислеше, Люсил не чу стъпките, прекосяващи верандата.

Варивото, което изяде, беше топло и гладко. Плъзна се в стомаха и, като остави само лек привкус на масло. После бяха беконът и яйцата, остър и солен, нежни и сладки.

— Построих църква за вас — произнесе тя на глас, като говореше на чинията с храна.

После се засмя и се почувства виновна. Дори малко богохулна. Но Бог имаше чувство за хумор, знаеше Люсил, макар никога да не би признала пред Харолд, че мислеше така. И Бог разбираше, че тя беше само една стара самотна жена, самичка в голямата самотна къща.

Люсил преполови закуската, преди да осъзнае, че момиченцето бе там. Едва не скочи от стола си, когато най-накрая го видя, тъничко и русо, стоящо изкаляно и дрипаво от другата страна на мрежестата врата на кухнята.

— Мили Боже, дете! — извика Люсил, закрила устата си с ръка.

Беше едно от децата на Уилсън — Хана, ако паметта й служеше добре, както правеше повечето пъти. Не ги бе виждала от градското събрание в църквата преди много седмици.

— Съжалявам — каза момичето.

Люсил избърса устата си.

— Не, не. Всичко е наред. Просто не бях разбрала, че има някой там. — Тя пристъпи към вратата. — Откъде се появи?

— Казвам се Хана. Хана Уилсън.

— Знам коя си, миличка. Дъщерята на Джим Уилсън. Ние сме роднини.

— Госпожо.

— По родословие с баща ти сме братовчеди. Имаме обща леля… Само че не мога да си спомня името и…

— Да, госпожо — съгласи се колебливо Хана.

Люсил отвори вратата и подкани с жест момичето да влезе вътре.

— Изглеждаш прегладняла, дете. Кога си яла за последен път?

Хана стоеше спокойно на вратата. Лъхаше на кал и на чист въздух, сякаш едновременно беше паднала от небето и изникнала от земята едва тази сутрин. Старицата й се усмихна, но момиченцето още се колебаеше.

— Няма да те нараня, дете — каза Люсил. — Освен ако откажеш да влезеш и да хапнеш нещо. Тогава ще намеря най-голямата пръчка и ще те налагам, докато не седнеш и не се наядеш до пръсване.

Завърналото се момиче най-сетне отвърна на усмивката й по своя небрежен, леко отнесен начин.

— Да, госпожо.

Мрежестата врата тихо изтрака след него, когато влезе в къщата, сякаш ръкопляскаше на отлагането на самотата на Люсил.

Момичето изяждаше каквото и да му поднасяше Люсил, а то беше доста, като се има предвид колко бе сготвила. Когато й се стори, че Хана ще довърши всичко, което беше направила за закуска, Люсил започна да рови в хладилника.

— Тук нищо не ми трябва. Остатъци. Но така не е правилно.

— Всичко е наред, госпожо Люсил — обади се момиченцето. — Натъпках се. Благодаря ви.

Старицата бръкна навътре в хладилника.

— Не. Още не си се натъпкала. Даже не съм сигурна дали този твой стомах има дъно, но смятам да разбера. Ще те храня, докато бакалията се опразни!

Тя се засмя и гласът й отекна из къщата.

— Но не готвя безплатно — добави Люсил, докато разопаковаше наденицата, която бе намерила в дъното на хладилника. — Не за всеки. Дори Господ Исус ще трябва да си изработи прехраната, ако смята да получи храна от мен. Така че тук има няколко неща за вършене.

Тя постави ръката си върху гърба на момиченцето — изведнъж се превърна в много стара и много крехка жена — и изпъшка силно.

— Вече не съм толкова млада, колкото бях.

— Майка ми казва, че не трябва да прося от хората — обясни детето.

— И майка ти има право. Но ти не просиш. Напротив, аз те помолих да ми помогнеш. А в замяна ще те нахраня. Така е честно, нали?

Хана кимна. Заклати крака, както седеше на масата в твърде големия за нея стол.

— Като говорим за майка ти — продължи Люсил, докато все още се занимаваше с наденицата. — Сигурно се тревожи за теб. Баща ти също. Знаят ли къде си?

— Мисля, че да — отвърна момиченцето.

— Какво значи това?

То сви рамене, но Люсил не го видя, тъй като беше с гръб към него, заета да разопакова наденицата. След миг детето съобрази и каза на глас:

— Не знам.

— Хайде сега, дете. — Люсил намаза с мазнина чугунения тиган за наденицата. — Не започвай да се държиш по този начин. Знам за теб и за твоето семейство. Майка ти… Завърнала се, както и баща ти. Брат ти също. Къде са те? Последно чух, че сте изчезнали от църквата, след като онези войници започнаха да арестуват хора.

Люсил сложи наденицата в тигана и включи на слаб огън.

— Не бива да казвам — поклати глава Хана.

— О, Боже! — възкликна старицата. — Това ми звучи много сериозно. Тайните винаги са много сериозни.

— Да, госпожо.

— Аз по принцип избягвам тайните. Те могат да ти докарат всякакви неприятности, ако не внимаваш. През цялото време откакто съм омъжена, малко момиче, никога не съм пазила в тайна нищо от съпруга си. — После се приближи до детето и тихо прошепна: — Но знаеш ли какво?

— Какво? — прошепна в отговор Хана.

— Тайно, това не е вярно. Но не казвай на никого. Това е тайна.

Момиченцето се усмихна широко и лъчезарно и усмивката му заприлича много на усмивката на Джейкъб.

— Казах ли ти за сина си, Джейкъб? Той е като теб. Точно като теб и цялото ти семейство.

— Къде е той? — попита детето.

Люсил въздъхна.

— Той е в училището. Войниците го отведоха.

Лицето на Хана пребледня.

— Знам — кимна Люсил. — Страшно е. Хванаха ги двамата със съпруга ми. Разхождали се сами покрай реката, когато войниците дошли.

— Край реката.

— Да, дете.

Наденицата вече започваше да цвърчи.

— На войниците им харесва при реката — продължи старицата. — Знаят, че там има много места, където могат да се скрият хора, затова обикалят често този район и се опитват да ги намерят. О, тези войници не са лоши хора. Моля се да не са, най-малкото. Те никога не нараняват никого, само ги затварят далеч от семействата им. Не. Те не те нараняват. Само те отвеждат. Отвеждат те далеч от всички, които обичаш или са ти скъпи, и…

Като се обърна, Хана беше изчезнала и само люлеенето на мрежестата врата напомняше за нейното присъствие.

— Ще се видим, когато се върнеш — каза Люсил на празната къща, къща, за която бе разбрала, че няма да остане празна още дълго.

Дали точно предната нощ не беше сънувала деца?