Завърналите се

12

В някой друг живот Люсил щеше да бъде готвачка в ресторант. Щеше всеки ден да ходи на работа с усмивка на лицето. Щеше да се връща у дома всяка вечер, вмирисана на пържено и всякакви подправки и сосове. Стъпалата й щяха да са отекли. Краката й щяха да са уморени. Но щеше да й харесва. Щеше да й харесва от начало до край.

Стоеше в претрупаната — но чиста — кухня и приготвяше втората партида пържено пиле, което съскаше като океанска вълна върху остри скали. Във всекидневната семейство Уилсън говореха и се смееха, спореха дали да включат телевизора, докато обядваха. Седяха в кръг на пода — макар че Люсил нямаше представа защо седяха на пода, след като само на три метра имаше отлична маса, — държаха чиниите си в скута и мятаха в устите си като с лопати цели купчини ориз със сос, царевица, зелен фасул, пържено пиле и бисквити. От време на време се надигаше вълна от смях, последвана от дълго мълчание за ядене.

Продължи така, докато цялото семейство не се натъпка и само няколко пръснати парчета пиле останаха неизядени в малка чиния до печката. Люсил ги прибра във фурната, в случай че някой огладнее по-късно, а след това огледа запасите в кухнята.

Изглежда, всичко беше на привършване, а на Люсил това й харесваше.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Джим Уилсън, който бе дошъл от всекидневната. Някъде на горния етаж жена му се гонеше с децата, смеейки се.

— Не, благодаря — отвърна Люсил, мушнала наполовина глава в един от кухненските шкафове.

Драскаше си на сляпо бележки за списъка за пазаруване.

— Оправям се с всичко много добре — добави тя.

Джим се приближи, погледна купчината чинии и запретна ръкави.

— Какво правиш? — попита Люсил, най-после извадила глава от шкафа.

— Помагам.

— Остави ги там, където са. За тази работа има деца.

Тя отблъсна ръката му.

— Те си играят — каза Джим.

— Ами не могат да играят по цял ден, нали? Трябва да ги научите на отговорност.

— Да, госпожо — съгласи се Джим.

Люсил шеташе напред-назад из кухнята и заобикаляше мъжа, който се бе закотвил пред мивката. Въпреки че се беше съгласил с нея за правилното възпитание на децата, той измиваше, изплакваше и поставяше чиниите на стойката, и то една по една.

Една по една.

Измиване. Изплакване. Стойка.

— Скъпи — заговори Люсил, — защо просто не ги поставиш в мивката наведнъж? Никога не съм виждала някой да мие чинии така, една по една.

Джим не отвърна нищо, само продължи да мие.

Една по една.

Измиване. Изплакване. Стойка.

— Добре тогава — въздъхна Люсил.

Опита се да не обвинява за странностите на Джим онова, каквото и да беше то, което го бе върнало от гроба. Макар да бяха братовчеди — доколкото знаеше, — тя никога не беше прекарвала с него и семейството му толкова време, колкото би трябвало. Люсил се упрекваше много за това.

Всъщност тя бегло помнеше Джим, предимно като много трудолюбив, същото знаеха за него и повечето хора в Аркадия, докато той и семейството му не бяха убити.

Това убийство беше нещо ужасно. Понякога Люсил почти успяваше да забрави, че се е случило. Почти. Друг път бе единственото, което виждаше, когато поглеждаше някого от тях. Тъкмо това беше причината градът да ги посрещне така. Никой не обича да му напомнят в какво се е провалил, къде е сбъркал и така и не е успял да постъпи правилно. Тъкмо такова напомняне бяха семейство Уилсън.

Беше по някое време през зимата на 1963 година, ако паметта на Люсил не я лъжеше. Спомняше си го така, както човек запомня всяка трагична новина: като сцена.

Тя бе в кухнята и се бореше с чиниите. Навън беше кучешки студ. Загледа се през прозореца и видя дъба — гол, както в деня, когато бе роден — да се клати от вятъра. „Мили Боже“, каза си.

Харолд беше някъде навън в този студ, в този мрак, бе отишъл да пазарува толкова късно вечерта — в което нямаше никакъв смисъл, каза си Люсил. След това, сякаш той бе чул мисълта й, тя изведнъж видя фаровете му да подскачат по черния път към дома.

— Ще е по-добре да седнеш — заяви той, когато влезе вътре.

— Какво има? — попита тя, почувствала внезапно как сърцето й пропада към петите. Беше заради гласа на Харолд, той казваше всичко.

— Моля те да седнеш! — излая Харолд.

Продължаваше да търка устата си. Устните му се разтваряха и свиваха в малък кръг с диаметъра на цигара. Седна до масата в кухнята. После се изправи. След това седна пак.

— Застреляни са — проговори най-накрая почти шепнешком. — Всички. Простреляни и убити. Джим е намерен мъртъв в коридора. На крачка от пушката, сякаш е тръгнал да я вземе, но просто не е успял. Обаче не била заредена, доколкото чух, така че дори да я беше достигнал, се съмнявам, че е щял да има време да я използва. Не обичаше да държи тази пушка заредена заради децата там и прочие… — Харолд изтри очи. — Хана… открили са я под леглото. Предполагам, че е останала последна.

— Мили Боже — простена Люсил, като се взираше във все още сапунисаните си ръце. — Мили Боже, Мили Боже, Мили Боже.

Харолд изсумтя някак утвърдително.

— Трябваше да ги посещаваме повече — обади се Люсил през сълзи.

— Какво?

— Трябваше да ги посещаваме по-често. Трябваше да прекарваме повече време с тях. Те ни бяха роднини. Казах ти, че Джим и аз бяхме свързани. Бяха ни роднини.

Харолд така и не бе разбрал със сигурност дали твърдението на Люсил, че тя и Джим са роднини, беше вярно, или не. Но знаеше, че това бе от онези неща, които всъщност нямаха значение. Щом тя го вярваше, значи беше истина, която само правеше случилото се с тях още по-болезнено.

— Кой го е направил? — попита Люсил.

Харолд само поклати глава и се опита да не заплаче.

— Никой не знае.

Това щеше да се обсъжда много из Аркадия не само тази нощ, но и години напред. Смъртта на семейство Уилсън, трагична и ужасна сама по себе си, щеше да оказва тайно влияние върху град Аркадия и неговото общо разбиране за мястото му в света.

Именно след смъртта на семейство Уилсън хората започнаха да си вземат бележка за дребните кражби, които ставаха от време на време. Или даже да забелязват, че тези и тези си имат семейни проблеми — може би дори извънбрачна връзка. Някакво общо усещане за насилие се надигна около основите на Аркадия след трагедията със семейство Уилсън. Разпространи се като плесен, пълзяща малко по-нагоре всяка следваща година.

Докато Джим Уилсън свърши с миенето на чиниите по своя странен начин, Люсил вече беше готова със списъка си. Тя се качи на горния етаж, изми се на умивалника, облече се, прибра списъка в чантата си и застана на прага. Когато се увери, че е готова, че ключовете на пикапа са в ръката й, а старият син „Форд“ на Харолд гледа към нея, тя си пое дълбоко въздух и се замисли колко много мразеше да шофира. А за да станат нещата по-лоши, проклетият стар пикап на Харолд беше най-упоритото и своенравно животно, което някога бе виждала. Палеше когато си искаше. Спирачките стържеха. Сякаш беше жив, бе казвала Люсил на Харолд неведнъж. Жив и изпълнен с презрение към жените… а може би и към човечеството като цяло, точно като неговия собственик.

— Съжалявам за всичко това — извини се Джим Уилсън и я стресна. Люсил все не можеше да свикне колко тихо и с каква лека стъпка се движеше.

Тя се зарови в чантата си. Списъкът й беше там. Парите си бяха там. Нейната снимка на Джейкъб бе там. Но старицата продължи да бърка между вещите си и заговори на цялото семейство Уилсън, без да поглежда назад. Всички те стояха там, подредени зад нея като за коледна картичка. Усещаше ги.

— Звучиш точно като онази твоя роднина — каза Люсил. — Лесно е да се отгатне откъде се вземат — всички тези извинения без причина. Не искам да ги чувам.

После затвори чантата си, но все още не се чувстваше спокойна.

Сякаш се задаваше буря.

— Добре — кимна Джим. — Опитвам се да не те притеснявам. Искам само да разбереш колко много ценим помощта ти, това е всичко. Искам само да знаеш колко сме благодарни за всичко, което правиш за нас.

Люсил се обърна с усмивка.

— Заключи, щом тръгна. Кажи на Кони, че ще говоря с нея, когато се върна. Имам една рецепта за пай, бих искала да й я дам. Принадлежала е на пралеля Гертруд… предполагам. — Тя замълча, за да помисли, и продължи: — Дръжте тези ваши благословени деца на горния етаж. Не би трябвало да дойде никой, но ако се появи… -

— Ще бъдем горе.

— И не забравяй…

— Храната е във фурната — прекъсна я Джим и отдаде чест.

— Добре, добре — махна Люсил и тръгна към паркирания стар син „Форд“ на Харолд, като избягваше да погледне назад и да им позволи да видят колко се бе уплашила изведнъж.

Смесеният магазин беше една от последните останки от проекта за обновяване и реконструкция на Аркадия от 1974 година — последния път, когато някаква значителна сума пари бе влязла в града. Старата тухлена сграда беше една от последните спирки в западния край на града, преди той да свърши и да прелее в шосе с две ленти, полета, дървета и къщи, осеяли земите тук и там. Издигаше се в края на главната улица, квадратна и голяма на вид, както бе изглеждала и преди, когато беше кметство.

Всъщност всичко, което човек трябваше да направи, бе да обели стратегически поставените табели и реклами и кметството, избеляло и овехтяло, пак щеше да се очертае сред старите камъни. В хубав ден — преди военните да установят лагера в града — смесеният магазин беше щастлив да има трийсетина клиенти. А и това бе оптимистично, дори ако се брояха старците, които понякога се шляеха из магазина и не правеха нищо, освен да седят в люлеещите се столове на прага и да си разказват небивалици.

Един млад войник предложи ръката си, когато Люсил тръгна нагоре по стълбите. Нарече я „госпожо“ и беше мил и търпелив — дори и докато много други младежи бързаха покрай тях, сякаш храната можеше внезапно да свърши.

Вътре групичка клюкарстващи мъже отказваха да отстъпят заетите места. Бяха Фред Грийн, Марвин Паркър, Джон Уоткинс и още неколцина. През последните няколко седмици ги бе виждала да протестират — или поне те го наричаха така — в двора на Марвин Паркър. Струваше й се доста некадърен протест. Бяха едва половин дузина и все още не бяха издигнали никакъв смислен лозунг. Един ден, когато отиваше да види Харолд и Джейкъб, ги чу да викат:

— Аркадия за живите! Не за податливите!

Тя нямаше представа какво, по дяволите, искаха да кажат, а й се струваше, че и те нямат. Вероятно го бяха измислили само защото се римуваше и доколкото знаеха, който протестираше, трябваше и да римува.

Когато младият войник я въведе през вратата, Люсил спря пред мъжете.

— Трябва да се срамувате от себе си — каза им. Потупа по ръката войника, за да сигнализира, че може да продължи сама. — Това е срамно.

Мъжете измърмориха нещо помежду си, а след това Фред Грийн — проклетият подстрекател Фред Грийн! — заговори:

— Живеем в свободна страна.

Старицата зацъка с език.

— И какво общо има това с всичко останало?

— Ние просто си седим тук и си гледаме нашите работи.

— Не трябва ли да сте там, на моравата, и да крещите тъпия си лозунг?

— В почивка сме — заяви Фред.

На Люсил й бе трудно да улови тона на Фред. Не можеше да прецени точно дали беше саркастичен, или наистина бяха в почивка. Огледа ги — изгорени от слънцето, измъчени и изтощени.

— Предполагам, че сега правите седяща стачка? Подобно на хората някога, когато цветнокожите искаха равни права?

Мъжете се спогледаха, чувстваха капана, но не успяваха да го видят.

— Какво имаш предвид? — попита Фред предпазливо, внимаваше да не допусне грешка.

— Интересува ме само какви са вашите искания, това е всичко. Всички стачки имат искания! Трябва да искате нещо, щом се организирате по този начин.

Един войник неволно се блъсна в нея. Той спря, за да се извини, а след това тя продължи:

— Успя да привлечеш вниманието — обърна се Люсил към Фред. — Това е ясно. Но какво следва? Каква е вашата платформа? За какво се застъпвате?

Очите на Фред пламнаха. Изправи се в стола си и си пое въздух, дълбоко и драматично. Останалите мъже последваха примера му и седнаха прави като надгробни паметници.

— Застъпваме се за живите — произнесе Фред с равен, безизразен глас.

Това беше девизът на Движението на Истинските живи — откачените, които Люсил и Харолд бяха гледали по телевизията в онзи отдавнашен ден. Онези, които бяха преминали от обещания за расови войни към призиви за пълна расова интеграция заради Завърналите се. А ето че сега Фред Грийн ги цитираше.

Явно, помисли си Люсил, се подготвя нещо съмнително. Останалите мъже си поеха въздух като Фред Грийн — и сякаш станаха по-дебели, отколкото бяха. После казаха в хор:

— Застъпваме се за живите.

— Не знаех, че живите имат нужда някой да се застъпва за тях — поклати глава Люсил. — Но така или иначе, можете да се опитате да скандирате това вместо онази глупост „Аркадия за живите, не за податливите“. Податливост на какво? Податливост към кого? — Тя махна с ръка пренебрежително.

Фред я изгледа, а колелцата в главата му се въртяха.

— Как е синът ти? — попита.

— Много добре.

— Но още е в училището, нали?

— Искаш да кажеш в затвора? Да — отговори Люсил.

— А Харолд? Чух, че и той е още в училището.

— В затвора? — повтори тя. — Да. Там е.

Старицата намести чантата си на рамото, като по някакъв начин така подреди и мислите си.

— Какво ще пазаруваш днес? — попита Фред.

Мъжете около него закимаха одобрително на въпроса. Всички те седяха след вратата, в малкото пространство преди човек да влезе в самия магазин. Собственикът на магазина се бе опитал да го използва като място, където поздравяват клиентите с добре дошъл — както правеха в „Уолмарт“, — но не след дълго старците започнаха да стоят тук и да гледат как хората влизат и излизат. После стоенето еволюира в седене, когато един ден някой направи грешката да остави люлеещ се стол близо до вратата.

Сега вече не можеше да се направи нищо. Преддверието на магазина — колкото и малко да беше — принадлежеше на клюкарстващите мъже.

Ако човек успееше да мине покрай тях бързо, сградата се оказваше очарователна само за тези, които нямаха особени претенции. Няколкото редици с рафтове на магазина съдържаха единствено консерви, хартиени кърпи, тоалетна хартия и малко препарати за почистване. Покрай стените на магазина, в близост до прозорците, железарията беше окачена на куки и висеше от гредите, сякаш се бе взривил навес за инструменти и те се бяха пръснали навсякъде. Собственикът на магазина — мъж с наднормено тегло, наричан Картофа по някаква причина, която Люсил така и не бе разбрала — се опитваше да покрие всички бази на много ограничено пространство.

През повечето време не успяваше, но беше добре, че се опитваше, мислеше си Люсил. Магазинът не бе подходящото място човек да намери онова, което му се искаше, но обикновено можеше да намери това, което наистина му беше необходимо.

— Ще пазарувам каквото ми трябва — сопна се Люсил. — Теб какво те засяга?

Фред се ухили.

— Хайде сега, Люсил. — Мъжът се облегна назад в стола си. — Просто ти зададох приятелски въпрос, това е всичко. Не съм искал да те засегна.

— Така ли?

— Така. — Той постави лакът на облегалката на стола и подпря брадичка на юмрука си. — Защо такъв прост въпрос прави жена като теб толкова нервна? — Фред се разсмя. — Нали не криеш някого в къщата си или нещо такова, а, Люсил? Имам предвид, че семейство Уилсън ги няма в църквата от известно време. Чувам, че войниците дошли да ги приберат, но пасторът ги бил пуснал да пасат.

— Пуснал ги да пасат? — изсумтя Люсил. — Те са хора, а не някакви животни.

— Хора? — Фред присви очи, сякаш изведнъж Люсил бе излязла от фокус. — Не — заяви той най-накрая. — И аз съжалявам, че вярваш в това. Те са били хора. Веднъж. Но това е било преди много време — поклати глава. — Не, те не са хора.

— Искаш да кажеш, защото са били убити?

— Предполагам, че войниците ще се радват да получат сведения къде се крие семейство Уилсън.

— Предполагам, че е така — каза Люсил и извърна тяло към вътрешността на смесения магазин. — Аз не разполагам с информация по този въпрос обаче.

Беше на път да си тръгне, да остави Фред Грийн и достойните му за презрение похвати, но се спря.

— Какво стана? — попита.

Фред погледна към другите мъже.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се той. — Какво е станало с кого?

— С теб, Фред. Какво стана с теб, след като Мери почина? Как се превърна в това? Ти и тя идвахте всяка неделя. Ти помогна на Харолд да намерите Джейкъб в онзи ден, за Бога. Когато семейство Уилсън загинаха, ти и Мери бяхте на погребението им като всички останали. После, когато тя почина, остана ти. Какво се е случило с теб? Защо си набрал толкова много срещу тях? Срещу всички тях? Кого обвиняваш? Бог? Себе си?

Когато Фред отказа да й отговори, тя мина покрай него, влезе в самия магазин — бързо, за да се изгуби сред плътно разположените рафтове — и остави мъжете да клюкарстват, да планират или да обсъждат помежду си. Фред Грийн я наблюдава, докато тя си тръгна. След това бавно се изправи и излезе от магазина. Имаше да свърши нещо много важно.

По пътя за вкъщи умът на Люсил беше завладян от мисли по колко различни начини се отнасяха хората със Завърналите се. Тя благодари на Бог, че я бе дарил със състраданието и търпението, необходими, за да премине през всичко това. Благодари му, че беше насочил малкото семейство Завърнали се към нейния праг в час на нужда — който бе час на нужда и за нея, — защото сега къщата не беше чак толкова празна и сърцето не я болеше чак толкова много, когато се прибираше със стария пикап на Харолд, а пътническата седалка бе затрупана с покупки и я очакваше топъл дом, пълен с живи тела… така както би трябвало да бъде винаги.

Пикапът напусна града и се понесе по шосето, покрай нивите и дърветата. Някога тя и Харолд бяха обсъждали дали да не заживеят в самия град, но се бяха отказали точно преди да се роди Джейкъб. Тя се беше влюбила в представата за тях тримата, отделени от целия свят поне в малка степен, скрити сред горите и полята.

Когато стигна до дома си, веднага видя дълбоките бразди, оставени в моравата от гумите на камион. Стъпките на войнишки боти още бяха ясни като бял ден. Входната врата висеше от пантите, а калните следи минаваха през верандата и влизаха в къщата.

Люсил спря стария пикап под дъба и остана седнала зад волана, с работещ двигател, кабина, пълна с храна, и сълзи, напиращи в очите и.

— Къде беше Ти? — попита с пресекващ глас, знаейки много добре, че тъкмо сега само Бог можеше да я чуе.