Инсценировка

26

На Другата сутрин Мади неохотно му позволи да й отнесе сака до колата й. После замина за училището, където се събираха за задължителната екскурзия, като го осведоми, че оттам щял да ги вземе автобус и да ги закара в планината.

Той я проследи с поглед, докато изчезна надолу по улицата. Беше му тъжно, че няма да е вкъщи през следващите три дни. Прибра се, направи си каничка кафе и се настани с чашата си на превърнатата в писалище маса в трапезарията. Направи същото, каквото правеше и докато работеше в Управлението. Отново се зае с дневника на убийството.

За него дневникът представляваше постоянно усъвършенстващо се помагало. Вярно, в този случай разполагаше само с копие и нямаше да го допълва в хода на собственото си разследване. Колкото и пъти да го преглеждаше, броят на страниците нямаше да се променя и всяка дума щеше да си остава същата. Ала това нямаше значение. С напредването на следствията се променяше смисълът на нещата. Сега Бош знаеше за случая повече, отколкото когато за пръв път се беше запознал с дневника на убийството на Лекси Паркс. Това означаваше, че смисълът на нещата може да се променя, когато ги филтрира през цедката на растящата си осведоменост.

Зае се да препрочете всички документи и накрая стигна до телефонните разпечатки. Следователите бяха започнали с проверка на личния и служебния телефон на жертвата за последните три месеца от живота й. И тъкмо се бяха намирали в процес на идентифициране на нейните контакти и провеждане на разговори с тях, когато от лабораторията бяха пристигнали резултатите от ДНК анализа, свързващи Дей’Куан Фостър с местопрестъплението. Това беше насочило всичко в ново направление. На Бош му се струваше, че проучването на телефонните разпечатки просто е било изоставено, когато бяха превърнали Фостър в единствен фокус на разследването. И все пак детективите бяха свършили много работа. Повечето записи от списъка бяха обяснени с едно-две изречения или елиминирани като НП, съкращение от „непораждащ подозрение“.

Хари вече беше прехвърлял списъка, но сега едно от имената попадна във филтрите му. Четири дни преди убийството й Александра Паркс беше звънила в бижутерията „Нелсън Грант & Сънс“. Следователите бяха означили записа като НП.

Очевидно обаждането се отнасяше до повредения часовник и затова не бе предизвикало подозрението на детективите от Шерифското управление. Но часовникът задейства радара на Бош заради празната кутийка на лавицата в дома й. Той се зачуди дали Паркс се е обаждала, за да се поинтересува кога ще е готов часовникът й. Прегледа списъка докрай и продължи със следващия на номерата, които е набирала от службата си. Не откри други разговори с бижутерията.

Списъкът се оказа само частично обработен. През месеците преди смъртта си Паркс беше водила толкова много разговори от служебния си телефон, че перспективата изглеждаше ужасяваща. Корнел и Шмит навярно с радост я бяха зарязали след ДНК съвпадението и бяха насочили разследването към Дей’Куан Фостър. Сега единствената им работа бе да проверят в списъка дали между жертвата и заподозрения е имало контакти. След като бяха установили, че не е имало, бяха преустановили анализа. Вече бяха хванали птичката и не се налагаше да продължават с проверките на стотици телефонни разговори и номера, които нямаха нищо общо със заподозрения.

Бош включи лаптопа си и потърси „Нелсън Грант & Сънс“. С помощта на Гугъл Карти откри адреса на бижутерията в скъпарската търговска зона на Сънсет Плаза и научи, че магазинът отваря всяка сутрин в десет.

Реши да го посети веднага след началото на работното време, но дотогава оставаше почти цял час. Влезе във фирмения уебсайт и видя, че магазинът се занимава с много видове бижута и часовници, както и с разпродажба на наследствени накити. Обаче никъде не се споменаваше за часовници на „Адемар Пиге“.

След това провери в Гугъл производителя и попадна на няколко онлайн магазина. Отвори единия и се озова пред множество часовници, произвеждани от швейцарската компания. Наложи се да коригира търсенето си само до модела „Роял Оук Офшор“ и скоро попадна на часовник, струващ четиринайсет хиляди долара.

Подсвирна. Разликата с платената от Харик преди година цена за същия модел възлизаше почти на десет хиляди долара.

Върна се в уебсайта на производителя и отвори списъка на официалните дистрибутори на „Адемар Пиге“. В Съединените щати имаше само три магазина и сервизни центъра и най-близкият до Лос Анджелис се намираше в Лас Вегас. Бош си записа двата номера на сервизния център и се върна към телефонните разпечатки в следствените материали. Търсенето стана лесно и бързо, тъй като Лас Вегас имаше различен код — 702. Откри две съвпадения. На 5 февруари, четвъртък, същия ден, в който Лекси Паркс беше звъняла в „Нелсън Грант & Сънс“, от нейния служебен телефон се бяха свързали със сервизния център на „Адемар Пиге“. Разговорът бе продължил почти шест минути. Четири часа по-късно от центъра се бяха обадили в службата на Паркс. Този разговор беше продължил две минути.

Хари предполагаше, че всички тези разговори са се отнасяли за ремонта на нейния часовник. Извади джиесема си и понечи да набере първия номер, но реши да изчака. Преди това трябваше да събере повече информация.

Скицира хронологията на телефонните разговори на Паркс от вътрешната страна на корицата на папката. Паркс първо бе позвънила в сервизния център във Вегас, най-вероятно за да попита дали ще ремонтират часовника й.

Само четиринайсет минути по-късно обаче бе телефонирала в „Нелсън Грант & Сънс“, магазина, от който съпругът и бе купил часовника. Този разговор беше продължил само седемдесет и седем секунди.

След четири часа някой от сервизния център в Лас Вегас беше потърсил Паркс на служебния й телефон. Този разговор бе продължил две минути и две секунди.

Бош нямаше представа какво означава всичко това и дали е свързано с извършеното четири дни по-късно убийство. Но тъй като му се струваше странно, нямаше да се откаже, докато не разбереше всичко докрай. Радарите на следователите от Шерифското управление изобщо не бяха засекли часовника. Те бяха навлезли прекалено навътре в тунела. Той трябваше да открие отговора сам. Реши да започне с бижутерийния магазин, от който мъжът на жертвата беше купил часовника — с огромна отстъпка, както изглеждаше. После щеше да продължи със сервизния център на производителя.

Събра рапортите на купчина, изравни ръбовете им и я затисна на масата с лаптопа си. Отиде в кухнята, напълни термочашата си с още една доза кафе и си взе ключовете. Тъкмо се канеше да излезе през вратата към навеса, когато чу, че на входа се звъни. Остави чашата на кухненския плот и отиде да отвори.

Отпред стояха мъж и жена, и двамата с атлетични фигури. Официално облечени, мъжът беше с вратовръзка. Не бяха усмихнати и студенината в очите им му показа, че са полицаи, още преди да се представят.

— Господин Бош? — попита мъжът.

— Аз съм. Какво обичате?

— Ние сме следователи от Шерифското управление. Това е детектив Шмит, аз съм Корнел. Бихме искали да поговорим с вас, ако имате време.

— Разбира се. Имам малко време.

Последва неловка пауза, тъй като Хари не ги покани да влязат.

— Тук ли ще разговаряме, на прага? Корнел повдигна вежди.

— Ами да, защо не? — отвърна Бош. — Предполагам, че няма да е дълго. Става дума за вчерашното ми посещение в къщата, нали?

— За защитата по делото Паркс ли работите?

— Да.

— Имате ли лиценз за частен детектив, господине?

— Имах преди десетина години, но отдавна е изтекъл. Затова сега работя за лицензиран частен детектив, докато тече процедурата по издаването на нов. Имам писмено потвърждение от него, което обяснява ситуацията и прави нещата законни.

— Може ли да видим потвърждението, господин Бош?

— Естествено. Ей сега ще го донеса.

Затвори вратата и ги остави да чакат отпред. Взе писмото от Холър и се върна при тях. Шмит, която до този момент мълчеше, взе листа и го прочете, докато партньорът и изнасяше лекция на Бош.

— Онова, което сте направили вчера, е много лошо заяви Корнел.

— Кое по-точно? — поинтересува се Хари.

— Много добре знаете кое. Използвали сте заблуда, за да получите достъп до местопрестъпление.

— Нямам представа за какво говорите. Отидох да видя имот, който е обявен за продажба. Мисля да продам тази къща. На дъщеря ми й предстоят четири години следване и разликата от покупко-продажбата ще ми дойде добре.

— Виж, Бош, няма да си губя времето с тебе. Ако пак престъпиш границата, ще има последици. Сега ти прощавам. Проверихме те, бил си честно ченге. Преди. Вече не толкова.

— Майната ти, Корнел. Видях какво сте направили по случая. Слаба работа.

Шмит подаде писмото на Бош, но Корнел го грабна от ръката й още преди Хари да посегне към него.

— Ей такова е мнението ми за твоето писмо. — Детективът пъхна листа под полите на сакото си и го прокара по дъното на панталона си, като се престори, че избърсва задника си с него, после го протегна към Бош, който не понечи да го вземе.

— Страхотно — каза Хари. — Изискано и остроумно.

Отстъпи назад, за да затвори вратата под носа им. Корнел бързо смачка с две ръце писмото на топка и я запрати към него. Тя отскочи от гърдите му и падна на пода.

Бош остана на мястото си, заслушан в отдалечаващите се стъпки на Корнел и Шмит. Лицето му гореше от изтърпяното унижение. Щом го бяха проверили, вече всички в ЛАПУ знаеха, че е преминал на тъмната страна. За тях нямаше да има значение, че според Хари наистина има голяма вероятност обвиненият в престъплението човек да е невинен. Имаше значение само това, че сега Бош е следовател на защитата.

Опря чело във вратата. Допреди седмица беше пенсиониран детектив от ЛАПУ, а сега сякаш имаше съвсем нова самоличност. Чу колата им да потегля. Неподвижно изчака ревът на мотора й да заглъхне, после също излезе.