Лъжи

22.

Майка ми казваше, че споделеният проблем е наполовина решен. Господи, тя дрънкаше страшни глупости. Жена, която прекарва живота си, като повтаря и преразказва клюки за списание и анонимен блог онлайн, сега знае нещо взривоопасно, което не би трябвало да знае. Няколко порязвания в замяна за убийство не е почтена сделка. Изповръщах неприятностите си върху човека, най-малко способен да си държи устата затворена и с най-голяма публика. Сърцето ми отново започва да тупти припряно, докато опитвам да се отърся от нарастващия си страх какво съм разкрила. Наближавам портите на училището — безопасна и здравомислеща територия. Толкова съм уморена, че влача крака по асфалта. Докато водя децата си по улицата към дома, забелязвам кола зад нас.

— Госпожо Форман? — Някакъв мъж се навежда през смъкнатото стъкло. — Може ли да поговорим? — Той спира между паркираните коли и изскача навън. — Аз съм Деклан Мур от „Експрес“.

Сграбчвам ръцете на Джош и Ава и побягвам. Краката на децата ми се мятат акробатично встрани във въздуха.

— Само няколко въпроса за Мелъди Греъм, госпожо Форман. — Той тича след нас и вече се задъхва, физическите упражнения са нещо, което е оставил в училище заедно с графитите в тоалетните.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не се страхувайте, госпожо Форман. Само няколко думи какво мисли съпругът ви?

— Не. Не можете да очаквате да коментирам текущо разследване. — Дръпвам децата си за ръцете.

— Споко, мамо! — възмутено казва Джош.

Репортерът записва гласа ми на мобилния си телефон, без да обръща внимание на молбите ми да ме остави на мира.

— Какво мислите за ареста на Лекс Уд? — Той вижда, че спирам, за да се съвзема от шока, и се приближава до мен. — Не знаете ли?

Джош ме дърпа за ръкава.

— Какво да знаеш, мамо?

— Не разбирам. — Макар да знам, че трябва да си държа устата затворена, аз съм започнала да говоря.

Деклан поднася телефона си към лицето ми.

— Лекс Уд е задържан за убийството на Мелъди Греъм. Някакъв коментар?

Поглеждам отчаяно чантата си, преметната през рамото ми, в която е телефонът ми и вероятно звъни. Чувствам как топлината на ръцете на децата ми се влива в мен.

— Не мога да повярвам.

Репортерът кима.

— Откога са делови партньори Лекс и съпругът ви?

— Мамо, искам да си ходим. — Очите на Ава са големи като чинии, докато гледа Деклан.

— От десет години.

— Къде се запознаха?

— Работеха заедно в Канал 4.

— Близки ли са? Какви са взаимоотношенията им?

Обръщам се да тръгна. Искам този човек да се махне. Той не обръща внимание на намека и четиримата вървим по тротоара. Деклан отблъсква децата с ръката си с телефона.

— Какви бяха взаимоотношенията на Мелъди с Лекс? Какво е мнението ви за теорията за имитатора? Опитва ли се да изглежда така, сякаш го е направил Джери Бонакорси?

— Нямам мнение. Не знам.

— Бихте ли ми дали номера на мобилния телефон на съпруга си? Мъжът, който отговаря на телефона му, не ми каза нищо. Пази го добре.

Не отстъпвам и стискам по-здраво ръката на Ава.

— Не. Дайте ми визитката си и аз ще му я предам. Само това мога да направя за вас.

Вече виждам дома си, но отпред стои друг Деклан. Съзира ни и хуква към нас.

— Госпожо, аз съм от „Сън“.

— Моля ви, оставете ме на мира! Стига толкова!

— Какво означава това за телевизия „Форуд“? — пита първият Деклан. — Ще продължат ли да правят криминални поредици, ако единият шеф е в затвора?

Вторият репортер застава пред мен и препречва пътя ми.

— С децата съм, имайте милост!

Напомнят ми на просяци от страна от Третия свят. Протегнатите им ръце блазнят суетата ти. Почти ги обичаш, докато им даваш дребните си пари, а после те заобикалят още осем и ти ги отпращаш с пръчка, ако имаш, и страхът ти потиска чувството, че си бил подведен.

— Ако отделите няколко минути да отговорите на въпросите ми, ще си отида — добавя Деклан.

Вървя с наведена глава, за да не ме снимат, минавам покрай него и пъхам ключа в ключалката.

— Госпожо Форман, хората искат да знаят какво мисли семейството ви!

Те продължават да ме обстрелват с въпроси, когато затварям вратата.

— Мамо, какви са тези хора? — пита Ава.

Треперя, докато обяснявам колкото мога по-спокойно, че някой, когото татко, Лекс и чичо Джон познават, е починал и полицията и журналистите се опитват да разберат какво се е случило с този човек, за да се почувства по-добре семейството му, защото е тъжно, когато някой умре, и че мъжете навън работят за вестници и задават въпроси, за да напишат статии за това и хората да научат истината.

Очите на Ава изглеждат огромни за малката й глава. Тя кима.

— Мамо…

Затаявам дъх.

— Когато порасна, искам да бъда русалка — добавя Ава и изтичва в кухнята.

Стената е единственото нещо, което ме крепи на крака.

Някакъв шум ме кара да се обърна. Джош хлипа до стълбището — силни, безмълвни ридания, придружени от повдигане на малките му рамене.