Лъжи

27.

Два дни след като баща му почина, Пол се върна на работа. Стоях на вратата, препречвайки пътя му, и го молех да си вземе още няколко дни. „Работата е единственият начин, по който ще го преживея — отвърна той. — Помага ми да запазя разума си.“ Тази сутрин ролите ни са разменени. Пол настоява да заведе децата на училище и че аз не трябва да излизам „в този вид“. Той дори вдига ръка и едва не посочва главата ми, сякаш през нощта там е израснало нещо странно, и всъщност донякъде се случи точно това. Джош ме поглежда, докато закусва. В ъгълчето на устата му са полепнали „Райе Криспис“ като мухи по добитък.

— Пфу! — обажда се той.

— Достатъчно добре съм, за да работя, само изглеждам малко странно, това е всичко — усмихвам се, но изпитвам болка.

Пол се приближава до прозореца в хола и дръпва завесата.

— Репортерите ще си помислят, че аз съм те ударил, като знам какъв е късметът ни.

— Там ли са вече?

— Не. Изглежда, не сме достатъчно важни, за да стоят на студа цяла нощ.

Махам с ръка за довиждане на Пол и децата и тръгвам да взема нещата си за работа, но не отивам там. Имам предчувствие и трябва да тръгна по следите му сама. Не спах през нощта. Лежах будна, загледана в пукнатина на тавана, и анализирах всяка подробност, която си спомнях за Джери. Един час, след като Пол заспа, аз слязох на долния етаж и прегледах видеодисковете с „Отвътре-навън“, старателно подредени на лавиците зад телевизора. Гледах части от епизоди и превъртах по-дългите откъси. Пасивното гледане е начин да престана да мисля за Лекс и мотивите му, страховете и гнева му. Три часа по-късно кратък разговор — всъщност една реплика между Джери и надзирател от затвора, ме накара да спра и след няколко минути влязох в интернет. В главата ми се зароди идея. След още два часа прерових шкафа в стаята на Джош и потърсих бинокъл. Бях оформила план — може би глупав и безразсъден, но все пак план. Конфронтацията с Лекс ме подтикна да действам. Ще му покажа каква съм хрътка.

И сега ме блъскат хиляди любители на конните надбягвания. Току-що съм платила на черно на човек с липсващ преден зъб изключително надута цена за билет с достъп до всички зони за фестивала в Челтънхам. Джери обича трепетното вълнение на конните надбягвания. Чух го да го казва в „Отвътре-навън“. Харесвал възбудената тълпа, ругатните и виковете, радостта и болката, всичко примесено в онези няколко напрегнати момента, когато конете се приближават към финала, и затова снощи се запитах дали ще устои на фестивала в Челтънхам след толкова много години. Освен това на видеозаписите видях, че той изпитва удоволствие от малките благини в затвора — нова книга в библиотеката, курс по готварство. Джери не търсеше внимание, а има ли по-добър начин да запазиш в анонимност присъствието си в тълпа от хиляди хора?

Докато обаче ме подмятат насам-натам, осъзнавам, че дори предчувствието ми да е вярно, доказването му ще бъде почти невъзможно. Радиоуредбата бълва неспирен и неразбираем шум, докато обявяват бегачите и ездачите за всяко състезание. Сложила съм си слънчеви очила, за да прикрия нараненото си лице, и се промъквам през развълнуваното множество, за да се опитам да се ориентирам. С карта в ръката. Два часа вървя около главната трибуна, оглеждам лицата и все по-често ме блъскат към шатрите с бира. Заложилите в надбягвания хора консумират езера от алкохол с невероятна бързина. Разговорите и смехът им стават все по-силни и груби с всеки изминал час. С мъка си проправям път до бара за шампанско на главната трибуна, защото е високо, заставам до прозореца и се вглеждам в огромната тълпа. Оттук поне има пространство, което да претърся. Махам слънчевите очила и изваждам бинокъла от чантата си. Лицата подскачат насам-натам и после се фокусират. Очите им са присвити. От наблюдателния си пункт виждам почти цялата писта, но има много хора, хиляди лица и пози, а аз търся само едно. Не знам как е облечен Джери или дали е променил външността си. Десетина минути по-късно сядам. Невъзможността да намеря един човек дори ако е тук, най-после е потвърдена.

Оглеждам опашките пред пунктовете за залагания, сергиите, хората около пунктовете за залагане, тълпата покрай пистата и финала. Знам, че е време да призная поражението си, но след втора безсънна нощ тази седмица истината е, че съм страшно уморена и едва се движа. Джери сигурно няма много пари. Къде ли би отишъл? Зад мен прогърмява тътен, докато три коня галопират към финала. Оглеждам бара за всеки случай. Нищо. Отново се взирам през бинокъла. Около финала има меле. Размахват се ръце и юмруци се вдигат. Най-голямото оживление е там, където тълпата е най-гъста. Виждам жена, сгушена до рамото на мъж, човек с шапка, който извива врат, за да види по-добре, подскачаща жена с навит на руло вестник, вдигнат над главата й, и дребен мъж с авиаторски слънчеви очила точно до оградата на пистата, който стои тихо и кротко. Неподвижността го издава. Той стоеше така на опашката в столовата, на огледа на килиите и пред Комисията за условни присъди. Слънчевите очила закриват отчасти лицето му, но е Джери.

Хуквам по стълбите и се провирам през тълпа от чиновници, решени да утолят жаждата си.

— Не се пали — измърморва единият, докато се промъквам покрай тях.

Излизам на главната трибуна и придвижването ми се забавя, докато се мъча да се промъкна покрай червендалести пиячи на бира и армия от хора, които сякаш нарочно се трупат точно около мен. Отнема ми твърде много време да стигна до финала. Замислям се за Лекс и забележките му вчера. Хрътка, която търчи подир подхвърлени пръчки. Дали Джери ще ми каже нещо? Има само един начин да разбера.

— Внимавайте!

Заради мен една жена е разляла бира върху приятеля си. Отстъпвам назад от намръщените им лица. Тълпата е толкова гъста, че не виждам повече от двама души напред, и не съм достатъчно висока, за да надничам над главите им. Намирам се на пет реда от оградата. Вече се вижда червено-белият диск на победния пост. Невъзможно е да се придвижа напред. Опитвам се да се промъкна странично, извивам врат и съзирам късото черно палто на Джери. Зрителите започват да се люшкат и да мърморят, обръщат глави наляво. Тропот на копита изпълва въздуха и развълнуваната тълпа ме избутва отпред. Мъж крещи името на кон. Отекват викове „Давай!“. Когато конете минават, краката ми се отлепят от земята, защото всички се блъскат напред да ги видят. Тълпата колективно изпуска затаения си дъх, аз загубвам равновесие и падам на калната трева. Ботуш смачква слънчевите ми очила.

Двама мъже ме вдигат за лактите и ме питат дали съм добре. Оттеглям се на по-широко пространство. Стъпвам по конфети от скъсани, захвърлени формуляри за залагане и ругая. Джери може и да е напуснал мястото си още преди десетина минути.

Проправям си път към заграждението, където влизат победителите, минавам между двама мъже, които викат радостно и се прегръщат, защото са спечелили сериозна сума от залаганията, и забелязвам палтото на Джери.

Слагам ръка на рамото му, казвам името му, той веднага се обръща. По-нисък е от мен и виждам отражението на лицето си в слънчевите му очила.

— Джери, аз съм Кейт Форман. Срещали сме се няколко пъти в…

— Знам коя си.

Избърсвам лице с ръкава си.

— Извинявай, но паднах ей там. Тук има много хора, а?

— Когато си бил там, където бях аз, обичаш тълпата и в същото време я мразиш.

Усмихвам се и кимам.

— Искаш ли да те почерпя нещо?

Джери повдига рамене.

— Няма да откажа на предложението да пийна нещо. Нали знаеш какво казват? Понякога пиенето може да промени съдбата ти.

Тръгваме към шатра за бира. Поддържам разговора, докато купувам по една.

— Загуби ли или спечели днес?

— Загубих. Ако не спечеля скоро, ще се прибирам на автостоп. — Той се обръща към мен. Лицето му е каменно зад големите очила. — Как ме намери?

— Спомних си, че в „Отвътре-навън“ ти каза, че харесвах конните надбягвания. — Не мога да разгадая изражението му, затова продължавам да заеквам неуверено и му подавам бирата. — Сега работя в предаването „Време за престъпление“ и правим специален епизод за Мелъди Греъм. Много бихме искали ти да участваш и да дадеш интервю на Марика Кокран…

Джери изругава силно и ме кара да подскоча. Тонът му се променя от дружелюбен в студен и ядосан само за секунда.

— Не я познавам и не ми пука. Искам да ме оставите на мира.

— Ще бъде само веднъж заради безпрецедентната ситуация. В края на краищата ти познаваше Мелъди и има голям интерес към теб и скорошните събития. Може да имаш полезни прозрения.

— Нямам нищо от полза за никого. Повечето хора са решили, че аз съм го направил. Не мога да сторя нищо по въпроса. — Джери слага чашата си на подложка, като внимава да не разлее нито капка. Спомням си, че беше маниакално чист и подреден в затвора.

— Напуснал си временното си жилище.

— Няма закон срещу това. Не съм нарушил клаузите на условната присъда.

— Къде ще отседнеш довечера?

— Не знам. — Той се смее злобно. — В твоя дом?

Джери вижда, че това не ми харесва.

— Знам, че не е необходимо да даваш интервю, както беше и във „Време за престъпление“. Можеше да спреш във всеки един момент, но ти не го направи. Нещо в теб реагираше на камерите и съм убедена, че го знаеш. Изглеждаше страхотно по телевизията.

Той се мръщи.

— Аз съм медийна играчка. — Иронично разперва ръце, имитирайки Исус Христос на разпятието. — Не е ли забавно?

— Това не е забавление, а служи на целта да направим нещо, за да се опитаме да открием убиеца на млада жена. Може да направим интервюто, където избереш. Какъв е номерът на мобилния ти телефон?

— Нямам мобилен телефон. Струва ми се безсмислено.

— Днес ще ти купя телефон и ще ти покажа как се използва. — Осъзнавам колко озадачаващ трябва да е светът за него, изолиран от 1980 и пуснат на свобода през 2010 година. — Сега ще отида в града и ще се върна. Къде ще бъдеш?

Джери повдига рамене.

— Тук-там по всяка вероятност.

— Хайде, Джери, хвърли ми спасително въже, умолявам те. — Той се усмихва и аз се чувствам неудобно.

Усмивката му не ми харесва и се питам дали жена му е казала същите думи преди много години, в края на живота си. Сменям темата: — Славата може да те осъди и изпрати в затвора, но може и да те защити. Дава ти възможност да разкажеш твоята версия на историята. Това е шансът ти да покажеш, че не си убил Мелъди Греъм.

Джери маха слънчевите си очила. Сега ирландските му очи се усмихват и настроението му отново се променя рязко. Той вдига чашата си за наздравица, обръща се и махва с ръка към вълнуващото се, изпотено простолюдие.

— Колко би заложила на това?