Лъжи

26.

Веднъж в часа по биология в училище аз отгледах микроби. Изстъргах ги изпод ноктите си и ги наблюдавах как се размножават в петриево стъкло. Мустакатата госпожица Добс ми каза, че броят им се удвоява с всеки изминал час. Дребните мръсници бяха бързи. Взирам се в огледалото в банята и внимателно проследявам с пръсти раната на слепоочието си.

В огледалото се отразява лицето на Пол.

— За последен път ти казвам, Кейт, трябва да отидеш в болница. Може да имаш вътрешно разкъсване. Не мога да повярвам, че си вървяла пеша до вкъщи и не си изчакала линейката…

Мъча се да не му обръщам внимание и да остана сама, за да мисля за налудничавите тиради на Лекс. Бях глупава, съсредоточена в пениса на Пол и къде може би го слага, а сега в съзнанието ми се множат други вероятности с бързината на микроорганизмите върху кожата ми. И няма антисептично средство срещу тези идеи, никаква твърде странна вероятност, за която да не съм помислила.

— Според мен имаш сътресение. Не ме слушаш.

Поглеждам съпруга си, осветен от халогенните лампи на тавана на банята ни.

— Трябва да се обадиш на полицията и да съобщиш за случилото се.

Поклащам глава.

— Лекс все едно те е отвлякъл и се е опитал да те убие!

— Не беше така.

— Поведението му е важно за случая…

Затварям очи, за да се изолирам от всичко, и когато ги отварям, Пол ме слага на ръба на ваната.

— Ела тук. Слава богу, че си добре. — Той започва да масажира раменете ми и въпреки всичките години, които са изминали, сегашните ми подозрения и наскорошната отчужденост, чувствам тръпка при допира му, докато ме разтрива и премахва напрежението ми и насъбралия се в мен адреналин. Той духа на раната ми и по лицето ми започват да се стичат сълзи.

— Ще уплаша децата.

— Тихо. — Пол ме целува по косата. — Те няма да забележат.

Полюшваме се на твърдата керамика и това ми напомня за раждането на Джош преди девет години. Представлявах грозна пародия на онова, което бях чела в списания и прилежно си бях записвала на курса за бременни жени. На следващия ден влязох в банята, украсена с дръжки за безопасност, за които да се държат полумъртви жени. Пол трябваше да ме занесе дотам и на жълтия блясък на ярките лампи и под въздействието на непознати следродилни хормони аз седнах на ръба на ваната и се разплаках, че не мога да гледам бебе и няма да оправдая очакванията. Пол ме люшкаше и тогава. „Много се гордея с теб, Филоси“ — успокояваше ме той и прокарваше длан гърба ми — единствената част на тялото ми, която не ме болеше.

— Ти ще бъдеш страхотна майка. — След малко Пол спря да ме разтрива и се вгледа в окървавените ми дрехи. — Тези нощници са странни. — Той дръпна отворената отзад болнична роба. — Задникът ти се вижда от всички, които искат да гледат. Погледни! Има дори панделки. — Скарах му се, че ме кара да се смея, когато навсякъде ме боли. „По дяволите, кога ще може да го направим отново?“ — прошепна Пол. Прекарвах повечето си време под душа в банята с грапав под, опитвайки се да изпъдя Пол. Позволих си лукса да превъртя лентата напред четирийсет години и видях двама ни, прегърбени в луксозен старчески дом, където движещите се стълби и неплъзгащите се повърхности са задължителни, и си го представих как ме къпе тогава. По онова време светът беше достатъчно романтичен за мен, за да го виждам като сигурна реалност.

— Ако Лекс дойде тук, не го пускай в къщата. Обади се на полицията.

— Той мисли, че е набеден.

Бавното полюшване спира.

— От кого?

— Изглежда, има много кандидати. Най-вече ти.

Пол изругава тихо:

— Проклетият Лекс! Винаги е имал голямо въображение. Не иска да говори с мен по телефона. — Той поглежда часовника си. — Отбягва мен и всички други в офиса. Не знам защо.

Ливи иска да покаже Лекс и Джери в следващия епизод на „Време за престъпление“. Все още не сме открили Джери и никой няма представа къде е отишъл, но Ливи смята, че без него на предаването му липсва драматизъм.

Пол недоволно изсумтява.

— Бонакорси наскоро излезе от затвора. В предаванията трябва да се предположи къде е отишъл. Едва ли има много приятели. — Той става. — Ако не внимава, и Лекс ще остане без приятели като него.

Прокарвам ръка по умореното си лице.

— Лекс е много ядосан.

— Аз също!

— Не съди някого, ако не си бил на неговото място — отбелязвам.

— Аха, значи сега се опитваш да го разбереш! При това жена, която прощава трудно! Е, аз няма да му простя.

Спомням си думите на Лекс за ненадеждния партньор. Потърсиш ли усърдно, ще откриеш хиляди мотиви. Вкопчваме се в екзотични сценарии, защото те са много по-удобни, отколкото да повярваме, че близките до нас хора са способни на чудовищни престъпления. Но от опит знам, че в деветдесет процента от случаите истинският мотив е най-очевидният.

Джош вика нещо в съня си и аз бързам да отида да го успокоя.