Лъжи

12.

Подозрителният ум е ужасяващо ясен. Пол се прибира от работа и дълго ме прегръща. Следобедът привършваше, докато новината за смъртта на Мелъди е скачала от бюро на бюро — горски пожар в сухи храсти. Казвам му, че съжалявам, и той ме притиска още по-силно до себе си. Неочаквани сълзи рукват от очите ми и Пол ме пуска едва когато Ава ни прекъсва. Той налива още две големи чаши вино, придърпва стол и се залавя с вечерята, която съм приготвила.

Храни се мълчаливо няколко минути.

— Вкусно е. Умирам от глад. Има ли още?

Кимам и му сипвам. Пол се навежда да вземе чаша вода. Забелязвам очертанията на телефона в джоба на панталоните му. Втренчвам се в него, сякаш имам рентгенови очи.

— Кажи ми нещо нормално, хубаво и… обикновено. Какво прави днес, мила?

Хрумва ми да отговоря: „Осъзнах, че може би си убил любовницата си“. Вместо това уклончиво повдигам рамене. В ранната вечер репетирах какво ще му кажа, но когато той влезе в къщата, онемях. Не се сещам дори за думи, с които да възнегодувам срещу него.

— Макс и Маркъс са били на тридневен купон.

Пол се усмихва.

— Това сигурно означава, че лятото идва. Поднови ли застраховката за пътуване?

Гледам го как омита всичко от чинията си, как избърсва устата си със салфетка и изчопля нещо под нокътя си. Той е приютен в безопасна, домашна територия. Вероятно ще обсъждаме какви ножици за подкастряне на жив плет ще купим или че лампата в хладилника е изгоряла — баналните, незаплашителни подробности, които укрепват връзката ни през годините. Харесвам този живот.

Всяка следваща стъпка, която предприема, ще означава драма, и трябва да съм абсолютно сигурна, затова слушам и наблюдавам. Проследявам го със слуха си, докато се движи из къщата. Пол чете приказка на Ава, а аз стоя в коридора под тях и слушам как скърцат дъските на пода. Той сяда на леглото й. Разказва на Джош за гладиаторите и обещава, че някой ден ще го заведе в Колизеума. Бъдещето. Не мога да си представя нищо, освен този момент, докато упорито търся улики и издайнически знаци. Преструваше ли се Пол на пиян онази вечер? Престори ли се, че припадна, и ако е така, защо? Чувам, че той отваря шкафа в стаята на Джош. Няма да намериш там онова, което търсиш, Пол.

Влизам да пожелая лека нощ на Ава, сядам на леглото й с картинка на Пепеляшка, навеждам се да я целуна, обгръща ме уханието й на току-що изпечена курабийка и нещо твърдо се забива в крака ми. Телефонът на Пол, който е паднал от джоба му, докато е чел „Балерина Анджелина“. Доверие. Предполагам, че това е обратното на подозрението. Необходими са години да се научиш да имаш доверие, Пол, и доверието може да бъде разрушено за миг — по-точно в момента, в който се строполи на пода в кухнята ни. Потта ми намокря метала, когато хващам телефона. Имаш ли ми доверие, Пол? Гася лампата на Ава и заставам в коридора. Сетивата ми са нащрек за разлика от онази ужасна нощ, когато започна всичко. Телевизорът е включен, не си на горния етаж.

Преглеждам четирийсет и седем съобщения от работата, семейството ти, приятелите ти, всеки сфери на живота ти. Намирам три от Мелъди, всичките изпратени в една и съща вечер.

— Ето, намерих телефона ти. Трябва повече да внимаваш с него.

Той изненадано отмества поглед от повторение на „Големият замисъл“.

— Къде беше?

— На леглото на Ава. — Хвърлям телефона на дивана.

Пол изсумтява и го пъха в джоба си. Гледаме как издигат остъклена сграда край езеро.

— Сега може да си построим къща точно каквато ни харесва.

Кимам предпазливо.

— Може да се преместим някъде извън града и да се махнем от всичко тук — добавя Пол.

Наблюдавам го.

— Ами работата ти?

Той сякаш се натъжава.

— Щом изтекат двете години и сделката бъде финализирана, вече няма да се налага да работя.

— Ами моята работа?

Пол се обръща изненадано към мен с широко отворени очи и се почесва по темето.

— Наистина ти харесва, а? — Кимам, а той се замисля за миг и после засиява с ослепителната си усмивка. — Ще основем нова фирма, само ти и аз, и ще измисляме нови телевизионни предавания, докато навън блеят овце. Ти ще работиш, а аз ще прекарвам повече време с теб и децата.

Може би има отворен прозорец или открехната врата, защото в този момент по гърба ми полазват ледени тръпки.

У дома гледаме много телевизия. Откровено казано, с Пол обичаме телевизията. Не водим ежедневна битка да попречим на децата да гледат анимационни филмчета. Пол с право се подиграва на хора, чийто живот е телевизията, но не разрешават на децата си да си играят с дистанционното. Лицемерието е тъпо нещо. Телевизията е в кръвта ни, тя е неговата страст и стана и моя. Харесва ми, че телевизията ме пренася в други светове, ужасява ме и ме вълнува и дори не е необходимо да ставам от дивана, за да преживявам всичко. Днес телевизията ме развеселява, защото ме кара да се чувствам по-добре. Затова, докато гледам смешките в шоуто на Джеръми Кайл, Пол ми звъни и ми казва веднага да превключа на новините, аз доволно протягам ръка към дистанционното.

— Всичко наред ли е?

— Не. Мелъди е била удушена.

Размърдвам се неспокойно.

— Вече знаем това, Пол.

— С бяло въже с оръфани краища.

Не мога да изкажа на глас стъписването си и тъпо се втренчвам в писалката и купчината листове в ръцете на говорителя.

— Кейт, трябва да затварям.

Пол вече говори с някой друг и линията прекъсва. Не е необходимо да ми обяснява какво означава това. Джери Бонакорси е убил жена си преди много години, като я е удушил с инструмента на занаята си — бялото си въже на фокусник, изкусно оръфано по краищата.

Седя прегърбена на дивана, вперила поглед в телевизора. Когато има малко факти, започват да се ширят спекулации. Млада репортерка стои до яркозелени храсти близо до мястото, където е била убита Мелъди. Показват безлична сграда и предсказуемите клипове от „Отвътре-навън“ и говорят за Комисията за условни присъди. Виждам Пол, интервюиран по „Скай Нюз“ по време на обедната почивка. В същия момент се обажда Сара, за да изрази подкрепата си към мен, и двете слушаме как Пол защитава „Отвътре навън“. Той запазва хладнокръвие под канонадата от безмилостни въпроси, облечен в черно сако, с което не беше сутринта. Пол държи няколко костюма в кабинета си за случаи, когато дойдат репортери и поискат да го цитират. Между репортерката и съпруга ми гневно рикошират думи като „вина“, „отговорност“ и „имитатор“.

— Не съм сигурна дали ще виждаш Пол много през следващите няколко дни.

Изпъшквам. Риалити телевизията е опасен звяр. Направи успешна „Форуд“, но тя е като диво животно, което изяжда децата си. Репортерката налага гледната си точка:

— Това не е ли един от най-лошите примери, когато някоя медия привлича интерес към чудовищно престъпление, което някой психически лабилен търсач на внимание имитира…

— Твърде рано е да правим заключения, както цял ден повтаря полицията — възразява Пол.

— О, боже — възкликва Сара, — тази история може да тръгне в какви ли не посоки!

Поклащам глава, макар да знам, че тя не ме вижда.

— И никоя не е добра.

Слушаме, докато интервюто продължава.

— Господин Форман, съгласен ли сте, че алтернативата е още по-ужасяваща — че широкото отразяване на случая „Бонакорси“ във вашето предаване може да е повлияло на Комисията за условните присъди да вземе грешно решение с катастрофални последици…

— Не, отхвърлям тази…

— Както я карат, човек би си помислил, че Бонакорси вече е осъден — подмята Сара.

Не чуваме целия отговор на Пол, защото камерата се насочва към полицейска кола, която профучава покрай тълпа репортери някъде в Централен Лондон. Бонакорси е задържан за разпит.

— Вкусът на свободата беше кратък — отбелязвам.

В студиото довеждат председателя на Комисията за условни присъди, който изглежда втрещен.

— В такива дни се радвам, че нямам важна работа — казва Сара, но тонът й е изпълнен с копнеж. — Вероятно ще трябва да проучим всичко това за въпроси в Парламента — добавя тя. — В момента правата на жертвата не са гореща тема.

Не отговарям и се втренчвам в гузните очи на човека, който взима решения с последици на живот или смърт.

— Мислиш ли, че Бонакорси го е направил? — пита Сара. — Дали онзи простонароден чар, който видяхме по телевизията, е бил престорен?

Нямам отговор на този въпрос. Отново показват Пол, който спокойно брани честта на „Отвътре-навън“. Леко се поклаща на стола в студиото с лице, създадено за телевизия. Владее се абсолютно. Контрастът между този образ и вида му на пода на кухнята, изцапан със сополи и кръв, е невероятен.

— Безупречно представяне, Кейт. Той е професионалист — с възхищение казва Сара.

Пол ходи на курс за медийно поведение преди няколко години, защото интересът към телевизия „Форуд“ означаваше, че все по-често ще го търсят за интервюта. На курса обясняват теоретично как да използваш правилния език на тялото, как думите ти да звучат убедително, как да се изплъзваш от неудобни въпроси и да не се ядосваш. Един познат продуцент, който беше на курса с Пол, с възхищение ми каза, че на Пол не му трябвали съвети. Той бил най-добрият, когото познавали, и нямало на какво да го учат. Камерата го обожавала.

— Пол е безупречен лъжец — отговарям и Сара се смее, но аз съвсем не се шегувам.

Денят минава, без да се случи нещо, заслужаващо внимание. По-късно отивам в училището да взема Джош и Ава. Влачим се към дома си по-бавно от охлюви, децата се карат и главата ми пулсира. Джош не може да повярва, че му позволявам да играе с моя айфон. Аз се отпускам на стол в кухнята.

— Мамо, ще сплетеш ли косата ми? — Ава се върти насам-натам. Протягам ръка към бутилка бяло вино и чаша. Какво пък, по дяволите, вече е пет часът. Какво лошо има?

— Не днес, миличка. Мама не се чувства добре. — Сякаш строител ми е казал, че основите ми, които съм мислела за солидни, трайни и непоклатими, са подкопани от неизвестен вредител и домът ми всеки момент ще рухне.

Предлагам на Ава да си сложи някой костюм и тя хуква навън. Оставам сама в кухнята, кралица на безлюдно владение. Виното има кисел вкус, но го изпивам. Цял живот съм искала да бъда майка. Харесвах всичко, което съм работила, борех се и се радвах на повишенията и увеличенията на заплатата. Сражавала съм се от едната или другата страна на бойните линии на фирмената политика, но това бяха работни места, а не кариера, нещо, с което да убивам времето, докато започне истинската ми работа. Сега обаче, когато и двете ми деца ходят на училище, желанието ми да се определя по някакъв друг начин се засилва. Знам, че донякъде това се дължи на страха, че съм станала старомодна, надхитрена от променящите се времена и настроения. Пол непрекъснато се противопоставя на разни вълнуващи идеи. Може би не съм вървяла в крак с времето. Изпивам още вино. Обзема ме сантиментална самовглъбеност.

Чувам, че Ава трака надолу по стълбите с мои обувки на високи токчета, и избърсвам с ръкава на пуловера си сълзите на самосъжаление. Тя тътри крака до кухнята, за да не се изхлузят обувките. Сложила си е крила на фея и костюма на Снежанка и блещукаща корона на главата. Понякога обичта към дъщеря ми ме връхлита ненадейно.

— О, Ава, много си красива.

— Не мога. — Роклята й се влачи на пода зад нея. Протягам ръце да я прегърна, да се сгуша в нейната младост и невинност и да се опитам да прихвана част от магията й. — Това е коланът ми. Ще ми го завържеш ли?

В безупречната си ръчичка с малки трапчинки на кокалчетата на пръстите Ава държи шала на Пол. Между мъничките й пръстчета се вижда голямо размазано петно кръв.

— Къде го намери? — Гласът ми сякаш идва някъде отдалеч.

— В кашона с костюмите ми.

— Виж какво, вземи моя колан. — Тя отваря широко очи от вълнение, когато издърпвам колана си от гайките на джинсите. — Специална почерпка.

Издърпвам леко шала на Пол от ръцете й. Ава го пуска, взима колана ми и хуква към хола.

Шалът на Пол е кашмирен и съдържа още нещо модно и безполезно като заешка вълна и други нишки. Пухкав е, с влакънца, които стърчат. Има красива ивица и не е много дълъг. Купих му го за Коледа. Какво да купиш на човек, който има всичко? Същото нещо всяка година, защото той непрекъснато ги губи.

Пол улеснява дори купуването на подаръци. Красив хомосексуалист уви шала в хартия за подаръци и рече: „Нека да му е топло“. Даде ми тежък картонен плик с дебели въжени дръжки. Знам как завързваш този шал, Пол, стегнато около врата си и с къси краища над гърдите. Ръждивото петно разцъфва като отровна роза в единия край, твърдо и крехко на допир. Това означава, че онова или онзи, който е кървял, се е облегнал на гърдите ти, но ти ми каза, че си влачил кучето, издърпал си го встрани от пътя. Чувствам как паниката ми се засилва.

Това търсеше Пол от няколко дни и двамата бяхме заблудени от дъщеря ни, която беше прибрала шала в кашона с костюмите си, нейната съкровищница. Сигурно е имало много кръв, прясна и лееща се свободно. Свикнала съм с кръвта, Пол, като всички жени. Месечният ми цикъл започна, когато бях на тринайсет. Имам менструация от двайсет и пет години и съм родила две деца. Знам как изглежда кръвта върху памук, дантела, найлон, коприна, дамски превръзки и хартия и как се просмуква в чаршафите, бикините, пижамите, нощниците, най-дебелата част на джинсите и дори върху карираната седалка на лондонски автобус. Знам, че петното е попило бързо и дълбоко. Дали онзи някой или някоя те е била прегърнала? Били ли са лицето или устните й близо до твоите? Какво са казвали? Дали са умолявали, молели, крещели или умирали?

Разстилам шала на масата в кухнята, сякаш се готвя да извърша аутопсия. Навеждам се към петното и го помирисвам. Странно е, че течността, която циркулира в неповторимите ни, но мигновено разпознаваеми тела, е неузнаваема, когато е разлята, но само за човешкото око, не и в лаборатория, под микроскоп, където се изолират и разпознават кръвните групи — в полицията. Шалът леко мирише на бира и затворени пространства. Облягам глава на масата и се вглеждам в плата там, където лампата осветява нишките. Чела съм, че през пролетта подобно на животните ние сменяме косите си и кожата ни пада от нас на люспи, бавно се носи към пода под огледалото в спалнята и полепва за дрехите и модния шал на Пол. Измъквам рус косъм от плата. Може да е на Ава. Може би.

Сядам и се втренчвам в шала, сякаш може изведнъж да скочи и да тръгне. Бутилката от вино е празна, главоболието ми е преминало. На вратата се звъни.

Знам, че е Пол. Той, естествено, има ключ, но никога не го използва. Чака децата или аз, за предпочитане всички, да отворим вратата и да го посрещнем на прага, сякаш се връща от дългогодишна война. Чувам, че Джош тича надолу по стълбите, после изщракването на ключалката. Скръствам ръце и оставам закована на стола и втренчена в шала. За миг си представям Джери Бонакорси, когото бутат на задната седалка на полицейска кола. Колебанието ми се е изпарило и съм готова за битката.

— Мамо! Полиция!

Движа се по-бързо от всякога, грабвам шала и хуквам към пералнята. Имам чувството, че в живота ми няма по-важно нещо от вкарването на шала през кръглата й вратичка.

— Идвам. — Опитвам се да говоря непринудено, докато я затварям, напълвам с биопрах за пране отделението и завъртам шайбата на студено пране. Оставяла съм кръв върху всичко и съм почиствала кръв от всичко. Това правим ние, жените, Пол, чистим. Аз чистя за теб. Ето ме, измивам опасността, заличавам грешката ти — най-ужасната ти грешка. Аз съм твоя съпруга, Пол, и съм с теб. Каквото и да си направил, аз съм на твоя страна и стоях рамо до рамо с теб пред олтара през всичките тези години. Ще го обичам, утешавам, уважавам и защитавам, докато сме живи. Аз държа на обещанията си, Пол. Ще почистя и ще излъжа заради теб. Докато чакам пералнята да започне и минават ценни секунди, аз съзнавам пълния мащаб на съпружеския си дълг. Лъжесвидетелството изглежда малка цена, която трябва да платя, за да защитя невинността на децата си, твоя успех, Пол, и моя идеален живот. — Идвам, идвам. — Взимам чашата с виното и тръгвам към външната врата. Ако полицията ме помисли за пияна, толкова по-добре.