Лъжи

17.

През по-голямата част от почивните дни Пол дава интервюта и говори с Джон и Лекс по телефона. В понеделник сутринта бързо завеждам Джош и Ава на училище със студената експедитивност на отхвърлена жена. Бяха изпълнили желанието ми днес следобед да работя у дома, но само седя през компютъра и търся електронни улики. Струва ми се, че машината загрява часове, докато нетърпеливо барабаня с пръсти по масата. Искам да се отърва от потиснатото си настроение и да намеря нещо конкретно, най-малкото доказателство за любовна връзка. Всичко би било по-добро от ада на неизвестността, изпълнен с лъжливи обяснения.

Въвеждам служебния електронен адрес и паролата на Пол. Не за пръв път влизам в електронната му поща и никога не съм я смятала за негова лична територия, в която нахлувам без разрешение и нарушавам неписаните закони, които крепят брака ни. Червеният текст е досадно познат — грешна парола. След няколко опита се втренчвам в ужасяваща нова реалност — или не съм написала правилно буквите, или Пол е сменил паролата си. Седя неподвижно и разсъждавам какво означава това. Знам всички ежедневни детайли в живота на Пол. Не съм ги открила съзнателно, а неволно са се запечатали в паметта ми през годините ни заедно. Или съм го направила. Известен ми е пин кодът му, където се пази информацията за банковата му сметка, в коя фирма за таксита има сметка и какво пише в завещанието му. Сега обаче нямам достъп до електронната му поща, личното му общуване със света. А в момента много искам да вляза там, да прегледам получените, изпратените и изтритите съобщения. Изпитвам ненаситна мания да бъда там. Аз съм негова съпруга и това е мое право.

Разпервам ръце на бюрото и се мъча да се вкопча в дървото с връхчетата на пръстите си. Ноктите ми драскат по лакираната повърхност. Ще вляза, дори това да е последното нещо, което ще направя. Във филмите неизменно разбиват паролите. Написват името на кучето и готово. Аз обаче не съм във филм, това е реалност и съпругът ми ме е изолирал. Три часа по-късно все още съм тук. Не мога да вляза. Опитах всичко — логично и нелогично. Знам всичко за Пол, всеки шибан детайл в живота му, но не успях. Започнах логично, спокойно и методично. Моето име. Имената на децата. Други членове на семейството и после племенници, дядовци и баби. Написах училища и любимите му учители. Пробвах предишни адреси с номерата и без тях. Изброих стари и нови колеги, бившите му гаджета, футболния клуб, на който е привърженик, прякора му, името на костенурката му, когато е бил малък, къщата, в която е израснал (това беше игра, която играехме в кръчмата преди години, Еркюл Хамлий — посредствена порнозвезда), любимото му място за почивка, където се оженихме, мястото, където се е оженил за Елоуид, и, разбира се, Мелъди, със и без фамилното й име. Нищо. Написа заглавията на книгите на лавицата до компютъра, „Мари-Роуз“, любимата му обществена фигура, имената на марковите дрехи, които носи, и строителя, който използвахме последния път. Въведох предаванията, които е направил Пол, поредиците, за които е спечелил награди, и после хвърлих клавиатурата на пода, съборих чаша чай и изкрещях. Той си играе с мен. Обърква проклетия ми ум. В този момент мразя съпруга си. Мразя го повече, отколкото мислех, че е възможно.

Пол е арогантен и има причина да бъде такъв — ръководи голяма фирма, печели награди, има добро образование, лесно побеждава в спорове за абстрактни неща и може да възприема алтернативни възгледи само за развлечение. По-умен е от мен. Решава докрай кръстословиците и ме бие на всякакви игри — шах, очевидно, и „Монопол“ и направо ме размазва на „Скрабъл“. Последното много ме обижда. Боли ме всеки път, но се преструвам, че не е така. Когато слага последната плочка и записва окончателния резултат с късото моливче, което държим в кутията, той ме поглежда закачливо и казва: „За малко. Ако не беше взела онова «Д»… кой знае“. След това се засмива. Искам да изтрия усмивката от лицето му.

Отивам в тоалетната и се поуспокоявам, но оставям чая да капе на килима. В единия край на бюрото има листче с някакви служебни записки. Пробвам ги всичките. Нищо. Вглеждам се в разкривения почерк. Пол пише с главни букви. Винаги съм намирала това за странно. Може би мъжете са такива. Той вероятно не знае правописа. Бие ме на „Скрабъл“, но не пише правилно. Много е талантлив, но често ме пита: „Бележка“ с „ж“ ли се пише или с „ш“? Или „Именно“ с едно „н“ ли е или с две? Това е ахилесовата му пета. От лявата половина на мозъка ми се появява мисъл, тъй като напоследък доста често се върти в главата ми. Елоуид е сложно име. Чудя се колко време му е отнело да се научи да го пише. Преди да се усетя какво правя, написвам „Мелъди“, но отново получавам отказ. Пробвам „Мелоди“… пак нищо.

— О, Филоси, Филоси — казвам си и по лицето ми започват да се стичат сълзи. Написвам прякора си и изведнъж влизам в електронната му поща.

Избърсвам сълзите си с трепереща ръка. Постижението ми в разбиването на паролата не ме удовлетворява, а ме оставя с повече въпроси, отколкото отговори. Полагам усилия да се съсредоточа върху предстоящата работа. Съдържанието на кутията с получените съобщения е безинтересно. Няма писма от Мелъди, никакви дръзки шеги със сексуален контекст, които намекват за отдавна установена практика на редовно чукане, нито страстни послания от някоя млада, влюбена обожателка. Изтритите и изпратените съобщения са също така скучни. Чувствам се измамена след всичките си усилия и часове, които загубих. Ала изненадана ли съм? Мелъди е мъртва. Тя беше убита. Най-очевидното откровение с доказателства е имейлът. Изпитвам усещането, че съм пристигнала на купон, след като най-интересните гости са си тръгнали. При това положение е най-добре да се заловя с храната. Преглеждам всичко останало само защото съм прахосала прекалено много време да проникна вътре. Има няколко разменени писма с Лекс, който сякаш се мъчи да се сдобие с по-голям дял от фирмата. Типично за Лекс. Той е нарцис и мисли, че си заслужава. Има хладни, кратки съобщения от Порша с подробности за отговорностите и задълженията на КПТВ и предпазните стратегии, каквито и да са те. Тя винаги копира някой друг и никога не се подписва с общоприетите любезности, с които аз съм запозната. Толкова е заета с работата си, че отдавна е зарязала повърхностните неща. Има имейли от Сергей, който предлага да разчисти просрочените разходи на Пол; мръсен виц за групов секс от Астрид и покана за изложба от Джеси, пълна с удивителни. И после намирам размяна на писма с Джон, в които Пол пита дали телевизия „Форуд“ трябва да се защитава. Джон е прикрепил дълга статия за правата върху интелектуалната собственост. Проследявам тази нишка. Те се опитват да изяснят на кого е идеята за разлика от поръчаното или направеното предаване.

„Накарай я веднага да подпише договора“ — е написал Пол.

„Договорът е готов, но тя протака и чака правен съвет“ — отговаря Джон ден по-късно.

Датата е отпреди три седмици. Пол не е отговорил. Чувствам се обезпокоена, като виждам служебни разногласия, написани черно на бяло, но после очите ми се спират на нещо далеч по-интересно — съобщение от Елоуид.

Познатият тон ме дразни. Ще има серия блюда с мен като черешката на тортата. И после забелязвам, че няма имейли от мен. Нито един. Написала съм много съобщения на Пол, предимно с ангажименти за календара му. Понякога му пиша, че го обичам. След няколко изщраквания с компютърната мишка ги откривам в кошчето за боклук.

Спомням си за изложба, на която веднъж отидох с Джеси. Стоим пред една картина, а тълпата ни блъска отляво и отдясно. Тя протяга ръка с чаша бяло вино към платното.

— Тази ми е любимата.

Поглеждам незаинтересовано към не много добре нарисувани праскови и ананас в кичозна купа на мрачен черен фон.

— Тази? Шегуваш се.

— Много ми харесва.

— На мен ми прилича на досаден натюрморт.

— Виж колко тъмен е фонът. Отсъствията, празнотите правят интересна картината.

Поклащам глава.

— Не разбирам.

Двама японски студенти се приближават до платното и после отминават. Отново поглеждам картината. Изведнъж фонът е изскочил отпред, образувайки ефирен мотив от въртящи се и трептящи форми като красива черна дантела над картината, контрастиращ на релефните плодове и купата. Зрителната илюзия е изумителна.

— Да, наистина е хитро.

— Това е стар номер в изобразителното изкуство, но художникът го е направил по нов начин. Празнотите създават форми и мотиви като предметите — победоносно се усмихва Джеси. — А сега тази чаша е празна и трябва да се напълни — добавя тя и се обръща към бара.

Пол може и да е изчистил електронната си поща, но на мястото на всяка изтрита схема остава друга. За жалост това, изглежда, е новият замисъл да отсвири съпругата си.

Телефонът звъни.

— Госпожо Форман? Ще дойдете ли да вземете децата си?

— Какво?

— Обаждам се от училището. Джош и Ава чакат в общото помещение. Предполагам, че сте наблизо. — Тонът й е отривист и обвинителен.

Часът е четири без петнайсет. Съвсем съм забравила за времето и съм прекарала целия ден в ровене в електронната поща на Пол. Не съм яла, нито съм помръдвала от кабинета. Превключвам на режим „притеснена майка“.

— Разбира се, ей сега идвам. Задръстванията ме забавиха…

— Побързайте, мила.

Тя прекъсва баналните ми извинения. Слуша ги всеки ден от години от жени, които жонглират с твърде много топки. В един безумен миг се замислям дали да не й кажа как всъщност стоят нещата. „Мисля, че съпругът ми е убиец.“ Вероятно окото й няма да мигне. „Добре, мила, само побързай“ — щеше да отговори и да изключи телефона.