Лъжи

20.

Елоуид ми изпрати картичка с пожелания за бързо оздравяване, след като таксито ме блъсна и съпругът й ме закара вкъщи, и ми даде първите инструкции по умопомрачителен секс. Отворих плика и прочетох думите:

Бяха написани на картичка в стил от петдесетте години на миналия век. Вътре тя ме съветваше да флиртувам с лекарите. Закуцуках към спалнята си и легнах на измачканите чаршафи, изцапани със семенната течност, потта и слюнката на Пол. Той вече беше забравил тениската си — началото на миграция на дрехи и тоалетни принадлежности в апартамента ми, маркиране на територия. Зарових лице в чаршафа, развълнувана от мириса му. Едва не получих оргазъм. Елоуид беше написала, че се надява скоро да бъда на крака. Представих си как съм прикована към леглото и Пол се върти като тирбушон в мен, а аз стена от удоволствие. Трябваше да се досетя, че е необходим опит, за да си толкова добър. Богат опит.

Сутринта след първата ни нощ на прелюбодеяние се събудих и видях, че той закопчава ризата си и взима сакото си от пода. Имаше вид на човек, който гори от желание да продължи деня си, с изтощено тяло и изпълнена с мисли глава.

— Къде отиваш?

— Да измия греховете си — отвърна Пол и пъхна крак в обувката си.

Светът ми се наклони, сякаш някой седна в края на напоеното ми от грях легло. Помислих си, че Пол ще ме зареже, но когато го погледнах, той се усмихваше.

— Е, не съвсем, но трябва да отида да кажа на жена ми, че бракът ни е свършил.

Трябваха му няколко месеца, но накрая й каза. Когато реши нещо, Пол винаги го прави и го довежда докрай. Много е решителен и съсредоточен. Той настоя да продължим връзката си, без да знае какво го очаква, и ме понесе със себе си.

Утайката залепва по езика ми, докато пресушавам третата си чаша кафе до малката маса в кухнята на Джеси. Адам вече е с костюм и вратовръзка. Лицето му е розово от душа и очилата му са леко замъглени. Прилича на някой от милионите жители на предградията, които пътуват всеки ден до работата си, и е съвсем далеч от изпълнителите, акробатите, демонстрантите против Г-8 и студентите, които Джеси обикновено привлича. Улавя ме, че го преценявам, и аз смутено отмествам поглед встрани. Джеси непохватно се суети над мен, сякаш може да й се наложи да ме хване да не падна. Масата се клати и аз ритмично я удрям с лакът.

— Какво мислиш?

— Че съм била обвита в пашкул и съм живяла в мехур. Не знам кое е реално и кое не.

— Дай си време. Не прави нищо прибързано. Опитай се да намериш категорични доказателства, иначе гониш сенки. Искаш ли още едно? — Тя взима чашата ми.

Мобилният ми телефон звъни за осми път. Пол ме търси отчаяно.

Сърцето ми бие твърде бързо от голямото количество кофеин и аз поклащам глава.

— Трябва да тръгвам.

Джеси кима.

— Имам добра новина. Спечелих поръчката на Рейф Спенсър.

— Фантастично!

— Преди няколко дни бях в огромния му кабинет и направих скици.

— Какво мислиш за него?

— Намирам го за малко страшен и много официален.

Така ли? Наскоро се запознах с него. Приличаше ми на голям котарак с чувство за хумор, което не се забелязва, когато го интервюират по телевизията.

— По дяволите. Може би той купува художника, взимайки част от душата му със себе си. Изглеждаше нервен и сдържан, когато бях там.

— Неотдавна вечерях с него. Рейф Спенсър говори много за детството си, Ирландия и магазина на баща си. Един от най-ранните му спомени за магазина бил как брои пенитата в края на деня.

Джеси поклаща глава.

— Не знам как изтръгваш такива неща от хората. Но ако Спенсър знае нещо, ще го накарам да ми го каже на следващия ни сеанс.

— Е, желая ти успех, Джеси. Той е много важна клечка и страхотен за кариерата ти. — Обличам палтото си и в същия миг на вратата се звъни.

— Кой ли е? — пита тя.

— Тръгвам. Не ме изпращай.

Джеси ме прегръща и долавям познатия мускусен парфюм.

— Пази се. — Тя се вглежда в лицето ми. — И не забравяй — никой не е умрял. — Разридавам се и Джеси ме притиска до себе си. — И все пак Пол е добър човек.

— Довиждане, Адам. Извинявай, че нахлух така.

Той ми отдава чест, докато излизам.

Слизам по стълбите, отварям вратата и виждам Пол да стои навън. Облечен е с тъмен костюм и черно палто и противно на очакванията ми е отпочинал, гладко избръснат и самонадеян, както би се изразила майка ми. Поглежда ме добродушно и маха с ръка на Джеси. Тя не устоява, отвръща на поздрава му и се усмихва.

— Как разбра…

— Тя е най-добрата ти приятелка и беше логично да започна да те търся оттук. Ти не вдигаше телефона си. — Пол е спокоен и не мога да разбера дали говори иронично или не. Тръгваме към колата. — Отидох да я взема рано, за да не я вдигнат. — Той млъква и после добавя: — Децата питат къде си.

При споменаването на Джош и Ава очите ми се напълват със сълзи, но ги преглъщам. Блондинка на високи токчета се обръща, докато минаваме, и оглежда съпруга ми. Той не забелязва. Или може би тя поглежда мен и се чуди какво правя с него. Пол е издокаран в най-хубавия си костюм и изглежда като господар на вселената, а аз съм в обикновените черни дрехи, които навлякох посред нощ. След престоя в килията миризмата на отчаяние и провал е полепнала по мен в оживлението и енергията на началото на работния ден. Жената вероятно се пита какъв ли трик използва Пол, за да ми бие шута.

— Къде да те закарам? — Любезността му е по-лоша от гнева. Сигурно така се държат с лудите. Обзалагам се, че дори господин Рочестър е бил доста предпазлив с психично болната си съпруга.

— На метрото. Оттам ще се прибера вкъщи.

Той кима и потегля.

— Какво каза на Джеси?

Започва се. Небрежен въпрос, за да провери дали съм споделила подозренията си.

Вероятно е сигурен, че не съм казала на друг.

— По-интересно е какво ми каза тя.

— Какво?

— Че си изневерявал на Елоуид.

Пол изругава.

— Мисля, че може би си много по-различен от човека, когото…

— Разбира се, че съм различен! Сега съм на трийсет и девет! Това беше преди повече от десет години. — Той вдига ръце от волана и жестикулира. — Не се гордея с онова, което направих. Ако искаш да се извиня, добре, ще го сторя. Но извънбрачните връзки се случват поради някаква причина. А с теб нямам причини!

— Как да ти вярвам, като не си ми го казвал?

— Защото не е важно. Не засяга теб, а друга.

В мен отново се надига предишното чувство, че Пол ме държи настрана. Мирният договор с бившата му съпруга, връзката, която никога няма да прекъсна. Пак се събужда чувството за измяна.

— Престани да ме гледаш така! — Той завива рязко на ъгъла и настъпва газта. Гърбът ми залепва за облегалката. — Знаеш ли какъв е проблемът ти? Мисля, че не си способна да бъдеш щастлива. Вечно търсиш проблеми, в които да се вкопчиш.

— Какво?

— Това е заради майка ти…

— Моля те…

— Тя е нещастна и ти си мислиш, че и с теб трябва да стане същото.

— Звучи ми като празнословна психология и много добре знам от кого си я научил!

— Ето, виждаш ли. Пак започваш. Ровиш се в миналото, което не можеш да промениш.

Поклащам глава.

— Не става дума за майка ми и несполучливия й брак, нито за нещастната ми сестра. Имам предвид кръвта по ръцете ти онази нощ, несвързаното ти бръщолевене…

— Не, изобщо не е това. Ти можеше да повярваш на обяснението ми, но произходът ти не го позволява.

На път сме да се впуснем в словесни атаки на фамилна територия, каквито сме водили много пъти и аз съм в настроение да хвърля атомната бомба, и да започна да критикувам майка му, когато рекламен билборд привлича погледа ми.

— О, това е Джери.

Двамата се втренчваме в грамадна снимка на Джери Бонакорси, който ни гледа гневно от отсрещната страна на улицата. Добро ли е решението? Гледай и прецени. „Отвътре-навън“. Всяка вечер от девет и денонощно онлайн.

— Това е новата кампания, защото интересът е огромен. По кабелната телевизия повтарят всички епизоди. Цената на акциите ни скочи рязко.

— Колко удобно — отбелязвам, но Пол не ми обръща внимание. — Този път са го направили да изглежда по-опасен, нали? Използвали са снимки, които подчертават бръчките му, причинени от усмивки.

— Той не я е убил. — Пол клати глава. — И теорията за имитатора е тъпа. Мелъди е била не само удушена, но и наръгана с нож! Това не е точно неговият почерк.

— По радиото казаха, че тъй като е стар, Бонакорси не е могъл да приложи брутална сила като първия път. Първо е трябвало да я обездвижи. Убийството върна в ефир предаванията ти, нали?

Пол се обръща към мен. Вече е ядосан.

— Да, и знаеш ли какво? Радвам се. Това е най-доброто предаване, което съм правил. Няма да престана да го защитавам, както правя от една седмица. — Той слага лакът на смъкнатото стъкло. — Намери ли онова, което търсеше в офиса ми? — Пронизва ме с поглед и ме предизвиква да обясня защо съм пристъпила границите на работното му място.

— Защо излъга заради мен, когато ти се обади Макензи?

Той спира. Шофьор на камион нетърпеливо натиска клаксона, а пешеходците се възползват от възможността да минат покрай нас. Изпреварва ни моторист, който удря страничното огледало на колата ни. От всички страни сме обградени от лъжите, подозренията и тайните си.

— Защото си ми съпруга. И майка на децата ми. — В гласа му прозвучава тъга. Сключили сме договор.

Това е Гордиев възел, който знам, че не може да бъде разплетен, а само съсечен.

— Ливи се обади вчера. Спомена, че работиш добре във „Време за престъпление“.

Хрумва ми ужасяваща мисъл:

— Провалих ли шансовете си, след като ме арестуваха?

— И освободиха. Всички други от предаването вероятно са били задържани за нещо. Не се тревожи.

Той спира на метростанция, която гъмжи от хора.

— Отивам на среща с консултант по управление на публичния имидж. Ще говорим как да маневрираме в тази каша. Радостите никога не свършват. — Пол ме поглежда през предното стъкло. — Знаеш ли, Кейт, никога не съм бил по-щастлив, отколкото в деня, в който се ожених за теб.

Отварям вратата на колата и тръгвам, преди да измисля отговор.

Взимам безплатен вестник от метална поставка до стълбите. От първата страница ме гледа лицето на Джери. Ядосан е, защото от двете страни го държат полицаи. Бялата му коса е разрошена, а кривите му зъби са уловени под неблагоприятен ъгъл, фотографите бяха научили, че ще го приберат за разпит, и се бяха погрижили да го снимат. Заглавието гласи: „Отново на топло“.

Джери Бонакорси показва на света гнева, който го направи затворника с най-дълга доживотна присъда в Британия, когато бившият фокусник, който удуши съпругата си, засипа полицаите с нецензурни обиди, докато го отвеждаха за разпит във връзка с убийството на телевизионната изследователка Мелъди Греъм. Противоречивото освобождаване на Бонакорси в обществото може да е кратко според говорителя на затвора.

На петата страница намирам цветна снимка на Дилия, която стеснително се усмихва на обектива. На врата си носи кръстче, което очевидно не я е спасило от най-близкия й човек.