Лъжи

18.

Вечерта полицията идва отново да чуе разказа на Пол. Изнервена съм, че работя толкова бързо и отмятат толкова много квадратчета. Стомахът ми се свива от страх и мрачни опасения. Ченгетата се въртят в коридора, докато намират място на чантите си и събличат палтата си. Готвя се да обясня, че Пол е излязъл да потича и няма да се забави, когато той се връща. Застава пред полицайките с ръце на кръста и приведен, и диша запъхтяно. Пол не прави нищо до половината.

— Господин Форман? — пита О’Шей.

Той кима, опитвайки се да нормализира дишането си. Облечен е в дишащо горнище на анцуг с дълги ръкави и спортни гащета и на гърдите му има голямо петно.

— Моля… заповядайте, влезте. — Пол си проправя път покрай тях, отваря вратата на хола и учтиво ни прави знак да влезем. Трите минаваме на сантиметри от бушуващия в тялото му тестостерон. Той се подпира на дръжката на вратата, докато полицайките се оглеждат къде да седнат.

— Извинете — опитва да се пошегува Пол, — вече не съм… какъвто бях. — Той избърсва потта от врата си и аз виждам очертанията на мускулите му през спортната фланелка.

Уайт се суети.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса за Мелъди Греъм — започва О’Шей, която сяда на ръба на дивана и отказва да потъне в успокояващите му дълбини, за да не се настани твърде удобно и да пропусне нещо.

— Разбира се. Хм, имате ли нещо против, ако първо си взема душ? — малко смутено пита Пол.

— Добре, само побързайте — отговаря тя.

Той излиза.

— Трябва ли да напусна стаята? — предлагам нервно.

Те се изненадват.

— Не, останете, ако искате.

Утешавам се с мисълта, че според тях тази следа е изстинала и че реалните им подозрения са насочени към друг. По-рано гледах по телевизията как освобождават от ареста Джери Бонакорси. Той застана на стъпалата пред полицейския участък. Главата му едва се виждаше между раменете на мъже в хубави костюми. Не можах да преценя дали той е дребен, или те са високи, но ефектът беше, че Джери приличаше на преждевременно остаряло дете в анцуг. Говорителят презрително спомена „недостатъчно доказателства“ като причина за освобождаването му и зрителите останаха с убеждението, че не трябва да вярват на това.

Мъж в костюм, вероятно адвокатът на Бонакорси, се опитваше да го изведе между камерите, но Джери започна да говори заеквайки, като приглаждаше побелялата си коса. „Честно казано, тук се почувствах като у дома си.“ Той присви очи срещу блясъка на светкавиците на фотоапаратите. Имаше такъв вид, сякаш не разбираше защо хората се интересуват толкова много от него. „Полицаите се държаха дружелюбно. Бих искал някой да потвърди разказа ми къде бях в нощта, когато е била убита младата жена, но се боя, че няма кой. Разхождах се. Отдавна не се бях разхождал.“ Бонакорси вдигна ръка към лицето си, когато отвсякъде го засипаха с въпроси. Не знаеше накъде да се обърне. „Тъжно ми е, че някой имитира онова, което направих. Това не е правилно. Жената изглежда много мила. Колко жалко.“

Чакаме мълчаливо и слушаме съскащия звук на душа. Улавям погледа на Уайт и обяснявам, че имаме баня на долния етаж, защото налягането на водата е по-силно. Плискането на водата по голо тяло ми се струва изненадващо интимно и аз смутено отмествам очи встрани. Уайт се почесва по носа.

Пол се появява след няколко минути. Косата му е разрошена и кожата му блести.

— Съжалявам — казва той, сяда на стола и вдига единия си крак да си обуе чорапа.

О’Шей пристъпва към работа.

— Какви бяха отношенията ви с Мелъди Греъм?

— Работех с нея по документално предаване, което заснехме наскоро. Тя направи проучванията.

— За какъв срок я бяхте назначили?

— Не беше назначена. Тя работеше на свободна практика. Може би беше с нас шест месеца.

— Добре ли я познавахте?

— Не ви разбирам.

— Излизахте ли заедно, такива неща?

Пол повдига рамене.

— Рядко. Много съм зает, но от време на време изпивахме по чашка и тя беше на партито по случай началото на предаването. Не бих казал, че я познавах добре. Би било силно казано.

Уайт записва нещо в тефтерчето си. Пол слага крака си на пода и вдига другия, за да нахлузи чорапа си.

— Как се запознахте?

— Тя дойде в офиса, защото имаше някакво предаване. Аз ръководя телевизионна продуцентска фирма, срещам се с много хора и е важно да знам кои са и какво умеят да правят. Това е начин да изпреварвам конкуренцията.

— Мелъди Греъм е искала да прави предаване, така ли?

— Да. — Пол става, запасва ризата си с бързи движения, взима часовника си, слага го на китката си и го закопчава.

— Но е работила при вас само като изследовател?

Седя неподвижно на стола и гледам в ръцете си.

Кожичките около ноктите ми са сухи и връхчетата на пръстите ми са напукани. От твърде много търкане да почистя нещата.

Пол вече е напълно облечен и съсредоточава вниманието си върху разпита. Слага крака на пода и ръце на облегалките на фотьойла. Пръстите му висят. В тази поза седиш, когато ти правят тест с детектор на лъжата.

— Нещата често стоят така. Мелъди е правила задълбочени интервюта с различни хора. Деловият ми партньор Лекс я препоръча на продуцента и той я нае.

Уайт се мръщи. Не разбира нещо.

— Лекс води ли събеседване с нея?

— Доколкото знам, не.

— Тогава е било хубаво от негова страна да й даде работа.

— Тя имаше безупречни препоръки, иначе нямаше да получи ангажимента, но и изглеждаше добре. Това е важно за Лекс. Той я забеляза, докато Мелъди говореше с мен. Офисът е отворен. Лекс обича да има красиви момичета сред нас, така да се каже. Може и да не е редно, но в телевизията е така. — Пол не се колебае, докато изрича всичко това. Държи се дръзко и предизвиква двете полицайки да намерят грешка в размислите му за света. О’Шей свива устни и сърцето ми трепва тревожно. Пол не избира лесния път и докато гледам дълбоките бръчки, спускащи се от носа до устните на О’Шей, се питам какви ли дълги битки е водила през десетилетията и колко ли години извънреден труд е положила, за да стане детектив инспектор. Очевидно и тя като мен не е изпитвала удоволствието да е физически привлекателна. — И трябва да отбележа, че Мелъди свърши много добра работа.

— Каква по-точно беше работата й?

— Тя проучи миналото на Джери Бонакорси — отговаря Пол и О’Шей изкривява лице в гримаса при споменаването на името му. — Уреди няколко интервюта със семейството му и присъства на някои от снимките, които направихме в затвора — обяснява той. О’Шей въздиша, сякаш е раздразнена. — Може би нямам право да го казвам, но прав ли съм в предположението си, че вие не сте съгласна с решението на Комисията за условни присъди? С вашата професия сигурно не одобрявате, когато освобождават затворници.

— Иска ли питане — обажда се Уайт и се оживява. — Животът е безценен, иначе защо ще ставам сутрин?

О’Шей поклаща глава.

— Сега поне обществото знае с какво си имаме работа.

— Ще го приема като комплимент — казва Пол и се усмихва. Полицайките отвръщат със същото. Вече ги е спечелил на своя страна. — Мелъди разви и идеята за „Време за престъпление“, което се излъчва в момента. Имахме поредица от срещи с нея, за да го обсъдим.

На дивана кимат две глави.

— Какво правихте миналия понеделник вечерта?

— Отидох да пийна с колеги и после се прибрах вкъщи. — Пол назовава Лекс, Астрид, Сергей и Джон и бара, в който са ходили. — Мисля, че Лекс си тръгна пръв около девет и половина, а ние останахме още малко.

— С колата си ли бяхте?

— Да.

— Кога се върнахте?

Пол не отговаря и ме поглежда. Лицето му не издава нищо и ъгловатите му черти са същите като винаги. Виждам, че уморените очи на Уайт го наблюдават и чакат. Кракът на Пол потрепва.

— Около десет.

Една моя приятелка работи като консултант на пристрастени в болница. Служебната й характеристика включва думи като „алкохолизъм“, „лекарствена зависимост“, „обсесивно-компулсивно разстройство“ и „депресия“, но тя твърди, че всичко това се дължи на срам. Срамът, който жените изпитват за провалите и недостатъците си, ги кара да крият проблемите си с алкохола и наркотиците от съпрузите и децата си, често години наред, и ги крият много добре. Тайните им са зазидани във взаимоотношенията им и страхът от последиците, ако признаят истината, ги дебне всеки час, когато са будни. Работата на приятелката ми е да разсее страха, срама и тайните. Също като работата на полицая. В момента аз се срамувам толкова много от това, което правим, че гърдите ми тежат като олово. За пръв път се замислям за Мелъди не като любовница на съпруга ми и заплаха за семейството ми, а като за жертва.

Най-много се страхувам да не умрат децата ми. Напълно осъзнавам, че това е досадно клише, най-честото, което може да си мисли една майка, но това не го прави по-малко истина. Влажната тежест на труп, докато го изваждам от плувен басейн в някоя вила, изскърцването на тапицерията на фотьойла, в който хлътвам, когато полицайка ми съобщава, че едното ми дете е мъртво, а друго ченге се суети до рамото й. Когато си представям такива неща, очите ми се напълват със сълзи, носът ми се запушва, обзема ме паника и миг по-късно полагам усилия да мисля за нещо хубаво, за да прогоня непоносимите видения. Всичко трае трийсетина секунди. Как ли продължават да живеят родителите на Мелъди? Една минута, две, пет, десет, час, ден, седмица, до края на живота си? Полицаите са отишли при тях и са стоварили ужаса върху главите им. Съпругът ми ли им го беше причинил? Преглъщам слюнката, която се е насъбрала в устата ми.

— Значи сте се върнали вкъщи най-късно в десет? — повтаря О’Шей.

— Точно така — отговаря Пол. Няма колебание, нито знак, че допреди миг е стоял на прага, преди да го прекрачи.

Хрумва ми да скоча и да се разкрещя, че той лъже, и обвинително да насоча пръст към него. В съзнанието ми пробягват образи как Уайт го поваля върху масичката за кафе и му слага лъскави белезници, но продължавам да мълча. Поглеждам венчалната си халка и чувствам как се е впила в пръста ми.

Уайт слага капачката на писалката си и я прибира в евтината й кожена калъфка.

— Мисля, че приключихме тук.

Изненадана съм, че мога да стана и да отключа вратата, без пръстите ми да треперят. Пол стои зад мен на стъпалата пред дома ни, докато гледаме как полицайките вървят по пътеката. Той слага ръка на рамото ми — контролираща тежест. Затварям вратата и заставаме един срещу друг. Първия път, когато дойдохме в къщата, ние вървяхме след търговеца на недвижими имоти, който ни я показваше. Навън валеше дъжд и каналът представляваше мъгливо размазано петно зад гъстите дървета. Той отиде да чака в колата в края на обиколката през серия празни и мръсни стаи, за да ни „даде малко време заедно“, и ние стояхме върху купчината рекламни материали, изпратени по пощата, и долавяхме мириса на влага. Тогава разбрах, че това е нашата къща и че можем да я преобразим и да живеем щастливо там.

— Хареса ти, нали? — попита Пол, като видя как очите ми развълнувано се стрелкат по високите тавани и спират на изпълненото му с очакване лице. И наистина ми харесваше. Но вече не.

Той слага показалец на устните си и ми намига — бавно и преднамерено. Отива в кухнята и отваря бутилка бира, сякаш празнува края на уморителна работна седмица.

С Пол имаме таен език. Повечето двойки имат. Не само думи и изрази, а и жестове. В Маями веднъж видяхме жена, чиято коса беше оформена по такъв начин, че приличаше на пате, седнало на главата й. Имаше кичури, боядисани във всички нюанси на кафявото, които стърчаха като пера на опашка над едното й око, а черният перчем над другото ухо образуваше човката. Ако някой от нас види странна прическа, обръща се към другия, повдига лакти като пате и кима или поклаща глава. Използваме и намигването му.

Преди две години бяхме поканили гости. Някои биха го нарекли вечеря, но аз изтръпвам пред употребата на тази дума, защото звучи официално и твърде грандиозно за мен и скромния ми произход. Пък и не умея да готвя. По-добре съм запозната с отделението за замразени храни в супермаркета, отколкото с пазара. Затова приготвих набързо овчарски пай и се опитах вечерята да не възбуди големи очаквания.

Лекс дойде, примамен от Пол с намека, че Елън, партньорката ми на тенис, е „точно по вкуса му“. Актьорът Бен, приятел на Пол, който се беше върнал от Лос Анджелис, също беше поканен, дойдоха Сара и съпругът й Фил, които живеят през няколко преки, както и Джон, въоръжен с новозеландска здравословна напитка, съдържаща морски водорасли, и накрая, с два часа закъснение, пристигна и Джеси. Зарадвах се, че не съм си направила труда да сготвя нещо, защото Бен беше на специална диета, за да изглежда „във форма на екрана“ за роля в американска ситуационна комедия, за която го избрали — без газирани напитки след шест вечерта, никакъв алкохол и два часа дневно с личен треньор. Джеси отказа да вечеря и само пи, Фил си взе по три пъти от всичко и заяви, че е много вкусно, а Сара завъртя очи, и бях забравила, че Елън е вегетарианка.

Играхме на „Убийство с намигване“, но преди това изпихме бутилка шампанско, за да отпразнуваме събирането си. Спомням си, че езикът на Джон стана мъхестозелен от здравословната напитка. По едно време Лекс и Елън започнаха да играят на „Камък хартия, ножици“. Помислих, че това е начин Лекс да плесне ръката й и да се сближи физически с нея, но изглеждаше забавно и затова започнах да играя с Пол. Играта на Бен и Джеси скоро се изроди в мушкане с пръст в ребрата. Празните бутилки от вино започнаха да се трупат. Бен се оплака, че умира от глад, и започна да пие, а за да отпразнуваме нещо друго, което не мога да си спомня, Пол извади още едно шампанско. Ставахме все по-шумни, а нещата — все по-смешни, както се случва, когато си си пийнал. Лекс показа на Елън някакви тийнейджърски танцови стъпки, а Фил изяде недоварените ми броколи. Джон и Бен проведоха разпален разговор за личните си треньори и започнаха да показват мускулите си. Сара и аз запляскахме с ръце, когато те надигнаха ризите си.

— Хайде да играем на нещо друго — предложи Сара.

— Покер — отвърна Лекс и всички изпъшкаха.

— Да играем на „Убийство с намигване“ — рече Пол.

— Аз не мога да намигам — каза Джеси, наведе се и намигна на Бен.

— Съветвам те да не правиш тази физиономия, ако искаш да привлечеш някого — подразни я Лекс и тя го замери със салфетка.

— В тази игра се изисква актьорско майсторство, Бен, затова ти очевидно нямаш шанс — закачливо подхвърли Пол.

— Господи, колко съм гладен — изплака Бен и загриза едно от оризовите кексчета на Ава.

— Виждали ли сте деца да я играят? — попита Сара. — Много е смешно, защото те не умеят да лъжат и направо посочват с пръст и казват: „Джони ме уби“.

— Не могат да пазят тайна и не са лицемерни — добави Фил.

— За разлика от нас — обади се Джон.

— Решено е! — извика Елън.

— Кейт ще отгатва кой от нас е убиецът — рече Пол. — Имаш право на три опита.

Сара се засмя.

— Три са много! Колко сме? — Тя ни огледа. — Девет души!

— Кейт е пияна. Няма да отгатне — заяви Пол.

— Хващам се на бас, че ще познае — защити ме Джеси. — Тя е много наблюдателна.

— Хубава идея! — въодушеви се съпругът ми. — Залагам четирийсет лири, че няма да отгатне.

— Съгласен съм! — извика Лекс и бръкна в задния си джоб да извади портфейла си. — По-добре спечели, Кейт!

— Престанете — спомням си, че казах. Не ми харесва, когато Пол намесва пари. Това прави нещата по-сериозни, отколкото би трябвало да бъдат. Отнема лекомислието.

— Ще трябва да излезеш от стаята, за да изберем убиеца — каза Елън.

— Ще ви донеса десерт, убийци. — Тръгнах към кухнята. Последва ме смях, докато вървях по коридора. Извадих лимоновата торта от кутията, намерих сладоледа във фризера, взех чинии, нож и лъжички и тръгнах обратно към трапезарията.

Атмосферата се беше променила. Всички мълчаха и заговорническите им погледи ме пронизваха. Седнах и ги огледах.

— Започнахме ли? — попитах и Елън изведнъж се хвана за гърлото, завъртя очи, размаха ръце и се прегърби върху празната си чиния.

Фил започна да ръкопляска. Гърбът на Елън потреперваше, докато тя се кикотеше.

— Първата жертва — усмихна се Пол.

— Хайде, Кейт! Заложил съм пари! — подкани ме Лекс.

Нямах представа кой го е направил. Масата в трапезарията ни е кръгла и виждах всички, но това не улесняваше нещата.

— Бен е — казах.

— Той не е толкова добър актьор! — подигравателно каза Лекс.

Бен ми отправи холивудската си усмивка, обърна лице към мен и показа всичките си идеални бели зъби, но поклати глава.

Изминаха две дълги минути и после Джеси изведнъж възкликна:

— О, не трябваше ли да умра сега?

— За бога, Джеси! — изрева Лекс, който е много амбициозен и се бори докрай.

В същия миг от гърлото на Джон се чу тих звук на задушаване. Той наклони стола си и се вкопчи в масата с побелели пръсти. Изпусна я, прекатури стола и се строполи върху керамичните плочки. Чух как главата му се удари в пода.

— Добре ли си?

Тялото на Джон потрепваше мъчително. Очите му бяха затворени.

— Леле! — рече Пол.

— Да проверим дали е добре! — извика Сара и стана.

Сара е моята разумна приятелка, точна и невъзмутима. Освен това си е направила труда да изкара курс по оказване на първа помощ и щом тя се разтревожи, реших, че е по-добре и аз да се притесня.

— Джон? — Наведох се и докоснах лицето му. Нищо. Разтърсих го за раменете, столовете скърцаха, докато гостите ставаха и се навеждаха да го видят. — Джон! — извиках по-силно.

— Той наистина ли се удари? — попита Елън, която се върна от света на мъртвите.

Вгледах се в Джон и чух, че Джеси изпищя:

— Това кръв ли е?

Под главата на Джон се беше появило тъмно размазано петно.

— Джон? — Отново разтърсих рамото му. Той не помръдна. — Боже мой! — Клекнах до него. Кръвта беше лъскава и прясна. Импулсивно докоснах шията му, за да проверя пулса. — Да извикаме линейка! — Вдигнах глава и огледах кръга от хора над мен. Някой ми даде мобилен телефон. Набрах 999 и спрях с пръст върху зеления бутон за свързване. Бях чула смях. Погледнах Джон, който продължаваше да лежи на пода, но се хилеше широко. Изплези големия си зелен език и ми показа шишето с доматено пюре в ръката си. Ударих го по рамото. Всички изпаднаха в истеричен смях. — Копеле! — Много се ядосах. Наистина се уплаших за него. Джон не знае граници и винаги отвежда нещата малко по-надалеч, отколкото смятам за удобно.

— Тя сериозно провери пулса му!

— Повикайте линейка! — имитира ме Лекс.

— Представяте ли си, ако се беше обадила?

— Не мислех, че номерът е доматеното пюре ще мине, но стана феноменално! — с възхищение добави Фил.

Джон още беше на пода и бършеше кетчупа от косата си.

— Е, кажи ми кой беше? — попита ме той.

— Какво?

— Кой ме уби?

Бях забравила за тъпата игра и се чувствах неудобно, че всички ми се подиграват.

— Де да знам. — Искаше ми се играта да свърши. — Сара — предположих, но тя поклати глава.

— Интересно е, че сме на страната на убиеца, а не на Кейт, детективът — отбеляза Фил, придърпа лимоновата торта към себе си и потърси нож. — Като заговорничим с убиеца, ние набеждаваме и някой, който е невинен.

— О, Филоси, как се върза само! — Пол бършеше сълзите си от смях. — Остава ти още един опит.

Втренчих се в него, но силен шум вляво ме накара да подскоча и да отместя поглед. Когато се обърнах, Фил се хвана за гърлото и рече:

— Мъртъв съм, но те уверявам, че не се отрових от вкусната торта.

— Трета жертва — отбеляза Пол.

— Е, Кейт, кой го направи? — попита Бен.

— Хайде, избери мен. Знаеш, че го искаш — помоли ме Пол. И беше прав. Наистина мислех, че е той. Пол знаеше това и чакаше да го посоча, затова се опитах да блъфирам.

— Лекс е.

— О, Филоси! — Съпругът ми възхитено протегна ръце към лицето ми през масата и се помъчи да ме прегърне.

— Кейт! — Лекс хвърли двете си двайсетачки. — Не го ли видя, че хвърли вилицата на пода, за да те разсее? Сляпа ли си?

— Справи се много добре, Кейт — похвали ме Джеси и погали ръката ми.

Пол отпи от шампанското и протегна ръка да вземе парите на Лекс.

— Печелиш тази игра само защото другите ти позволяват, Филоси.

И после той ми намигна. Съмнявам се дали някой забеляза това. Това беше празник на хитростта му, признание, че може да ме надхитри и че го обичам заради това, защото коя съпруга не обича успеха на мъжа си?

Пол не грешеше. Когато в онази нощ изпратихме и последния гост, ние се любихме точно там, до стената в коридора — забързано, разгорещено и страстно чукане. След осем години заедно той ме доведе до един от най-силните оргазми, които съм имала.

Сега стоя на същото място и гледам бухалката за крикет на Пол на закачалката. Зеленият памук се е подал от дебелата дръжка. Представям си как я държа като бейзболна бухалка и бързо замахвам към тила му. Пол знаеше, че ще излъжа полицайките и че ще го прикрия, без дори да ме моли. Престореното му пиянско бръщолевене ме поведе по пътека, по която конспирирам сама. Съпругът ми ме надигра, но този път залогът не е четирийсет кинта, а много, много повече.