Лъжи

38.

Джеси маха веригите на металната врата на ателието си и се бори с катинара в сумрака.

— Знам, че е досадно, но онзи ден обраха магазина малко по-нататък по улицата.

— Мислех, че с това се приключи през деветдесетте години на миналия век.

— Очевидно се е появило отново заради рецесията. Не съм сигурна дали някой крадец ще реши, че си струва да съсипе хола заради една от картините на Джеси, но си замълчавам. Тя е тук и това е най-важното — единственото, което има значение. Трябва ми малко пространство, за да помисля какво да правя. Не мога да се прибера у дома, колкото и отчаяно да искам да видя децата. Полицията ще ме арестува като главен заподозрян за убийството на Лекс.

— Как си? Изглади ли нещата с Пол?

Втренчвам се недоумяващо в нея. Джеси почуква с пръст по слепоочието си и тръгваме нагоре по стълбите към ателието й.

— Забрави ли, Кейт? Ти мислиш, че той има любовница.

Времето сякаш, се е свило и аз съм преминала през необятни пространства, без да мигна. Любовница. Колко странно звучи това и колко далеч отидохме. Джеси беше заета с творческите си истории, неинформирана и нищо несъзнаваща като наскоро пристигнала имигрантка чистачка. Влизаме в ателието й и аз се тръшвам на изпръскана с боя училищна скамейка до газов радиатор.

— Между другото, имам делова среща след половин час. Знам, че е късничко, но тя не можа да ме вмести в програмата си в друго време. Затова, ако искаш, изчезни през това време, а после можем да отидем да пийнем нещо.

— Лекс е убит.

Тя спира да се движи, както държи платно в ръцете си.

— Преди малко открих трупа му. Полицията ще помисли, че съм го убила аз. Те вече мислят, че съм убила Мелъди.

На лицето на Джеси се появява изражението, което познавам най-добре — широко отворена уста от недоумение.

— Същият метод е използван и за двамата… — Млъквам, защото осъзнавам, че ще трябва да започна отначало.

Очите на Джеси мигат и веждите й танцуват нагоре-надолу, докато се опитва да проумее онова, което чува.

— Защо? — Тя се разгневява. — Защо са убили Лекс?

— Не знам. Сигурно е открил нещо.

— Какво е открил, Кейт? Мисли!

— Не знам. — Изучавам крехките нокти на пръстите на Джеси, които стискат платното. Остри са като бръснарски ножчета, изсушени от терпентин и студени ателиета и издраскани от художническата работа. Ръцете говорят много за човека. Ноктите на Мелъди бяха къси, електриковосини и в контраст с роклята й. Ръцете на Пол са топли и меки, свикнали да тракат по компютърната клавиатура.

— Нещо важно, заради което си е струвало да го убият.

Джеси подпира платното на стената, изтрива длани в изцапаните си с боя панталони и се хваща за коленете, сякаш да се предпази от онова, което чува.

— Мислиш ли, че го е направил Пол?

Разплаквам се от безнадеждността на положението.

— Не знам, но как да мисля друго! Порша е осигурила алиби на Пол…

— Порша Уедъръл?

— Същата.

— Деловата ми среща е с нея. Ще се опитаме да намерим решение на проблема с поръчката на Рейф Спенсър. Не му харесва.

— Така ли?

— Настоява да види портрета, а аз едва съм го започнала. Рейф иска да види как напредва работата ми — нещо, което обикновено не позволявам на никого, но Порша изви ръцете ми и сега той иска да променя картината, въпреки че не е довършена. Всички се мислят за проклети Медичи и командват хората.

— Ще кажа някоя добра дума за теб на Порша. Мисля, че портретът ще стане страхотен.

— Е, в светлината на разместването на пластовете, както казват американците в моята професия, инвестицията изглежда благоприятна за Рейф, а той пак не е доволен.

— Къде е картината?

Джеси отива в отсрещния край на ателието и смъква покривалото от платното. Портретът е в обичайния й стил — изпълнен с жизненост и ярки цветове, които преливат един в друг. Оформени като чинии очи са нарисувани на синкаво-розовата плът на лицето. Сивият костюм на Рейф все още само е скициран, но се виждат огромни, разкривени рамене. Това е изкуство, което изисква внимание, съвсем различно от акварела на стената до веригата на вратата.

— Защо е реагирал толкова бурно? Знае какъв е стилът ти.

„Подписът“ на Джеси е дума или израз, който се рее в бледожълтото пространство до главата на субекта. На тази картина до лицето на Рейф танцуват смарагдовозелени букви: „Зелена, зелена трева“.

Мобилният телефон на Джеси звъни.

— Слизам — отговаря тя, обръща се към мен и вижда разтревоженото ми изражение. — Порша е…

— Никой не бива да ме вижда…

— Сигурна ли си? Може би ще я попиташ за алибито на Пол?

Погледите ни се срещат с разбиране.

— Не й казвай за Лекс — предупреждавам я. — Съмнявам се дали е съобщено по медиите.

— Ще я доведа. — Тя взима ключовете си и излиза. След няколко минути двете влизат в стаята.

Щом ме вижда, Порша възкликва силно и демонстративно ме прегръща и ме целува, сякаш предизвиква преобладаващото обществено мнение.

— Боже мой, само на какво подлагат теб и семейството ти! — Не казвам нищо и тя продължава: — Знам, че е трудно, но не трябва да четеш статиите във вестниците. Не забравяй, че те само се забавляват на твоя гръб. Обаче мисля, че Пол много се бави с реакциите си. Трябва ви пиар, някой, който да представлява семейството ви и да говори от ваше име. В такъв момент ви е необходим професионалист. — Сяда на скамейката, отваря чантата си и изважда телефона си. — Въртят ви на шиш в блясъка на медиите, но е време да поемете контрола. Знам една много добра фирма за управление на репутацията. Шефът ми е стар приятел. Трябва да му се обадите. Споменете името ми. — Тя изважда тефтерче с кожена подвързия от чантата си, откъсва листче и написва телефонния номер. — Това ли е чантата ти? — Порша пъха листчето под нея. — И на всяка цена изпратете сметката за услугите им в кабинета ми.

— Искаш ли питие, Порша? — пита Джеси и Порша приема чаша вода. Елегантните й обувки и скъп костюм с панталон изглеждат комично неуместни в този лабиринт от ателиета и всеки момент някой може да свие кабриото й навън, но това очевидно не я притеснява и тя сякаш се забавлява.

— Ако мога да направя още нещо, обади ми се. Говоря сериозно — добавя.

— Защо осигури алиби на Пол?

Тя не трепва и ме поглежда в очите.

— Осигурих му алиби, защото се срещнахме. Вероятно искаш да знаеш колкото е възможно повече за случилото се с Пол в нощта, когато беше убита Мелъди.

— Да.

— Разбираемо е.

— Защо сте се срещнали с Пол?

Порша отпива глътка вода, оглежда се къде да сложи чашата и я оставя на пода. Мълчи и мисли какво да отговори.

— Е, добре, Кейт, често съм се чудила какво ще ти кажа, ако ми зададеш този въпрос, но като се замисля, най-доброто нещо е истината. Няма вероятност да те хванат по-късно, ако кажеш истината.

По гърба ми полазват тръпки.

— Опитвам се да бъда точна за часа, но не съм сто процента сигурна кога се срещнахме — добавя тя.

— И в колко часа беше?

— Десет и половина, може би единайсет без петнайсет.

Джеси ме поглежда изумено. Ще трябва много да я притискат, за да си спомни деня, в който се е случило нещо, да не говорим за часа и минутите.

— Разговаряхме в колата ми, защото валеше проливен дъжд. Срещата беше кратка. — Порша става от скамейката и бавно я заобикаля.

— И защо…

— Аз съм главен изпълнителен директор на фирма, която върти бизнес за два милиарда лири годишно. Капитан съм на кораб, който мнозина искат да управляват, ако ме извиниш за сравнението. След първата част от продажбата на „Форуд“ Пол е акционер в КПТВ. Гласовете на акционерите са важни за определянето на политиката на фирмата и на човека, който да я ръководи. Проучвах мнението на Пол, ако предпочиташ така да се изразя.

— Защо не каза всичко това още отначало? Защо Пол го пази в тайна?

— Боя се, че ще трябва да попиташ него. Не искам да гадая, но предполагам, че среща в кола през нощта звучи малко… мръснишки. Когато полицаите ми зададоха специфични въпроси, аз ги потвърдих. Освен това мисля, че Лекс не знае за срещата ни…

— Защо?

— Лекс и Пол са равностойни партньори във „Форуд“, но в случай, че това се промени…

— Променя ли се?

— Само хипотетично. Исках Пол да бъде на моя страна. Смятам, че той е изгряваща звезда. Имам чувството, че ще работим добре в бъдеще, и му обясних всичко това. Грубо казано, предпочитам него пред Лекс. — Порша отмества очи от мен и поглежда Джеси. — Основателите непрекъснато губят контрол върху фирмите си. Силовите блокове и съюзите се менят изненадващо бързо. Това е бизнесът. Няма да си върша работата, ако не внимавам за такива неща.

— Законно ли е? — пита Джеси.

Порша се смее.

— Не ставай смешна. — Тя се приближава до портрета на Рейф. — С годините разбрах, че онези, които имат най-малко опит в деловите взаимоотношения, мислят за тях в най-мелодраматична светлина, било то журналисти, холивудски сценаристи или художници. — Порша засиява победоносно. — Истината е усърдна, почтена работа. — Дълго гледа портрета и после тихо се изсмива. — Значи това е причината за спора. Харесва ми, Джеси, наистина. Но за да преуспееш, трябва да си умна, а това включва компромиси. Същото важи и за всяка сделка, от бизнеса до създаването на изкуство. — Порша има хубав глас — приятен и мелодичен, но изпълнен с дискретна авторитетност. Когато тя говори, изпитваш желание да слушаш. Лесно мога да си представя как омайва стая, пълна с мъже. — Дори художниците понякога трябва да правят компромиси с виждането или идеалите си.

— Няма да стане — изтърсва Джеси. — Ако се продадеш, мъртъв си като творец.

— Беше ли пиян Пол, когато се срещнахте онази нощ?

Порша се обръща към мен, озадачена, че все още съм на тази вълна.

— Не мисля. — Тя отново насочва вниманието си към Джеси: — Всички работим усилено, Джеси. Ти се трудиш тук, в това ателие, което предполагам, че е твърде студено през зимата и задушно през лятото; Кейт жонглира с твърде много чинии и се чуди кога ли ще паднат; аз се трепя в офиса. Всички искаме отплата за работата си. Възнаграждението има различни изражения…

— Ти ли уреди срещата? — настоявам.

— Да.

— Как? Как го направи?

— Не си спомням точно, но вероятно сме говорили за това.

— Мразя поръчките — изплаква Джеси. — Или се съгласяваш с виждането на художника, или стоиш настрана.

— Той се съгласи с виждането ти — успокоява я Порша. — Но най-важното е, че онова, което Рейф не иска — посочва думите на платното, — трябва да бъде променено.

— Тогава той не прави компромиси! — намесвам се.

Порша ме поглежда унило.

— Когато станеш толкова могъщ и властен, вече не е необходимо да правиш компромиси.

— Между другото, какво означава „Зелена, зелена трева“? — питам, изправям се и заставам до портрета.

Джеси се оживява:

— От песен на Том Джоунс за човек, който мечтае за дома на детството си, красотата му и невинността, защото чака да изпълнят смъртната му присъда и ще се върне у дома само в ковчег.

С Порша се споглеждаме.

— И каква е връзката? — питам.

— Искам да покажа колко далеч е стигнал Рейф от идиличното му ирландско селце. Младежката му невинност е била покварена от околната бизнес среда. Сега той чака душевната си смъртна присъда, затворен зад решетки, в които сам се е оградил.

— И изненадана ли си, че на Рейф надписът не му харесва?

— Мислех, че ще мога да убедя Джеси да възприеме… по-услужлив възглед, за да бъде доволен Рейф — намесва се Порша.

Приятелката ми не се предава.

— Той превръща изкуството ми в нещо красиво, но неуместно, окачено над камината. По-добре да стана вътрешен дизайнер.

— Бояджия — обаждам се.

— Да, проклет бояджия!

Порша се смее:

— Виждам защо сте приятелки. Лично аз харесвам творбите ти, Джеси, и на моя портрет можеш да напишеш каквото искаш, ще го приема храбро. Безпокоя се обаче, че Рейф ме изпревари с поръчката си. Сега имам чувството, че не мога да те помоля да ми нарисуваш портрет. Не искам да ме видят, че раболепно копирам идеите му. Трябва много да внимаваш как се поставяш в медийния бизнес и на пазара на изкуството.

— Разбира се, че мога да те нарисувам. — Сега Джеси е в настроение да се продава, надушвайки друга поръчка. Започвам да се притеснявам, защото Порша не смята за важен разговора за алибито на Пол, но за мен това е въпрос на живот и смърт. Време е да я шокирам и да я извадя от зоната й на безопасност.

— Лекс е убит.

Сега вече получавам реакция и съм център на вниманието. Порша губи хладнокръвието си и се втренчва в мен. Струва ми се, че в очите й съзирам страх.

— Не знаех.

— Малцина знаят.

— Как е умрял?

— По същия начин като Мелъди.

— Имитатор? — Тя изважда телефона си. Ръката й трепери. Готви се да набере някакъв номер, но се отказва. — Знаеш ли нещо за „хрътката“? Рейф ме пита за това.

Сядам бавно на изпръскан с боя стол, за да се опитам да прикрия шока си. Искам гласът ми да звучи нормално.

— Хрътката? — Повдигам рамене. — Не знам. Кога те пита?

— Преди няколко дни Лекс е казал, че това ще бъде следващото му голямо нещо.

Поклащам глава. Светът придобива по-ясен фокус, когато ме обзема трепетна възбуда. Пипнах те, Рейф.

— Кейт? Кейт, мисля, че… — Джеси гледа към улицата през големия прозорец на ателието. Нещо в гласа й ме кара да се втурна да погледна и веднага разбирам всичко, което трябва да знам. Отвън са спрели две полицейски коли и от отворените им врати изскачат тъмни силуети. Грабвам чантата си и хуквам към изхода. — Кейт! — крещи Джеси след мен. — Почакай!

Не мога да чакам. Нямам време. Няма да се върна в килията и безпомощно да чакам други да пишат историята ми вместо мен. С тази критично важна нова информация мога сама да съставя края, все още владея положението. Джеси ме е сграбчила и бута нещо в ръката ми. Дава ми ключа за велосипеда си.

— Слез по стълбите в дъното на коридора. Излез покрай тоалетните.

Порша пристъпва към нас. Изражението й е строго.

— Джеси, може би помагаш и съдействаш на престъпник. Това е сериозно закононарушение.

Старата ми приятелка се обръща към мен. В същия миг се чува звук от блъскане на врата с нещо тежко, който отеква нагоре по стълбището. Джеси ме хваща за лактите и ги стиска силно, повече от надежда за невинността ми, отколкото че има доказателства да я подкрепи.

— Никакви компромиси — настървено прошепва тя.

Поглеждам за последен път изуменото лице на Порша, хуквам по стълбите, като прескачам по пет стъпала наведнъж, изскачам през аварийната врата и побягвам по задна уличка, пълна с боклуци. Велосипедната каска на Джеси подскача в счупената пластмасова кошница, докато въртя педалите по неравните павета.