Лъжи

31.

Почивните дни се влачеха бавно, докато чакахме да чуем новини за Пол. Още не го бяха освободили. Двайсет и четири часовото му задържане беше удължено на трийсет и шест и после още по-дълго след размаха на перото на някой съдия. Животът обаче трябва да продължи, децата трябва да ходят на училище, а аз — на работа. Надничам между завесите в стаята на Ава и оглеждам улицата. Двама оператори и Деклан Мур са се облегнали на предната стена. Спомням си риданията на Джош онзи ден и решавам никога повече да не го подлагам на това.

— Може ли да минаваме по този път всеки ден, мамо? — пита Ава, пищейки, докато лодката се клати. Измъкваме се през градината, канала и алеята от другата страна. Събудих Маркъс, като удрях по „Мари-Роуз“ и го помолих да ни закара на другия бряг. Той любезно предложи да гребе с лодката по десетте метра вода. Стискам страните на лодката докато кокалчетата на пръстите ми побеляват. Взимаме чантите с учебниците и кутиите с обяда и аз прегръщам Маркъс. Щастлива съм, че оставих репортера да чака навън на студа пред предната ни врата.

— Ще бъдеш ли тук довечера? Може да се наложи да се върнем по същия път.

— Единият от нас вероятно ще бъде тук. Ще дойда да ви взема, за да не дърпаш лодката с въжето с децата и багажа. Но няма да можем да го правим дълго, защото заминаваме на ски в Австрия.

Позволявам си да си представя приятната картина как Макс и Маркъс карат ски, докато гледам тъмния канал.

— Маркъс, боя се, че полицията ще дойде тук утре, вероятно с водолази. Ще претърсват канала. Съжалявам, ако ще ви безпокоят.

Той се усмихва. Зъбите му биха накарали Том Круз да се тюхка за металокерамиката си. Помага ни да слезем на брега.

— Може да побъбрим за екипировката. Обичам да се гмуркам. Ще ги държа под око.

— Благодаря ти за разбирането.

Маркъс прави нещо изненадващо — протяга ръце и ме прегръща. Спонтанният му жест на съпричастност предизвиква сълзи в очите ми. Дълго стоя вкопчена в него. Гърдите му са по-твърди от тези на съпруга ми.

Когато се разделяме, лицата на децата ми са като на бухали.

Докато минаваме през училищната порта, долавям шушукане. Виждам допрени една до друга глави и ръце, вдигнати пред устата. Хора, които не познавам, ме поглеждат и после се втренчват някъде покрай мен. Предполагам, че това означава да си известен. Ние официално сме семейство в беда. Сара слага ръка на рамото ми и поздравява децата.

— Ще ви взема след училище, нали? — пита ги тя и те кимат, а после ми прошепва: — Има ли репортери пред дома ти?

— Да. Маркъс ни докара с лодката през канала.

— Чудесно. Не забравяй, че всичко това няма да продължи дълго, Кейт. Някога работех за народен представител, когото арестуваха за подкуп. Три дни пред кабинета и дома му имаше трийсетина души и после изведнъж се изпариха. Няма дори да си спомниш името му, ако ти го кажа.

— Не съм сигурна дали това ме кара да се чувствам по-добре.

Сара ме притиска до себе си.

— Съжалявам, но не мога да направя нищо повече.

— Благодаря. Ще дойда да взема децата след работа.

— Добре.

Докато изляза от игрището, вече съм превключила на работен режим. Движа се с подновена целенасоченост по пистата с препятствия от бебешки колички, прощъпалници, тротинетки и засмени майки, когато усещам пръсти, които стискат ръката ми. Елоуид. Отърсвам се от тях, сякаш са паяк, който пъпли по палтото ми.

— Знаех, че това ще бъде единственият начин да те хвана, и предполагам, че няма да направиш сцена тук. — Тя ме улавя под ръка и се усмихва снизходително на момченце, която се блъска в коляното й.

Елоуид е права — човек не изпуска нервите си в училище, особено ако си майка в беда, и тръгваме заедно, пародия на стари приятелки.

— Отивам на работа, затова ме остави на мира.

— Само след като чуеш какво ще ти кажа.

Хуквам по стъпалата на метростанцията, но тя ме догонва.

— Не съм била в дома ти. Защо си толкова убедена, че съм била там, за бога?

Изсумтявам, докато прокарвам билета си през автомата.

— Да речем, че съм наблюдателна. Оставила си визитка.

Елоуид ме гледа недоумяващо.

— Чаени чаши и лъжичка — обяснявам. Съзнавам колко абсурдно звучат думите ми, докато ги изричам, и изведнъж започвам да се съмнявам дали не съм си въобразила всичко.

— Чаени чаши?

Качвам се във влакчето и намирам свободно място. Елоуид сяда до мен.

— Начинът, по който ги беше поставила. Разбрах, че си била ти.

— Учената, трезвомислеща Кейт ме блъсна на масата заради някакви чаени чаши?

— Ти пък какво знаеш! — Сприхава съм и твърдоглава, за да прикрия съмненията си, и твърде късно осъзнавам, че тя вероятно го е разбрала веднага. Елоуид получава откази от знаменитости всеки ден в живота си и моите лъжи са не по-малко прозрачни.

Тя сигурно ме е съжалила, защото не настоява да говорим повече на тази тема.

— Знам, че Пол не е направил това на лицето ти. — Двете се обръщаме една към друга. — Виждаш ли? Знам. И не е убил Мелъди. — Елоуид ме гледа с интересните си очи. Сложила си е тъмносин шал, който подчертава цвета на ирисите й и те блестят във виолетово. Тя оправя модната маркова чанта на рамото си — несъмнено безплатна придобивка от работата й — и аз мигновено пожелавам чантата. Като я гледам на нея, ми се струва, че животът ще бъде по-лъскав, ако чантата е преметната на моето рамо.

— За теб е лесно да се правиш на героиня и да виждаш миналото в черно и бяло и розово. Не трябва да мислиш за обърканите противоречия и компромисите на един осемгодишен брак, нито за деца.

— Колкото и да си убедена във вината му, грешиш.

Повдигам раздразнено рамене. Убедеността й е трогателна и аз изпитвам нещо подобно на срам. Елоуид е по-добра и по-вярна приятелка на Пол, отколкото съм аз. Поглеждам я крадешком. Тя е чиста и ухае великолепно. Докосвам насиненото си лице и забелязвам, че мъжът срещу нас не може да откъсне очи от нея. Поглежда я с благоговение, размърдва се неспокойно на мястото си, гледа я как кръстосва крака и проследява ръката й, когато тя се почесва по прасеца.

Фантазиите на случайния пътник за красивата жена в метрото не включват разрязванията на ръката й.

— Защо се самонараняваш? — питам тихо.

Тя изчаква няколко мига.

— Предполагам, че това е начин да поддържам контрол. Страдах от булимия, когато бях тийнейджърка. — Тя върти малкия си, изящен глезен.

— Пол знаеше ли?

Елоуид изглежда шокирана:

— Разбира се! Той беше мой съпруг.

Преглъщам. Пол не ми е казал. Запазил е тайните й дори и след развода. Срамът ми се засилва.

Хрумва ми нещо:

— Правеше ли го, когато всички купонясвахме заедно?

Тя скръства ръце и се хваща за лактите, сякаш се опитва да се защити.

— Най-вече тогава.

— Не знаех. Съжалявам.

Елоуид сменя темата:

— Защо мислиш, че Пол я е убил?

Разказвам й тихо какво се случи онази нощ.

— Той беше много разстроен и съкрушен.

Тя седи невъзмутимо и кима. Не ме поглежда. В мълчанието й има нещо, което много искам да разгадая.

— Какво?

Елоуид не обръща внимание на въпроса и ме гледа изпод дългите си мигли, докато раменете ни се докосват от движението на влакчето.

— Знаеш ли, ти си необикновена.

— Сигурна съм, че ще ми кажеш защо. — Подготвям се за претенциозно определение на хипарската й интуиция.

— Готова си да повярваш, че съпругът ти е убил някого. Не се страхуваш да разследваш мотивите на най-близките си хора. Повярвай ми, губиш си времето в телевизията.

Мъжът срещу нас се олюлява, когато влакчето спира на метростанция. Елоуид не забелязва погледите му, докато той слиза.

— А ти защо си толкова сигурна, че Пол е невинен?

Виждам, че мъжът поглежда Елоуид за последен път през прозореца и после влакчето се гмурва в тунела. Мисля, че тя изобщо не разбра за присъствието му.

— Не знам какво се е случило, онази нощ — прошепва тя. — Не мога да обясня кръвта. Но съкрушен… Виждала съм го такъв. Два пъти.

— Кога?

Поглежда ме с поразителните си очи.

— Мислиш, че не забелязах мъжа, който ме гледаше, нали? — Тя се обляга назад, разочарована, че е права. — Не ме подценявай, Кейт, най-вече ти. Пол често споменава колко си схватлива и че виждаш неща, които другите пропускат. Но към мен си сляпа заради случилото се в миналото. Помисли си как мога да ти помогна.

— Кога беше такъв?

Елоуид не отговаря веднага.

— Когато имаше любовница. — Тя не се опитва да ме докосне, нито да ме утеши или да се престори, че може да ме накара да се почувствам по-добре. — И това не го правеше по-малко човек, нито ме караше да го обичам по-малко. Не мога да ти кажа какво се е случило в гората онази нощ, но съм убедена, че Пол не е бил там. Той не е убил Мелъди, Кейт. Ще се боря с теб — или срещу теб, за да докажа, че Пол е невинен.

Метростанцията се фокусира пред погледа ми и аз ставам. Елоуид е противоречива, крехка и ексцентрична, но по-упорита и по-решителна, отколкото мислех. Години наред я мразех, когато може би трябваше да й се възхищавам. Изкачвам стъпалата на станцията във водовъртеж от ужасяващи чувства. Паднала съм през капак на пода в свят, който не познавам и където стари врагове може би са съюзници, а съпругът ми ще ме съсипе.