Лъжи

14.

Събуждам се на дивана с празна бутилка „Бейлис“. Часът е единайсет и половина. След като ченгетата си тръгнаха, не си спомням колко пъти звънях и изпращах съобщения на Пол. Забравила съм какво почувствах, когато чух, че колата им потегли. Отивам залитайки в тоалетната, като си удрям хълбока в дръжката на вратата, и повръщам. Студено ми е и треперя. Дори не обичам „Бейлис“. Наплисквам със студена вода лицето си и се опитвам да възвърна спокойствието си. Усещам, че Пол не е вкъщи. Стаите са по-студени и цветовете са по-мрачни без него. Имам чувството, че случилото се днес не е реално. Излъгах полицайките пред децата си. Не мога да повярвам, че го сторих. Бях направила крачка далеч отвъд границата, до която мислех, че някога ще стигна. И не беше трудно. Пол вероятно също така е способен на сериозни измами. Какво друго може да направи? Едно наръгване с нож в сърцето. Между гърдите ми се стича струйка студена вода и потрепервам.

По лицето ми започват да се търкалят сълзи, докато се мъча да намеря аспирин и да се съвзема. Взимам мобилния си телефон. Пол не се е обаждал и не е отговорил на съобщенията ми. Пиенето ме прави емоционално уязвима и сантиментална и въпреки предателствата през деня и напук на тях аз отчаяно искам да го видя, да ме притисне в ухаещата си на мускус прегръдка, да ме сложи на коляното си и да ме утешава като дете заради лъжата ми. Телефонът подскача в ръката ми и аз отговарям със замъглено зрение, готова отново да рева и да роня сълзи на Пол. Но се обажда Джеси от някакъв бар.

— Още ли си будна? Фантастично, мамка му! Цяла вечер ти звъня. Слушай, ще имам самостоятелна изложба в Шордич! Как ти се струва, а?

Кимам на телефона, но не съм в състояние да говоря.

— Кейт? Чуваш ли ме? — Около нея се разнасят пиянски крясъци.

— Да…

— Спомняш ли си посредника, за когото ти казах, че дойде на последната ми изложба? Е, сега той иска да ме „заведе на следващото ниво“. — Джеси произнася последното с американски акцент.

— Брей.

— Най-важното е, че галерията е във връзка с някои богати и известни купувачи и някакъв тип, който притежава половината „Сейнсбъри“, иска да купи две картини като начало. Като начало! Безумно е! Много съм щастлива! Ало? Всичко наред ли е?

Разревавам се по телефона и не мога да спра.

— Кейт, какво има?

— Нищо, нищо. Много се радвам за теб. — Не мога да помрача щастието й с отвратителните подробности на дупката, в която се намирам.

— Сигурна ли си? — От бара се чува музика. — Плачеш ли?

— Не, не. Настинала съм. — Лъжите ми се препъват една в друга в бързината си да изскочат от устата ми.

— Чакай малко. — Музиката отслабва. Джеси е излязла навън. — Какво става?

— Не бъди смешна. Всичко е наред. Изумителна новина.

— Знам. Това са едни от най-големите галерии в Ист Енд. Дават ми договор, можеш ли да повярваш? Вече няма да прося пари за платна.

Би трябвало да се смея заедно с нея и да чувствам как вълнението й ме заразява. За това е мечтала и работила неуморно двайсет години и е сервирала милиони водки със сок от червени боровинки и е бърсала изцапани с бира маси. Джеси е на прага на осъществяването на амбициите си и аз съм искала този момент за нея повече от петнайсет години, но сега се задушавам от отчаяние.

— Много се радвам за теб, Джеси, наистина. — Отново започвам да роня сълзи.

— Ти плачеш!

— Да, от вълнение. Годините на борба ти се отплатиха.

Тя се кикоти.

— Днес е най-щастливият ден в живота ми. — Гласът й започва да трепери. — Ти винаги си вярвала в мен, Кейт, и си ме подкрепяла. Искам да ти благодаря за това.

— Не е необходимо да ми благодариш. Знаех, че ще успееш. Ти работи много усилено. Никой не го заслужава повече от теб. — Вече и двете хлипаме.

— Познай какво друго се случи днес! Жененият каза, че ме обича! Беше тук да празнува с нас, но преди малко си тръгна…

Джеси продължава да говори, докато аз възприемам новините й. Щастлива съм заради нея, но в душата ми се таи ужас. Всичките й вълнуващи моменти предстоят, докато аз се боя, че моите вече са минали и не виждам откъде ще дойдат нови. Тя има нещо изцяло нейно, работа и кариера, посято единствено от нея самата и ще пожъне цялата слава. Моите постижения са само мои отражения, кратки проблясъци в децата ми или когато стоя, хванала Пол за ръката, на служебни тържества или сватби. Винаги съм мислила, че ще впрегна в каруцата си лъскавия бял жребец и съм намирала утеха в мисълта, че нямаше да постигна нещо по-добро. Джеси е права, наистина вярвам в нея. И въпреки всичките разочарования и лоши начала вярвах, че ще успее. Ами аз? Дали всичко, което мислех за добро и истинско, е лъжа? Повярвала ли съм на абсолютна измислица и изградила ли съм живота и щастието си върху измама?

Понякога, когато се чувствам потисната или отчаяна, си припомням как станахме гаджета с Пол. Собствената ми история е голяма утеха за мен. Изпълнена е със завои и обрати и зашеметяващият драматизъм на събирането ни накрая, все още има силата да ме накара да затая дъх.

Втората ни среща не беше като първата. Видях го случайно в кръчмата една вечер, когато бях излязла с Пъг и Джеси, и сърцето ми подскочи от радост. Спомням си, че проследих с поглед дълга и мускулеста ръка, която се протегна към бара за ресто, и видях повдигането на рамото му, когато той прибра парите в джоба си. Пол се изненада, когато ме видя, замисли се една-две секунди, за да си спомни откъде ме познава, и после ми отправи онази дръзка, сияйна усмивка. Беше понапълнял, което му отиваше, и все още със слънчев загар. Дрехите му демонстрираха успех. Изругах наум, че съм отишла на срещата с Джеси направо от игрището за софтбол, където играех с колеги (мисля, че няма да е хвалене, ако спомена, че бях най-добрият им стрелец, не защото бях най-силната, а защото се прицелвах най-далеч от защитниците или насочвах топката към жени, които се мотаеха около игрището, което означаваше, че никой от противниковия отбор не може да я хване) и бях по долнище на анцуг и без грим. Не изглеждах, нито се чувствах привлекателна.

— Виж ти! Момичето с велосипеда! Променила си се. — Той ме огледа одобрително. Беше станал по-смел и самоуверен. Успехът вече вършеше магията си.

— Мъжът с белия микробус! Виждам, че не си се променил. Мислех, че ще ме поздравиш със знака на победата. — Вдигнах два пръста и Пол се засмя. Пъг и Джеск зяпаха изумено.

— Кейти, нали? — Той докосна рамото ми. Беше запомнил името ми. След осем години. Усмивката ми стана по-широка.

Изцъках с език и поклатих глава с престорено обидено изражение.

— Не. Кейт.

Пол седна до мен и разказахме на приятелите ми историята как сме се запознали, сякаш вече бяхме двойка.

— Когато извади велосипеда ми от микробуса, той каза: „Спирай и ме потупвай по гърба понякога“.

— Боже! Надявам се, че репликите в разговора са се подобрили оттогава! — Пъг поклати глава, а Джеси се изкикоти.

Пол отвърна на удара:

— Ами тя беше със сламена шапка…

Закрих с ръце очите си от срам.

— О, боже мой…

— Сламена шапка! Отишла си в колежа със сламена шапка? — попита Джеси.

— Не! Мама ми я купи като подарък на раздяла. Мислеше, че в колежа носят такива шапки. Виждаше ми се симпатична — сламена и…

— Къде ти е бил умът? — възкликна Джеси.

— Остави ме на мира! Бях на осемнайсет…

— Господи!

Всички се засмяхме и когато Пол отиде да купи питиета, приятелката ми повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Къде го криеше?“. По-късно с Пол седяхме в бара, флиртувахме и се шегувахме половин час, а после той небрежно подхвърли, че е женен. Сякаш това нямаше значение. Почувствах се толкова сломена, че онемях, а Пол пресуши бирата си, за да прикрие смущението си.

— Къде е съпругата ти? — Думата прозвуча странно. Тогава Пол беше на двайсет и осем и когато гледам негови снимки от онова време, ми се струва поразително млад. Всъщност никой от нас не изглеждаше достатъчно възрастен, за да се справи с чувствата, които щяха да се отприщят.

— На служебно парти. Тя не мисли, че кръчмите са страхотни. — Пол си играеше нещастно с подложката на бирата си.

Десетина минути по-късно отидох в тоалетната и Джеси ме последва.

— Къде е той, по дяволите? — Очите й бяха като попивателни, готови да изсмучат скандала.

Вдигнах ръка, за да я накарам да млъкне.

— Женен е.

Тя се подпря на умивалниците. Лицето й отрази разочарованието ми.

— Типично, мамка му. — Джеси се обърна и започна да си слага червило. — Е, добре, все едно.

Оттогава запазих в тайна любовта си към Пол. Навремето приятелката ми беше определила морални граници, които се размиха, докато остаряваше, и предложи да си намеря някой друг. Мислех, че мога. Пол престана да флиртува с мен, след като ми каза за Елоуид, сякаш това щеше да погуби неговите чувства и моите. Голяма грешка.

Огромна. Това влоши нещата още повече, защото означаваше, че трябва да разговаряме.

Групите са противоречиви. Те са публични и лични. Вечерите ни винаги бяха пълни с хора, които пристигаха и заминаваха, постоянно сменящи се орди от двайсетина души, които пиеха бира и вино, понякога литри, гълтаха хапчета и бръщолевеха за всичко и нищо, докато клиентите придърпваха столове и обикаляха на тълпи из кръчмата. Това осигуряваше страхотно прикритие за Пол и мен, сбутани един до друг на твърде къси пейки, или блъскани от тълпата на опашка пред някой нощен клуб или в такси. Разговорите ни оставаха скрити сред множеството гласове и шумните шеги.

Влюбването ми в Пол вероятно също щеше да остане тайна, ако не се бяха случили две неща. Първо, Джеси и Пъг взеха да се карат. Започнах да чувам предупредителни сигнали от Джеси по телефона след почивните дни или когато ходехме на кино в средата на седмицата. Пъг е много груб със сервитьорите или Пъг ме тормози, че закъснявам, много е злопаметен. Скоро щяха да скъсат. Една вечер в кръчмата те се скараха на тема „чорапогащници или чорапи“. Хванах Пол, че ме гледа. Времето за нас изтичаше. Ако Джеси и Пъг скъсаха, нямаше да имаме лесно извинение да се срещаме.

Второ, Стив, колегата на Пъг, ме сваляше, флиртуваше най-безсрамно и ме покани на парти с черни вратовръзки, за което приятелят му, който работеше като пиар, ни беше намерил покани.

Донякъде се радвах. Отдавна бях престанала да се надявам, че ще се съберем с Пол. Бях преживяла хиляди катастрофални земетресения с него, в които жена му умираше. Бях изкатерила Монблан по всяка пътека в ослепително бял сняг и го бях намерила в подслон близо до върха. Във въображението си бях правила секс с него на всяко място и във всяка поза всяка нощ в продължение на почти една година. Започваше да ми омръзва. Нуждаех се от разнообразие и Стив беше шансът ми. Освен това Пол щеше да бъде там с Елоуид и да се преструвам цяла вечер, че съпругът й не ме интересува, ми се струваше прекалено трудна работа. В последния момент обаче повикаха Елоуид в Париж, защото някаква роднина била болна. Звездите се подреждаха благоприятно.

Онази нощ има епични измерения в паметта ми, цветовете са по-наситени, приятелите ми — по-лъчезарни и аз — поне веднъж — красива. Всички се наливахме с безплатно шампанско, аз спечелих двайсет и пет лири на рулетка, Джеси загуби цяло състояние на зарове, купих си цигари от тютюнопродавача и известен певец ме въртя на дансинга. Със Стив се смяхме истерично и се хвърлихме един към друг, разплисквайки шампанско във всички посоки. Бях на двайсет и седем години, опиянена от младостта и новите преживявания.

Миг по-късно Пол ме хвана за ръката и ме дръпна.

— Нали не го харесваш? — попита той. Очите му бяха тъмни и опасни.

— Харесвам го. — От месеци копнеех за нещо, което може би никога нямаше да имам, и сега беше моментът да накажа Пол.

Той ме сграбчи за лакътя и ме повлече през претъпкания дансинг към аварийния изход.

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Не си играй с мен.

— Ти си играеш. Женен си, по дяволите!

— Той не е подходящ за теб… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Е, жалко, мамка му! — Започнах да го удрям. Мигът на откровението, за който се бях надявала и жадувала от месеци, ме вбеси. Пол се опитваше да хване ръцете ми.

— Слушай, идиотко! Филоси, моля те! — Пол беше много пиян.

— Какво? Да ми кажеш как искаш кейка и как го ядеш?

Беше ме притиснал до стената до аварийните стълби.

— Не върви. Бракът ми не върви.

— Тогава го оправи.

Той се изсмя горчиво.

— Не искам да го оправям. Защото съм влюбен в теб.

— Престани да ме объркваш! — Крещях и говорех несвързано, а той ме молеше. Изхвърчах през вратата на клуба и се озовах пред едно такси. Блъсна ме. Не лъжа. Така се свалихме с Пол. Е, беше повече, отколкото да ме повали на земята в тясна задна уличка такси, движещо се с осем километра в час. Олюлях се на обувките с високи платформи и си спомням как лежах на асфалта, а Пол викаше името ми. Настъпи голяма суматоха. Някой дори изпищя. Разплаках се от шока, когато дойде линейка. Наистина се сбъдна една от фантазиите ми. Прегледаха ме в спешното отделение. Хълбокът ми беше леко охлузен и това беше всичко.

— Приятелката ви е добре — каза лекарят и аз потръпнах. Знаех, че Пол се е втренчил в мен, но не можех да го погледна. Моментът беше твърде интимен.

Той ме закара вкъщи с такси и трябваше да се облегна на него, докато се качвахме по стълбите към апартамента ми. Часът беше четири сутринта. Не разговаряхме, докато с мъка се влачех към спалнята. Пол седна в края на леглото и опря лакти на коленете си. Отново започнах да роня сълзи, може би от болкоуспокояващите, които ми дадоха в болницата, не съм сигурна.

— Красива си, когато плачеш — сухо подхвърли той.

— Каква бъркотия. — Пол наведе глава пораженски. Съвестта му, изглежда, спечели монументална битка.

— Трябва да тръгвам. Ще ти донеса вода. — Той отиде в кухнята и го чух, че отваря бюфета и пуска крана. Беше ми много приятно присъствието му в апартамента ми, в моя живот и затаих дъх, за да доловя всяко движение. Гледах го как прекоси спалнята и се отправи към мен с чаша в ръка.

Филмът на спомените ми изскача от ролката, когато се отваря външната врата.