Лъжи

32.

Ливи ме вижда от другия край на студиото, поглежда ме отново и се отправя към мен.

— Господи! Изглеждаш толкова зле, колкото аз се чувствам. — Тя нахлува в личното ми пространство, повдига брадичката ми и оглежда подутото ми слепоочие. Чувствам се като ученичка на преглед при училищната медицинска сестра. Ливи издува бузи неодобрително. — Ще изплашиш гостите в този вид. Шаина ще трябва да ги посрещне.

— Значи официално съм твърде грозна, за да работя в телевизия — неумело се опитвам да се пошегувам.

— Малцина от нас не са — сухо отговаря тя.

Не ми е смешно. Усещам състрадателните погледи на Шаина и Мат и видях втренчените погледи на режисьора и осветителите. Чули са новината за Пол. Той ще бъде споменат в предаването довечера. Поглеждам мобилния си телефон. Няма съобщения. Могат да задържат Пол до седемдесет и два часа и после да му предявят обвинение или да го освободят. Колкото по-дълго е в ареста, толкова по-лошо изглежда положението.

Събираме се за репетиция преди предаването на живо тази вечер. Обикновено атмосферата е изпълнена с вълнение, шеги и трепетно очакване и ни обединява да се поддържаме другарски във всяко ново начало, но днес всички са намръщени. Дори Марика е в черен костюм с тясна пола и червени обувки с високи токчета не може да разведри настроението. Тя разговаря съсредоточено с програмния редактор в ъгъла и двамата добавят думи от напечатан на листове сценарий.

Гримьорите сноват насам-натам и чакат реда си. Режисьорът Чет троснато издава заповеди от галерията:

— Марика, когато седнеш на дивана, приближи се до Колин, раменете ви да се допират. Трябва да изглеждате като истински екип.

Колин се опитва да сграбчи Марика в шеговита мечешка прегръдка, но никой от тях няма енергията да го направи с обичайната жар. От позицията си встрани от шумотевицата имам чувството, че аз съм виновна за всичко и че всички обвиняват мен.

— Добре, Марика, хайде да опитаме новата поза! — вика Чет.

Тя кима и взима чашата си с кафе. Прозвучава встъпителната музика и Марика, която обикновено крачи из снимачната площадка, усмихва се и жестикулира, днес седи на ръба на дивана. Камерата се приближава да я покаже в едър план и светлините помръкват.

— Страхотно! — вика Чет.

— Мисията ни в това предаване е да се борим с престъпността, където и когато я открием, за да направим страната по-безопасно място за вас и семействата ви. — Марика прави пауза и леко поклаща глава. — Тази седмица посвещаваме предаването на престъпление, което сме твърдо решени да разкрием, защото жертвата на убийството е създателката на шоуто Мелъди Греъм. — Марика става и камерата я проследява. — В момента полицията разпитва нашия директор Пол Форман за убийството. Но аз заставам пред вас, за да наблегна на редакционната независимост на „Време за престъпление“. Ние не позволяваме намеса в онова, което излъчваме, от собствениците или от ръководството на телевизията. Ние ви поднасяме истината и само истината. — Тя се обръща към Колин, който се отправя към карта на гората, където е бил намерен трупът на Мелъди.

— Боже, много е добра — възхищава се Шаина, докато гледаме как Марика разпитва Колин за кръстовищата около местопрестъплението и часовете.

Астрид и още един милион подобни кандидати за слава би трябвало да слушат и да се учат от кралицата на популярната телевизия.

Ливи се приближава зад гърба ми.

— Джери още ли не се е обадил?

— Не. — Цяла сутрин поглеждам мобилния си телефон, за да видя дали ме е търсил.

— Казах ти. Не може да се разчита на отрепка като него. — Тя се усмихва, доволна, че възгледите й за света не са опровергани от човек, който надминава очакванията. — Мисля, че имаме много материал и без него. — Тя кима към увеличената снимка на Мелъди, сложена като фон, където стоим непохватно до нея аз и шефът й, моят съпруг, слонът в студиото.

Победоносната музика започва да заглъхва и Чет вика:

— И стоп!

— Кафе? — пита Шаина и аз кимам, и пускам телефона си в чантата. Шаина поглежда нагоре към галерията. — О-хо. Големият шеф е с Черния облак.

Тръгваме към стъпалата за галерията и намираме Джордж, изпълнителния продуцент, когото не познаваме, и Ливи, наведени над клавиатура заедно с един от компютърните специалисти.

— Какво ще кажеш за „Предаването е посветено на паметта на Мелъди Греъм, 1984 — 2010 година“?

— Махнете „паметта на“ — заповядва Джордж.

Надничам зад гърбовете им.

— Може да сложите автор на „Време за престъпление“ — предлагам.

— Нека да бъде непретенциозно — отвръща той. — Ще го направим „Предаването се посвещава на Мелъди Греъм“ и годините на раждането и смъртта й. Ще го добавим в началото на надписите.

Ливи и компютърният специалист измънкват съгласието си.

— Боже, колко млада беше — добавя Джордж с отнесен поглед. — През 1984 аз вече се дрогирах в Непал.

Ливи излиза от сумрака на галерията и идва в студиото.

— Събираме се горе след пет минути! — вика тя. — Не закъснявайте!

В ъгъла на залата за конференции има монитор, който предава Скай Нюз. Отивам там и проследявам лентата с новините, която минава в долната част на екрана като сърдечен ритъм на пациент в интензивно отделение. Съзирам името „Форуд“. Показват снимка на Пол, която не съм виждала, на Мелъди, която се усмихва, и на Лекс пред офиса. Усещам, че залата зад мен се изпълва с хора. Някой издърпва вестника от ръката ми и посочва лицето на Мелъди.

— Вижте! Има ни в „Телеграф“ — провиква се Мат и прелиства страниците.

— Показват ни! — добавя Шаина, щом новините променят съдържанието си.

— Ето я Астрид! — възкликвам, когато виждам офисите на „Форуд“ на екрана. Снимат персонала. Астрид е в тесен, светлосив костюм по модата от петдесетте години на миналия век, с дълбоко деколте и обувки с много високи токчета и прилича на Мерилин Монро на млади години.

— Това е тъпачката, която забрави да уреди наема за сградата в Централен Лондон — сърдито казва Ливи, когато Астрид изпраща въздушна целувка на камерата.

— Тя е секретарка на Лекс — обяснявам.

Мат не се сдържа и подсвирва одобрително и завистливо.

— Добре — казва Джордж и ние заставаме мирно. — Изключете това нещо — добавя той и се почесва по носа. — Знам, че всички размишлявате за случващото се във „Форуд“. Истината е, че положението се променя всеки ден. Опитайте се това да не ви разсейва. Тук сте, за да работите, затова работете. Надявам се, че в края на краищата, всичко това ще бъде страхотно за „Време за престъпление“.

Ливи изсумтява.

— Да, невероятна реклама. Истинска катастрофа. Шефовете са заподозрени, че са пречукали създателката на предаването…

— Точно така. Всеки новинарски репортаж споменава по няколко пъти предаванията, които „Форуд“ е направила, и особено „Време за престъпление“ като нещо специално. Това е златна възможност за нас. Представя ни като противоречиви, свежи и дори малко опасни. Сега арестуваха Пол Форман и…

— Аха — прекъсва го Ливи и се обръща към мен.

— А, ти ли си? — Джордж изглежда изненадан. Намръщва се и аз усещам, че по лицето ми плъзва нещо като срам. Раната ми пулсира болезнено. Не съм отговорила на очакванията му и това го улеснява да ме уволни, въпреки че ще употреби страшната дума „освободи“. Джордж върти молив между пръстите си. Нервен е. Всички затаяват дъх и аз чакам гилотината да падне.

— Бива я — обажда се Ливи, сякаш оглежда добитък на селски панаир. — Това може да е в наша полза.

— Обвинения в семейственост… — Гласът на Джордж постепенно заглъхва.

— Това е телевизия — възразява Ливи, сякаш шефът й е малоумен.

Джордж кима.

— Разбирам какво искаш да кажеш, но трябва да мислим как ще ни се отрази случилото се.

— Ако лично Кейт не е направила нищо лошо, не можете да се отървете от нея — чувственият глас на Марика прекъсва спора им. Става ми ясно, че всичките са говорили за мен, докато не съм била там, и са обсъждали дали да остана в предаването. — Никоя жена не трябва да бъде осъждана заради мъжа, с когото живее. Трябва да помислите за това.

Джордж започва да отстъпва, както е на мода.

— Да, да…

Време е да сложа край на нещастието си.

— Готова съм да напусна, без шум, ако мислите, че така ще е по-добре за предаването. — Ето, казах го, но със свито сърце. Усещам много очи, приковани в мен. Трябва да знам. Не понасям неизвестността и съдбата ми да виси на везните.

Джордж отново завърта молива по начин, който би трябвало да е майсторски, но го изпуска. Моливът пада на масата и се търкулва към мен. Съзнавам колко трудни са фокусите и колко много упражнения са необходими, за да постигнеш идеалната ловкост на ръката си. Джордж не се е упражнявал достатъчно.

— Не, не, остани. Но не трябва да биеш на очи.

— Благодаря.

Джордж не споменава защо мисли, че един изследовател може да бие на очи.

— А сега, за предаването довечера…

— Видяхте ли уебсайта на Лекс? — прекъсва го Мат. — Вижте. — Пръстите му политат по клавишите на лаптопа и той го обръща към останалите. — Трафикът му се е увеличил с четиристотин процента от вчера. Превръща се в истински феномен. Засега са заложени два и половина милиона лири. Може би има начин да се възползваме от това, за да рекламираме предаването…

— Или да го имитираме, когато провеждаме кампании? — добавя Шаина.

Джордж се оживява.

— Ето, това е силата на телевизията и интернет. Предаването ще бъде сензационно. — Той се обръща към редактора на уебсайта и лицето му помръква. — Трябва да се съберем на съвещание веднага щом ни излъчат. — Устата му се отваря и затваря като на риба.

Ливи сяда на стола си, наслаждавайки се на скандала.

— Да се надяваме, че няма да арестуват повече хора от нас, преди да ни излъчат в ефир довечера.

Всички измърморваме съгласието си и се разпръсваме, за да извършим последните приготовления за предаването.

Половин час по-късно се обажда Сергей, който отчаяно търси Лекс.

— Никъде не мога да го намеря. Корабът е без капитан, така да се каже. Служителите се нуждаят от въодушевяващи речи, носят се безумни слухове и се опасявам, че хората ще започнат да дърдорят пред пресата, ако той не се появи.

— Звъня ли у тях?

Сергей въздъхва, сякаш наистина съм малоумна, каквато се чувствам.

— В дома му, на мобилния телефон, във фитнес залата, при майка му, в любимите му ресторанти, в уебсайта му, по електронната поща. Няма го никъде.

Тази работа не ми харесва. Казвам му да провери в болниците, защото може би катастрофата на магистралата е имала забавен ефект.

— Блъснал се е с колата заедно с теб?

— Дълга история.

— Умея да чакам.

— Някой друг път. На работа съм.

Сергей затваря безутешен и аз се обаждам на Джон, който за мое учудване отговаря.

— Боже мой, къде е Пол?

— Още е в участъка. Отпрати ме. Каза, че не се нуждае от мен.

— Това разумно ли е?

— Не, но настояваше, а ти знаеш какъв е, когато е в това настроение.

— Ще му предявят ли обвинение?

— Чакат резултатите от анализа на кръвта върху шала. Ако не дойдат до един-два часа, ще трябва да го освободят.

— Лошо ли се държаха с него?

Джон издава странен звук.

— Става дума за убийство, Кейт, а не за вандализъм върху църковна стена.

— Съжалявам. — Сменям темата: — Говори ли с Лекс? Никой не знае къде е.

— Така ли? На какво си играе? — Той започва да се безпокои.

— Ако не освободят Пол, мисля, че Лекс трябва да го замести утре.

— Ще го потърся. — Чува се шум, докато Джон рови нещо. — Репортерите оставиха ли те на мира?

— Не съвсем.

— Как са децата?

— Не много добре. — Обзема ме чувство за вина, когато казвам това.

— Грижи се за тях, Кейт.

Благодаря му, но не знам за какво.