Лъжи

10.

Сутринта Пол тръгва на работа, след като лепва суха целувка на бузата ми, и аз прекарвам деня, обзета от странни и обсебващи мисли. Отивам до училището да взема Ава и Джош и водя Джош на репетиция с музикалната група. Усмихвам се вяло на петдесетина майки и един татко и се радвам, че никой не се опитва да ме заговори. Днес от мен не може да бъде изтръгнат нито един звук.

— Хайде, Кейт, по-живо. Ава ще свири на маракаса днес, а Фийби може да вземе тамбурината. — Сара ме потупва по гърба с ироничен жест да побързам, докато вървим с дъщерите си по спортната площадка. Днес е денят за музика, следучилищно занимание за децата и оправдание за майките да клюкарстват и да се оплакват на горещи напитки в продължение на един час. Сара работи на половин ден като парламентарен изследовател и сменя една група деца с друга.

Никак не ми се ходи, но е трудно да откажа. Чувствам се като съборено от буря дърво, ако разбирате какво искам да кажа. Залепвам усмивка на лицето си, докато водим децата си по улицата. От напрежението получавам главоболие.

Десетина минути по-късно седя с кръстосани крака на пода на хол, където дванайсет деца удрят и блъскат различни музикални инструменти, без да правят опити да следват ритъма на енергичния испански китарист. От едната ми страна е Сара, а от другата — Касиди, която в жест на безкористна щедрост предостави дома си за този ежемесечен хаос. Бавно се премествам към килима, докато кучето на Бека, късокрако, саламесто животинче с много дълъг език, се мъчи да ме близне. Бека не е забелязала или не си прави труда да стори нещо. През повечето време тя е твърде уморена от началото на бременността си и само пъшка. Изтегнала се е на дивана и се опитва да се измъкне от въртящо се двегодишно дете. Пълното й име е Ребека, но тя изпуска първите две букви. Може би е прекалено уморена. Мрачно процеждам през зъби стихчета, докато сеансът свършва.

— Слава богу — прошепва Сара и протяга крака. — Изкупих вината си за деня.

Издавам звук, който показва, че знам как се чувства.

— Добре ли си? Изглеждаш малко отслабнала. — Оглежда ме критично. Готова е да ми предложи утеха и подкрепа.

Усмихвам се безучастно.

— Какво става, ако прегазиш куче? Има ли някаква процедура, която трябва да изпълниш?

Тя повдига рамене.

— Може би се обаждаш на Кралското дружество за превенция на жестокостта към животните?

Вниманието ни се насочва към Бека, която подскача възмутено:

— Да прегазиш куче? Молиш се на бога. Поне аз бих го направила, бих скърбила за Макси.

Поглеждам Сара, когато дълъг език, загрубял от „Педигри Чъм“, остъргва брадичката ми и едва не стига до устните ми. Време е да ставам.

— Защо питаш? — Сара издърпва пластмасова играчка от желязната като менгеме хватка на Фийби.

— Чух, че са намерили куче близо до паркинга край моста.

Бека изкривява лице в гримаса и отново се отпуска на възглавниците.

— Горкото дребосъче.

Взимаме музикални триъгълници и ксилофона и обсипваме с благодарности китариста. Но думите, които отчаяно искам да чуя: „Кучето беше на Еди-кого си“ не се изричат. В този малък, клюкарски квартал никой не е чул нищо.

Говорим за училище и за някакъв комитет, в който членува Сара. Тя споменава нещо за Министерския съвет и група за натиск.

— Белгийците трябваше да ти дадат Конго и ти щеше да свършиш по-добра работа от тях — отбелязвам.

Ава включва телевизора. Чувам тематичната мелодия на новините, докато дъщеря ми се измъква в коридора. Трябва да го изключа, но ме мързи да помръдна.

— Остави го — казва Сара. — Децата вече се забавляваха.

Гледаме скандал в правителството, придружен от крясъци на горния етаж, и после репортаж от Иран, от който чувам само половината, докато си вземаме довиждане с китариста и аз с благодарност приемам предложената ми чаша чай.

— Мамо! — Писъците на Ава ме изкарват в коридора. Тя се опитва да измъкне тротинетка от ръцете на друго дете. Когато се връщам в хола, на екрана показват снимка на усмихната блондинка, но след миг я закриват размахващите се крака на Макси, когото Бека взима. Зървам криминалисти в бели предпазни облекла и долавям думите на съседи, че жената е правела филми и е наръгана с нож…

Сара сменя канала. Нещо се изтръгва от гърлото ми. Грабвам дистанционното и трескаво натискам копчетата, но вече съм изгубила ценни секунди. Когато се връщам на първоначалния канал, репортажът е свършил. Изведнъж осъзнавам, че в стаята е тихо и пет майки седят неподвижно.

Оттеглям се в единственото убежище — тоалетната. Толкова ми се гади, че трябва да отворя прозореца. Не знам кога се е случило това… Не мога да кажа думата дори на себе си. Не знам кога се е случило това нещо. Градът е голям и район само на няколко километра може да означава стотици хиляди хора между мен и мястото. Между нас и мястото. Но лицето й… В очите ми напират сълзи и се навеждам над умивалника, защото се страхувам, че ще повърна. Познавам я. Не добре, но сме се виждали. Тя работеше в „Отвътре-навън“ и най-важното, измисли формата на „Време за престъпление“. Пол ни запозна. Той купи идеята й и се бори да направи предаване. Пол имаше много срещи с нея. Говореше много за нея. Мелъди това, Мелъди онова. Каза, че тя била изгряваща звезда, жена, която трябва да бъде наблюдавана, име, което трябва да бъде запомнено. Мелъди Греъм. Пол я познаваше много добре.

Мелъди Греъм, звездата ти угасна!

Не бях забелязвала досега, но чертите й, обезплътени на екрана, поразително приличат на едно лице, което ме преследва в неспокойния ми сън в безброй нощи, докато се тревожа за остатъците от връзка, която никога няма да прекъсна. Подпирам чело на хладния порцелан на умивалника, защото Мелъди прилича на Елоуид, първата съпруга на мъжа ми.

Мигновено бях пленена от очарованието на Елоуид. С Джеси бяхме поканени от Пъг на купон в голяма стара къща и докато се блъскахме към кухнята, ръкавът ми се закачи в копчето на дизайнерското палто на Елоуид. Казах няколко тъпи шеги, че съм се залепила за нея, а тя отвърна, че ме притегля. И донякъде беше така. Елоуид беше много по-изтънчена и очарователна от мен и аз я мислех за страхотна. Тя пишеше в модно списание статии за начина на живот, майка й беше французойка, купуваше дрехите си от Париж. Носеха се слухове, че някои членове на фамилията на баща й са престъпници. Запознанството с нея най-после ми помогна да забравя за Пол за известно време, фантазиите ми, че той изпитва нещо към мен, си останаха фантазии. Елоуид имаше съвършена кожа с пори не по-големи от леко убождане и мека руса коса, която се поклащаше, когато се движеше. Обичах тайно да гледам такива красиви хора. По този начин изучавах половината от златната двойка, която навремето сякаш доказваше на нас, несъсредоточените и нерешителни двайсет и няколко годишни хлапаци, че младежката любов наистина може да продължи вечно.

Колко дълбоко грешахме всички.

Краят им беше объркан, болезнен и продължителен. Аз загубих много повече приятели от Пол. Всъщност се чувствах късметлийка, че някои от бившите му гаджета не ме пребиха с камъни. Вече съм превъзмогнала всичко това, но не се отървах невредима. Една отворена рана все още ме тормози и времето не й стига да зарасне. Пол настояваше да останем приятели с Елоуид и десет години по-късно тя все още присъства в живота ни. Работата й е да ходи по купони, да пише за тях за дебело и лъскаво списание и да я снимат с разни знаменитости. Елоуид има идеална работа, ако харесвате такива неща. Тя има малко черно тефтерче, за което си струва да умреш, ако това е определението ви за успех. С Пол обядват в ресторанти, където обикновени хора никога няма да получат маса, и от време на време пият коктейли в барове, където биха отишли Мадона или Робърт де Ниро, или и двамата.

С нея се виждаме само на по-големи светски събития, където потракващите й токчета и стегнатата й фигура са като нож, забит в сърцето на самочувствието ми. В момента тя живее с футболен агент в супермодерна къща в Южен Лондон. Е, не съм сигурна дали прави нещо толкова прозаично като само да живее в такава къща. Тя вероятно я обитава или населява. Въпреки годините ни заедно, нашето увеличаващо се семейство и всичко, което споделяме с Пол, ме гризе мъчително съмнение за взаимоотношенията им и годините не разхлабват зъбите на ревността, впили се в душата ми.

Не казвам на Пол за това. Ревността ми мълчаливо бълбука под спокойната фасада — досущ тенджера под налягане, изпускана само във филипики пред Джеси или сестра ми. Побеждавам, но понякога имам чувството, че съм загубила. Това може би звучи жестоко и дори злобно, но аз съм амбициозна и частичните победи не ми носят удовлетворение. Има моменти, когато съм сигурна, че ще го хвана да се чуди от какво се е отказал заради мен. Независимо дали сме в някое френско село или на оживена градска улица, ако мине млада жена с дълга руса коса и момчешки бедра, Пол се обръща и я заглежда. Прави го несъзнателно и ако му кажа нещо, искрено повдига черните си вежди и заявява, че е невинен: „Подиграваш ли ми се, Кейт?“. Не му минава през ума, че любовта му към определен физически тип се е вкоренила и формирала от Елоуид.

Приятели! За преуспял и популярен човек Пол е много наивен за дълбочината на човешките чувства. За нищо на света не бих му останала приятелка, ако ме зареже заради друга.

По-рано смятах за много мило, когато политици или кинозвезди имат извънбрачни връзки с жени, които приличат на съпругите им, но десетина години по-млади. Това ми говореше колко много са харесвали първата си съпруга. Сега обаче се колебая. Дали Мелъди е била брънка от верига, от която аз, с по-тъмната си коса, кожа с лунички и силни, яки крака, съм изключение?

— Добре ли си? — вика Касиди и чука на вратата. — Реших, че може би сервирам хапчета за по-добро храносмилане със салмонела.

Отвръщам нещо и наплисквам с вода лицето си. След пет минути съм в състояние да си тръгна, за да се оттегля в безопасност и уединение в дома си.

Майките все още се разхождат в хола и дъвчат въглехидрати. Бека разказва за кожната инфекция на детето си.

— Трябва да взема игла и да се опитам да спукам…

— Моля те, запази го за шоуто на Опра. — Касиди отвратено вдига ръка и закрива лицето си. — Е, как е Пол? Онзи ден го гледах по телевизията. Беше много добър в спора!

— Ами… знаеш какъв е. Да, добър е. — Кимам убедено, докато очите им ме следят. Когато съпругът ми продаде фирмата, приятелите и съседите ни се промениха. Промяната беше ефирна, но забележима, като деня, в който най-после оздравяваш от простуда. Канеха ни по-често, не ме пренебрегваха на училищните срещи, Бека идваше гримирана. Успехът има хипнотичен мирис и Пол ги беше опиянил.

— Разкажи ни за развода на Лори-Ан — обръща се Сара към Касиди и всички нетърпеливо се навеждат да чуят нещо повече.

— О, боже мой! — възкликва Касиди и разперва пръсти. Лори-Ан е приятелка на Касиди, която не познавам. Тя се развежда по скандален и скъп калифорнийски начин и ние не можем да се наситим на подробностите. По-рано обичах да слушам за изневерите на други хора и за експлозиите в домашните им крепости. Това бяха ужасяващи истории, които не ме засягаха, за хора, които не познавах. Как се смеех, когато нечий съпруг съобщеше, че се разделя с жена си заради двайсет и две годишна мацка, която наистина го разбирала. Тези разкази бяха преходни развлечения, начин да благодаря, че ние с Пол не сме такива. Досега. Парите и успехът са токсична комбинация. Оглеждам стаята и вместо да видя съюзници от плът и кръв и майки с всичките им славни и безобидни грешки и мании, съзирам съпернички, които се редят на опашка да опропастят живота ми и да ме заменят. Аз ще бъда втората съпруга, която Пол е премазал по пътя си към върха, зарязана заради по-млада, руса и безочлива манекенка. — Той няма да се изнесе! Така го е посъветвал адвокатът му, разбира се.

Сара поклаща глава.

— Къде е любовницата?

— Живее в къщичката до басейна! — Лори-Ан е започнала да употребява израза от онзи филм с Майкъл Дъглас, където жена му обяснява, че иска развод, и казва: „Всяка сутрин се събуждам и те мразя в червата“.

— Това са гальовни думи в нашия дом — усмихва се Сара.

— Гледала съм филма! — провиква се Бека. — Тя не се ли опита да го прегази?

— Точно така, но Лори-Ан не го е направила! Каза, че ако разбере къде мъжът й паркира джипа си, ще го смачка с него! Повярвайте ми, ако не искате да прегазите мъжа си с джип, бракът ви все още е щастлив — отбелязва Касиди.

— Ало, Кейт. — Бека щрака с пръсти пред лицето ми, също както правеше майка ми. Не харесвам Бека.

— Мъжете те напускат, ако имат толкова много пари, че това няма значение. Затова преуспелите мъже често сменят по няколко съпруги — казва Сара. Бека кима и ме поглежда, сякаш трябва да внимавам.

— Уверявам ви, ако Майк постъпи така с мен, ще разиграя онази сцена от „Психо“ — убедено кима Касиди.

Бека се преструва, че забива нож в мен, и започва да се смее. Прибягвам до последните си запаси от самоконтрол, за да не я зашлевя.