Лъжи

33.

Следобед най-сетне получавам съобщение от Пол, в което пише, че са го пуснали и се прибира вкъщи. Обзема ме отчаяно желание да го видя. Задържаха го заради мен, сега е на свобода и си искам съпруга обратно. Пресрещам Ливи, която приглажда косата си с мокрите си ръце, докато излиза от тоалетната.

— Трябва да си отида вкъщи.

Тя оправя влажните кичури.

— Освободили ли са го?

— Да. — Чакам изобличителната реч, дежурната лекция, че поставям семейството си пред предаването, но не я чувам.

— Тръгвай. — Ливи изглежда доволна.

— Ще се реванширам, обещавам.

Тя ми се усмихва мило.

— Нали знаеш, че всички мъже са негодници? — Ливи ме потупва по гърба.

Хващам такси за вкъщи и карам шофьора да спре до пътеката покрай канала.

Завивам зад ъгъла до водата и не мога да повярвам на сцената, която съзирам. През всичките години, докато съм живяла тук, не съм виждала повече от трима души с кучета и няколко лисици по пътеката, но този следобед там са се струпали четирийсетина човека. Полицаи, местни жители и репортери, които се суетят около телевизионни камери, полицейска лодка, статив с прожектори, какъвто използваме в студиото, и жена с гумени ботуши, която носи поднос с чаши чай. Бурените и дивите цветя, които растат до асфалта, са стъпкани. Резкият насечен звук на полицейските предаватели и тихото бръмчене на моторна лодка нарушават поразителната тишина на неподвижната вода. На повърхността изплува водолаз. На едната му ръка са се закачили водорасли. Група деца възкликват силно. Полицията претърсва канала за отдавна потънали тайни. На другия бряг и между голите клони на дърветата ясно се виждат бараката за инструменти, градината ни, къщата на Ава Уенди, масата във вътрешния ни двор, барбекюто и нашата къща. Гледам как камерите снимат и обективите се фокусират върху спалните и разтворените завеси. Нашествието е пълно. Забелязвам Деклан от „Експрес“, който разговаря с двама млади мъже. Решавам, че е по-добре да вляза през предната врата. Хуквам обратно по пътеката, минавам по моста и излизам на улицата, където трябва да отбягна няколко репортери. Навеждам глава.

Струва ми се, че са минали стотина години, откакто не съм била в къщата, а не само няколко часа. Затварям вратата и въздъхвам дълбоко, очаквайки да намеря подслон от бурята навън, но когато събличам палтото си и се обръщам да го закача, силен удар в гърба ме запраща към стената и краката ми се плъзгат по дъските на пода. Извръщам се леко и успявам да видя юмрука на Пол, който се забива в стената до мен, когато се дръпвам.

— Как можа да ми го причиниш? Как можа да си помислиш, че аз съм я убил? — Той повтаря това няколко пъти. — Всеки друг, но не и ти!

Лицето му е изкривено от гняв. За пръв път го виждам да избухва и да губи контрол. Пол отново удря стената и аз побягвам към кухнята и задната врата, но после забавям крачка. Няма бягство оттам. Какво ще правим? Ще се бием в градината и националните телевизионни станции ще ни снимат? Превъртам ключа да отключа вратата, макар да знам, че няма да се измъкна. Обръщам се, когато юмрукът на Пол ме поваля на пода на кухнята. Докато се стоварвам на студените плочки, в съзнанието ми изплува ухиленото лице на Лекс. Можем да бъдем звездите в някое от неговите телевизионни риалити предавания и да разиграваме „най-доходните кадри“, докато семейството ни се разпада и всички виждат, че нашата внимателно изградена фасада на идеална двойка със завиден живот е фалшива и я обсъждат през почивката в офиса на другия ден.

— Пол, престани!

— Наистина ли мислиш, че аз съм убил Мелъди? Ти! Мислиш, че не съм по-добър от Джери.

Скривам се под масата в кухнята.

— Всъщност ти ме мислиш за Джери!

Поглеждам долната страна на масата, където сме се събирали на хиляди семейни обеди и вечери. Ава е нарисувала заострени планински върхове, които пронизват пухкави бели облаци, и слънце с дебели лъчи, които топлят семейство от човечета, вървящи ръка за ръка в долината. Баща води майка и две деца. С Пол се бием под балдахин, който показва любовта и невинността на децата ни.

Той приковава ръцете ми към пода.

— Махни се от мен! — изкрещявам и се гърча.

— Как можа да го причиниш на нас!

В мен избухва гняв, когато пръстите му стисват още по-силно ръцете ми. Намигването му, след като изрече първите си, съшити с бели конци лъжи пред полицията, вцепеняващият страх, който почувствах в тунела в Улидж, откровеността на Елоуид и шокът, че Пол се опитва да ме удари, се смесват в смъртоносен коктейл и аз искам той веднага да се махне от мен. Ритвам го с всичка сила в топките и Пол изохква и се стоварва върху мен. Не мога да се измъкна изпод тежкото му тяло. Коленете му притискат бедрата ми.

— Мислиш, че съм имитатор? Добре. Ами ти, Кейт? Ами ти? — Той блъска тялото ми в плочките и главата ми се удря в крака на стол.

Изплювам се върху Пол и когато той пуска ръката ми, за да се избърше, ухапвам пениса му.

Пол изкрещява от ярост и болка и нещо в него се променя, сякаш се превръща в друг човек. Ръцете му се вкопчват в гърлото ми.

— Така ли се прави? Имитаторът действа така, нали?

Съпругът ми се опитва да ме удуши. Дращя с нокти по големите му, твърди длани, но те решително са стегнати около врата ми. Не мога да се измъкна с приказки от всяка неприятна ситуация. Не съм в състояние да произнеса нито дума и съм безпомощна. Кракът ми се блъска в слънцето на Ава отдолу на масата. Пръстите на Пол стискат още по-силно. Не ме гледа, а само говори бързо, но ушите ми кънтят и не го чувам. Не съм мислила, че да те удушат, е толкова болезнено и бързо. Пол не съзнава, че е на път да ме убие. Аз ще бъда поредното доказателство, че най-близките ни хора са способни да ни причинят най-големи страдания. Така е умряла жената на Джери преди години. Всичките часове на снимане, рубриките, блоговете, дискусионните предавания, съобщенията и клиповете в ЮТюб се опитват да разберат Джери, а Пол и аз сме по-близо до прозрението от когото и да било. Гледала ли е Мелъди в очите му към края си?

Лицето му изплува над мен и болката в гърдите ми експлодира в цялото ми тяло. Изпадам в безсъзнание. Човечетата на Ава се разхождат в долината в сянката на смъртта.

Изведнъж Пол издава толкова силен звук, че дори аз го чувам. Отскача назад и на лицето му се изписва ужас и отвращение. Протягам ръце и го одрасквам по лицето. От дирите в плътта му потича кръв. И двамата сме се задъхали. Пол започва да ридае до мен на пода.

Залитнал е на ръба на пропастта и е отстъпил назад. Лежим ранени и окървавени. Повръщам, а той стене.

— Спомняш ли си лова на фазани?

Той е на колене и плаче на пода на кухнята. Още не съм в състояние да говоря и Пол продължава:

— Безплатното предаване от една американска телевизия, за да ни се подмажат? — Той тъжно поклаща глава. — Трябваше да облечем онези глупави зелени дрехи, да се правим на господари на имението и да стреляме по птиците.

Спомням си. Инвърнес, преди пет години. Бях бременна с Ава и група от предградията на Ню Джърси играеше възстановка на „Дивото зове“. „Мислех, че никой в Англия не можа да използва оръжие!“ — провикна се единият и шотландските викачи се почесаха по носовете.

— Опитах се да извия врата на фазана, който прострелях… но не можах да го направя. — Пол ме поглежда с умоляващи очи. — Не можах да извия врата на птица, голяма колкото дланта ми. Беше топъл под перата. — Раменете му потреперват от отвращение. — Не очаквах това. — Лицето му отново се изкривява.

Едва след няколко минути осъзнавам, че някой чука на вратата. Пол подскача, когато чува звука, удря главата си в масата и сяда с кръстосани крака на пода. Успявам някак да се изправя и виждам, че Маркъс отваря задната врата.

— Кейт, реших, че трябва да знаеш… — Гласът му постепенно заглъхва, когато нещо в двама ни го кара да изгуби нишката на мисълта си. Той застава смутено в кухнята, където знам, че обикновено се чувства като у дома си. — Намериха ножа в канала.

Пол навежда глава и пъшка, когато ние с Маркъс го поглеждаме.