Лъжи

40.

Имам време само да се скрия зад преградата и се проклинам колко глупава съм била да си помисля, че полицията няма да дойде тук. На пода плъзват дълги сенки, когато на кърмата светва лампа. Отварят се шкафове и на пода тупва чанта. Промъквам се на колене и надничам иззад ъгъла в коридора. Полезрението ми е ограничено, но вратата на шкафа под стълбите е отворена и протегната мъжка ръка дърпа нещо. Там има стар зелен метален шкаф, останал от дните, когато яхтата беше офис на „Форуд“. Някой тършува вътре. Студена омраза изпълва сърцето ми. Предполагам, че си ти, Пол, и кроиш нещо. Посред нощ е, прекалено късно някой да проверява финансови операции или стари лични документи. Ръката взима папка. Синият й цвят изглежда зелен на светлината на лампа. Мъжът блъска тежкото чекмедже обратно в рамката, която изскърцва. Ръката изчезва от полезрението ми и вратата на шкафа се затваря. Дръпвам назад главата си и се свивам до масата. Няколко крачки довеждат висок човек в каютата, но не е моят неверен съпруг, а Джон.

— Ето къде си била. Добре ли си?

— Не. Какво търсиш?

Той кима уклончиво, отбягвайки въпроса.

— Има ли полиция в къщата? — добавям.

— Разбира се.

— Сигурно намират Пол за много убедителен, като се имат предвид резултатите от анализа на кръвта върху шала, за да е там с децата, докато аз бягам и се крия — подхвърлям злобно.

Джон мълчи известно време и после казва:

— Той се тревожи за теб. Децата плачат за теб.

Имам чувството, че сърцето ми ще разкъса гърдите ми. Той усеща това и добавя:

— Но сега спят. — Слага няколко папки на масата. — Нямам много време. — Джон сяда срещу мен в обсега на камерата, която все още записва. — Ти създаде много неприятности…

— Не съм убила никого — прекъсвам го троснато.

Той ме поглежда изпод гъстите си вежди.

— Защо отиде в апартамента на Лекс?

Новините се разнасят бързо. Може би обаждането ми на телефон 999 не е било анонимно.

Джон не ми вярва и затова обяснявам, за да се опитам да го убедя:

— Мислех, че там може да има нещо, което ще ми помогне, но открих трупа му… и никакви улики. После обаче намерих нещо. Не знаех, че Лекс ми е дал отговор отдавна. Осъзнах го едва сега. — Джон се втренчва в мен толкова съсредоточено, че аз като тъпа тийнейджърка неволно питам: — Какво?

— Лекс ти е дал отговор. — Това не е въпрос, а твърдение. — Йона и китът… — Гласът му заглъхва и той започва да прелиства едната папка. Нощта му подхожда, докато се навежда над купчината листове. Лицето му вече не е бледо. Изглежда, отегчителната борба да остане трезвен и чист го изтощава повече през деня. Но Джон винаги се е оживявал вечер, бил е душата на компанията на купони, краен, весел и оживен, и винаги си е тръгвал последен. Когато пристрастеността го е държала в хватката си, той не е искал да се прибира вкъщи, а все по-често да ходи в усойни и мрачни свърталища. Сега очите му са ясни и в раменете му бързо пулсира нервна енергия. От този ъгъл Джон много прилича на Пол. Те имат еднакви ръце. Със значителни усилия прогонвам от представата къде са били ръцете на Пол. — Йона и китът. Какво ти говори тази притча, Кейт?

— Имаме ли време за това? — питам докачливо и извивам врат да видя какво чете Джон, като през цялото време съзнавам, че отвъд дворовете са силите, които може завинаги да прекратят търсенето ми.

— Изключен ли е телефонът ти?

— Разбира се.

— Голямата риба изяжда малката… — Той продължава да прелиства страниците. — КПТВ поглъща „Форуд“ и всичко е наред…

— Обясни ми за какво говориш!

Джон удря папката толкова силно, че масата се разклаща, и се вглежда предизвикателно в очите ми.

— Само ако ти ми кажеш какво знаеш.

Втренчвам се в лицето му. Знам, че ще трябва да рискувам.

— С Лекс имахме различия, но и двамата искахме да разберем истината. Лекс ме наричаше с едно име… Това беше шега между нас на мой гръб. Мисля, че е казал името на убиеца, на Рейф…

— Йона ще погълне кита. — Джон слага ръце на главата си и диша бавно в мига на прозрението си. — Значи Лекс е знаел! — Той се навежда напред. Коленете му са широко разтворени. Твърде висок е, за да се побере под масата. — Преди две години, когато КПТВ купуваше „Форуд“, Лекс се шегуваше, че ние сме като Йона, когото поглъща китът. Миналата седмица той ми изпрати съобщение, в което пишеше: „Йона ще изяде кита“. Това беше последното съобщение, което получих от него. Но как можем да изядем кита? Ние сме малка фирма, а те са голяма. И после, тази сутрин, получих писмо от адвокатите на КПТВ за последното плащане, което КПТВ ще ни даде. Опитват се да протакат и да отложат датата на плащането. Започнах да се питам защо. Едната причина е, че не могат да платят. И ако е така, това означава, че са фалирали. Една от най-големите медийни компании в Европа е разорена.

Поклащам глава озадачено.

— Не разбирам. Както ти каза, те са огромна фирма.

— Да, но това не означава, че имат много пари. Има сериозна рецесия и банките не отпускат заеми. Дори големите фирми имат проблеми да намерят допълнително финансиране, особено старомодните като КПТВ. И нещо друго, „Форуд“ беше оценена преди две години, защото ние бяхме на гребена на вълната в гласуването по телефон и със съобщения. Това беше много доходно за нас. Оттогава обаче има скандали с телевизионното гласуване и приходите на предаванията и каналите спаднаха значително. Няма ги вече огромните суми, които се печелеха от това — друга причина банките да не отпускат пари. — Джон кима. — Малка фирма като „Форуд“ може да разори голяма компания и никой да не разбере…

— Освен Рейф и Лекс.

Джон се изправя и аз също ставам. Сега вече нещата са ни ясни.

— Йона би изял кита.

— Рейф изгубва фирмата, която е основал и изграждал четирийсет години.

Гледам как Джон набързо прочита отделни параграфи.

В този момент той много прилича на Пол. Ръцете и раменете му излъчват младежки ентусиазъм. Все още е в добра физическа форма. Рейф е стар, свикнал повече с пастите на масата за конференции и в клубове за джентълмени. Има ли силата да хване двайсет и шест годишна жена с маратонки, която кара велосипед? Може би. А може би не.

Той прокарва пръст по правния жаргон.

— Трябва да покажа това на Пол…

— Не!

Джон няма време да отговори, защото някакъв шум от кърмата кара и двама ни да млъкнем. Вратата се е отворила и някой слиза по стълбите. Джон се обръща към коридора. На лицето му се изписва тревога. Върлинестата му фигура изпълва входа.

— Всичко наред ли е, господин Форман? — пита Самюълс.

— Преглеждам документи. — Джон бавно тръгва по коридора да го пресрещне и аз чувам скърцането на шкафа.

— Забавихте се и реших да проверя как сте. — Гласът на Самюълс е строг и си го представям как стои с наведена глава и се тревожи да не се удари в ниските греди.

— Опитвам се да работя върху нещо и мисля, че може да е важно. — Джон протака и ми подарява ценни секунди, които не знам как да използвам.

Самюълс сумти — звук, който показва недоверие — и чувам скърцането на обувките му по пода, докато оглеждам каютата и търся нещо, каквото и да е…

— Страхотно местенце. — Той слиза в коридора, безразличен към примамливостта на бохемския живот.

Представям си как очите му отвратено оглеждат преградените със завеса спални, как души неизбежната влага и устата му се изкривява при вида на капещия душ.

— Телевизия „Форуд“ използва яхтата като счетоводен отдел, преди да се преместим в новите офиси. Махнахме преградите на спалните и всичко беше едно отворено пространство… — бръщолеви Джон и ме обзема паника. Снишавам се на пода и плъзвам пръсти по дъските. Всичко свършва… Изведнъж пръстът ми се закача в дръжката на капака на трюма. — Много им харесваше да работят тук. Само че тогава беше лято. През зимата е по-трудно. Много е студено. Тук има дори диви животни.

— Какво има там вътре?

— Кухня и хол. Ще взема останалите папки и ще дойда в къщата.

Лежа като труп под дъските на пода. Чантата е върху гърдите ми, катинарът от предната врата се е забил в ребрата ми и студена вода се плиска в гърба ми.

Не виждам какво й е привлекателното — мърмори Самюълс и се върти около умивалника. — Трябва да си джудже, за да живееш тук.

Джон не отговаря. Чувам го, че прелиства книжа до масата.

— Откровено казано, такива места ме плашат — добавя Самюълс.

— Мога само да ви кажа да не ходите на почивка в мочурищата на Норфък.

Самюълс обикаля каютата, връща се и застава точно над мен. През тясна пролука в дъските виждам, че ръката му се протяга към нещо, и съзирам велосипедната каска на Джеси.

— Къде мислите, че е отишла тя, господин Форман?

Не мога да дишам, защото тежестта му натиска дъските върху мен.

— Не знам — тихо отговаря Джон. — Но ако има причина да бяга и да се крие, сигурно е основателна. Ако мисли, че е права, Кейт е много решителна, но ако знае, че е права, съмнявам се дали нещо може да я спре.

— Не съм убеден, че точно вие може да говорите за граници, господин Форман.

Джон не реагира на думите му и си го представям как стои неподвижно и приема евтините подигравки на Самюълс.

— Може би. Но Кейт едва ли ще се предаде, докато не научи истината.

Самюълс се изсмива презрително.

— Тя не е убила никого — продължава Джон. — Защо сте толкова сигурен, че Кейт го е направила?

Самюълс оставя с трясък каската.

— Има доказателства и нейна ДНК! Я стига! Тя е убила Мелъди в пристъп на ревност и се е опитала да изглежда така, сякаш извършителят е Джери, и после е убила Лекс, защото е била адски вбесена, че той злорадства заради любовната връзка на съпруга й и защото е можел да я претрепе в автомобилната катастрофа. И сега тя бяга и се крие. Невинните не бягат от закона. Всичко е ясно.

— Вие може и да мислите така, но не сте ме убедили. Случайно знам, че утре Рей Спенсър ще бъде в Националния музей за естествена история за една от благотворителните си акции. — Джон прелиства страниците за по-ефектно. — Имам някои въпроси, които ще развалят настроението му.

Самюълс мълчи. Може би се прозява.

— В участъка има залагане кога ще я заловим. Заложил съм една лира на четири часа тази сутрин.

Стъпките се отдалечават и аз се осмелявам да си поема дъх, но изведнъж спирам, защото отново се озовавам в непрогледен мрак, когато лампите угасват. Единственото, което не ми позволява да изкрещя, е посланието на Джон към мен. Вкопчвам се в него, сякаш е спасително въже, около което е увита ръката ми, и се боря за живота си, докато леденостудената, мръсна вода се плиска в гърба ми.

Насилвам се и си представям как удрям хиляди шамари на Пол, а после бутам капака и задъхано се измъквам от засилващата се в мен клаустрофобия. Бъркотията, оставена от Макс и Маркъс, означава, че Самюълс не е видял чаената чаша, която използвах, нито камерата, която още тихо примигва на лавицата. В изблик на ликуване от разминаването ми на косъм, аз се обръщам към камерата:

— Аз съм Кейт Форман. Засега прекъсвам записа. Часът е четири сутринта и Самюълс загуби облога.

Изключвам камерата и слагам медийната карта и лаптопа в чантата си. Трябва да се стегна. Не мога да си позволя повече такива грешки. Не знам дали Джон ще каже на Пол, че съм на яхтата, затова бързо събличам мокрите си дрехи, напъхвам ги в пространството между дъските и дъното и претърсвам гардероба на Маркъс. Приличам на престарял ученик в кафявата тениска, джинси и протрито кожено яке. Най-добрите ми открития са бейзболна шапка с емблемата на Оукланд, в която мога да прибера косата си, и швейцарско армейско ножче. Взимам велосипедната каска на Джеси, която за малко не ме издаде, и я слагам на главата си.

Нервно надничам през люковете и се изненадвам, че никой не тича из градината. Петнайсет минути след като Самюълс и Джон се върнаха в къщата, аз се качвам на гребната лодка и за няколко минути стигам до другия бряг. Предпочитам да бягам по безлюдни улици обратно към велосипеда, отколкото да се опитам да се прехвърля през оградата до моста. Сега порязаните ми ръце може да затруднят придвижването ми. Преди да изчезна в уличката, поглеждам към моя дом, територия на най-големите ми домашни победи, най-щастливи мигове и бившия ми живот. Изведнъж се ядосвам толкова много, че съм изхвърлена навън на студа и мрака, а Пол спи удобно близо до децата ни, че изваждам джобното ножче и започвам да сека бурените на брега. Ревността и чувството за предателство ме карат временно да изгубя ума си. Срязвам въжето, с което лодката е прикрепена за „Мари-Роуз“ в последен жест на безсмислено унищожение, и после сядам и се разплаквам. Сега завесите на спалнята на Пол са дръпнати и лампата е угасена. Спокойно ли спиш, моя любов? Приятни сънища. Може би ще ти бъдат за последен път.