Лъжи

42.

Карам по пътя, който води към алеята покрай канала, когато започва да ръми. Искам да стигна до дома си с гребната лодка, но аз се дръпвам назад от нов полицейски кордон. Поставили са нова полицейска линия по-нататък от канала. Представям си Пол по пижама да ръкомаха на полицаите, че са нахлули в личното му пространство зад къщата, и да настоява да отдалечат на стотина крачки зяпачите и репортерите, а съседите ни стоят до него. Не знам дали се е случило това, но ще трябва да се върна и да мина през задните дворове. Промъкването ми е много по-рисковано на дневна светлина, но нямам друг избор. Дъждът се усилва, докато се прехвърлям през оградата с помощта на разнебитения стол и се препъвам през растителността, изцяло отдадена на целта да се приближа незабелязано до Пол. Най-после стигам до яхтата и бараката с инструментите и спирам. Скрита съм от пътеката покрай канала на другия бряг. Надявам се, че Рейф е отвлякъл вниманието на полицията и че Пол наистина е сам. Тръгвам през двора към задната врата на къщата и осъзнавам, че вече не ме е грижа. Не искам да отида другаде.

Натискам дръжката и вратата се отваря. Пол я е отключил за мен и ме чака. Учудена съм колко удобен и луксозен изглежда домът ми. Направо е за завиждане. Предупреждавам се да не се заблуждавам. Никой не скача върху мен и не се чуват полицейски предаватели. Вървя безшумно по коридора. Меката светлина ми подсказва, че завесите са спуснати.

Винаги има разминаване между очакванията и реалността, независимо дали е с големината на каньон или малко като една ръка разстояние. Но онова, което виждам след две крачки, е нещо толкова далеч от представите ми, че мозъкът ми не може да го асимилира. На килима в хола лежи Джери с кърваво петно, което обхваща по-голямата част на палтото му. Лицето му е обърнато към мен, застинало в последното си изражение на стрес и изненада, сякаш светът и начинът, по който се върти, са останали до края изненада за него. В ръката си държи навито бяло фокусническо въже.

Нямам време да се питам защо Джери е в дома ми и лежи мъртъв на килима ми, защото глух удар от горния етаж ме кара да настръхна. Чува се още веднъж и от кабинета. Излизам в коридора и взимам бухалката за крикет от закачалката до вратата. На слабата светлина всяка удобна сянка изглежда евентуална заплаха. Сега пък чувам шум от влачене. Прескачам по три стъпала наведнъж и завивам на площадката на стълбището на първия етаж. Вратата на кабинета е открехната, на пода са разпръснати листове и е преобърнат стол. Влизам безшумно вътре и усещам, че коленете ми се подкосяват.

Пол виси на нещо, закачено на гардероба. Ръцете му са завързани зад гърба и на устата му е залепено тиксо. Върти се, опитвайки да се освободи. На врата му е увито дебело бяло въже с окъсани краища. Той рита към пода, който не може да достигне. Вижда ме и започва да стене силно. Очите му са изцъклени и умоляват.

Грабвам стола, качвам се на него и дърпам възела на врата му, но въжето е завързано стегнато и не помръдва. Косата му мирише на катран и пот — мирисът на страха. Оглеждам стаята, опитвайки се да намеря остри ръбове в ежедневни предмети. Грабвам снимка в рамка на децата, разбивам я на пода, взимам парче стъкло, предпазвайки ръката си с ръкава, и започвам да режа твърдите влакна на въжето над главата му. Съзнанието ми е абсолютно празно, докато влагам всичката си енергия в освобождаването на съпруга си. Когато въжето най-после е срязано, Пол пада на пода. Ивица кръв го проследява до вратата. Отлепям тиксото от устата му и той извиква от болка. Хиляди въпроси се надпреварват да излязат от устата ми:

— Как, за бога…

— Развържи ме. Бързо.

Китките му са подути от опъване и дърпане. Порязвам се със стъклото, докато се опитвам да прережа въжето, с което са завързани ръцете му.

— Какво се случи?

Пол си поема дълбоко дъх и пъшка. Трудно му е да говори.

— … удари по главата… — Той започва да се задушава при спомена за онова, което е преживял.

Докато се мъча да го успокоя, виждам синкава подутина на главата му и без да мисля, го прегръщам и казвам, че всичко ще бъде наред. Преди два часа мразех съпруга си с убийствена страст, но сега, след като е ранен и е в опасност, бих умряла за него.

— Кой направи това? Кой ти го направи?

Пол ме поглежда озадачено.

— Мислех, че си ти…

Толкова се изненадвам, че се втренчвам в него и в съзнанието ми се трупат още въпроси.

— Джери е мъртъв долу. Защо е тук?

— Джери? — Той гледа недоумяващо и се опитва да стане, но залита като говедо, болно от „луда крава“. Пол изглежда дезориентиран и вероятно има мозъчно сътресение. — Не си спомням…

— Кой друг беше тук, Пол? Мисли! Какво се случи? Порша беше ли тук?

Той се мръщи.

— Мисля, че… Днес ли беше?

Съпругът ми изобщо не изглежда добре.

— Ти ми изпрати съобщение преди около час. Помисли добре. Заведе ли децата на училище сутринта?

Очите му се фокусират.

— Приготвях децата. Дойде Порша да говорим за Лекс и каза, че те видяла, а после някой й се обади и й съобщи за видеото ти. Дойдохме тук да го гледаме. Тя трябваше да се бори за фирмата. Много се ядоса. Аз исках да говоря с Джон… — Гласът му заглъхва. Умът му превключва на скорост. — Не съм ти изпращал съобщение.

Нещо толкова сериозно не е наред, че страхът ми се засилва с всяка изминала секунда.

— Ти си стръв — изричам и осъзнавам, че съм я налапала.

Пол се мръщи. Вече се е свестил напълно.

— Какво прави Джери тук? — Той взима бухалката за крикет и поклаща глава.

Преди да му обясня, че трябва да се борим за живота си, звук, който чувствам почти физически, пронизва слуха ми. Разнася се писък.

— Пол, кажи ми, че децата не са тук…

Писъкът на Джош.

— Пол… — Гласът ми засяда в гърлото. Това е молба към Пол да ме освободи от този звук.

Викът въздейства на съпруга ми като електрически шок, който го стряска и го разсънва напълно. Той хуква навън и после по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж.

— Джош! — Пол завива към площадката на втория етаж, преди аз да изкача половината стълби. — Джош? — Той отваря вратите. — Ава! Къде е Ава?

— Татко! Татко! Не мога да изляза! — Джош блъска с юмруци някъде на втория етаж.

— Кейт! Помогни ми, Кейт!

Джош не е в стаята си, но удря по квадратния капак на тавана над спалнята. Прътът, който отваря вратата и спуска сгъваемата стълба, го няма. Пол сумти от усилието да издърпа леглото за гости в средата на стаята.

— Ава там ли е? — викам на Джош.

— Мамо! Не, не е тук.

— Къде е Ава? — изкрещявам на Пол. Отчаянието ми, че няма да видя дъщеря си, не познава граници.

— Не знам — отговаря той и се мъчи да дръпне резето на капака на тавана. Главата на Джош се подава и Пол го поема в ръцете си. — Как се озова там?

Джош плаче и не е в състояние да говори.

— Жената, която дойде…

— Порша?

— Тя каза, че ти трябва някаква кутия от тавана и да отида да я взема, а после ме затвори вътре… Това кръв ли е, татко?

— Къде беше Ава?

— Тук. — Джош започва да хлипа. — Ти не дойде да ме вземеш!

Притискам сина си до себе си, опитвайки се да погълна част от страха му. Двамата с Пол се втренчваме един в друг над главата на Джош. Нещата се развиват бързо и може би е само за една-две секунди, но погледът обобщава много. Отново сме на една страна. Бием се в една битка, обединени в борбата си да спасим най-ценното за нас. Пол злобно свива устни. Гневът му се засилва. Той грабва бухалката и тръгва към стълбите.

— Йона ще изяде шибания кит.

— Пол, чакай! — викам, но преди да добавя още нещо, той изкрещява, когато завива по стъпалата, водещи към най-горния етаж. Затръшва се врата и сърцето ми се свива, защото знам коя е вратата. Къщата ни беше разделена на гарсониери, когато я купихме. Величествените й пропорции бяха насечени и намалени, за да се приспособят към необходимостта от пране и усамотение на несвързани с роднински връзки възрастни хора. Повечето вътрешни врати скърцаха под тежестта на огромните ключалки, които махнахме. Запазихме обаче ключалката на вратата за най-горния етаж, където има спалня и тоалетна, защото решихме, че гостите ни ще оценят малко допълнително усамотение. И сега тази врата ни държи в плен.

— Порша! Порша! Пусни ни! — моли Пол и претърсва стаята за нещо тежко, с което да разбие вратата.

Ава, Ава, Ава… Сърцето ми блъска в гърдите при мисълта за дъщеря ми. Пол започва да скача, опитвайки се да разбие с крак вратата.

— Защо прави това Порша? Не виждам смисъл.

— Напротив, Пол. Не разбираш ли? Убива Мелъди и набеждава теб и Лекс. Опетнява доброто име на директорите на „Форуд“ и продажбата не се финализира. Единият от вас или и двамата са категоризирани като ненадеждни партньори. В края на краищата, ти имаше интимна връзка с Мелъди, по дяволите! — Гневът ми се засилва и зашлевявам Пол. — Гледах видеото на Лекс за краката! — Представям си пурпурната пантофка и ме разкъсва ревност. Удрям шамари на Пол отново и отново, от устата ми се леят несвързани думи. Бясна съм и ревнувам, но най-много от всичко се страхувам. Има различни категории любовни връзки — чукане за една нощ в някое отдалечено място, краткотрайна страст, която може да бъде консумирана или не, и убийственото, бавно насъбирано желание, което щом се отприщи веднъж, не може да бъде контролирано. Мелъди беше неговият тип, жена, на която да се възхищаваш и уважаваш и с която да споделиш живота си. Нямаше по-висок залог. — Как можа да ми го причиниш! На мен! На нас!

Пол изглежда отчаян.

— Съжалявам, Кейт. Много съжалявам. Онази нощ, когато се върнах късно у дома и блъснах кучето, мислех за всичко това. Бях сложил край предишната седмица и се мъчех да го осмисля. Направих грешка, но не можех да ти кажа. — Той хваща ръката ми. — Срамувах се. Ще ти се реванширам дори ако това е последното, което ще направя.

— Мамо? — Джош стои отпуснато и ни гледа. Обзема ме срам, че синът ни е станал свидетел на гнусните ни тайни. Трябваше да отложим спора за друг ден, но първо изясняваме този проблем.

— Лекс е мъртъв и тя смята да убие и теб. Ако Порша съумее да го направи така, че да изглежда, сякаш извършителят е Джери, няма да има кой да оспори поста й в КПТВ.

— Но шалът…

— Носеше ли го в нощта, когато си блъснал кучето? Не можеш да си спомниш. Мислех, че беше с него, но може би греша. Когато си се срещнал с нея онази нощ в колата, може би Порша го е взела незабелязано, защото ти никога не обръщаш внимание на такива неща, и го е подхвърлила у дома. Пресякла е канала откъм пътеката и е пуснала ножа във водата. Макс и Маркъс ги нямаше, спомняш ли си? Отворила е задния прозорец и е хвърлила шала вътре. Дори е било още по-удобно за нея, че Ава го е намерила сутринта и го е скрила. Порша е планирала всичко това много отдавна.

— Лекс я предизвика заради финализирането…

— И затова е трябвало да умре, и сега тя се опитва да свърши недовършената си работа. Видеото ми показа финансова теория, но щом Джери е мъртъв, това може лесно да е дело на някой луд — психически разстроена знаменитост се отървава от онези, които са го направили известен. — Млъквам. До сетивата ми достига нещо, което ме кара да застана неподвижно. О, не! Не може да бъде. — Каква е тази миризма?

— Коя? — Пол души въздуха, но не усеща нищо.

— Газ.

Отново душа. Да, мирисът на газ, който се вие невидим по вратата и се разнася нагоре по стълбите. Къщата се изпълва със смъртоносен и взривоопасен коктейл. Хуквам към гардероба, грабвам стар монитор и с всичка сила го хвърлям към тънкото като хартия стъкло на викторианския прозорец, който гледа към градината. Стъклото на едното крило се счупва със силен трясък, сгромолясва се във вътрешния двор и се разбива на безброй парчета, които се посипват като шрапнели върху растенията.

Съзирам „Мари-Роуз“ между замъглените от дъжда дървета и с цялото си сърце пожелавам Макс и Маркъс да са се върнали, звукът на строшеното стъкло да накара Макс да обърне глава насам и да дотича бос по тревата и да ни спаси. От яхтата обаче не излиза никой. Проклинам съдбата, живота и себе си. И през цялото време сърцето ми плаче за дъщеря ми.

— Порша ще взриви къщата.

Пол стои на стълбите и се готви да се хвърли върху вратата. Стигнахме до края на играта. Той се опитва да мине през вратата и отчаяно се вкопчва в мисълта, че може. Кръвта от раната на главата му е изцапала сивата му тениска. Той се бори за семейството си и за живота ни, жертвайки своя. Качва се още едно стъпало по-нагоре, и преценява височината. Скокът със сигурност ще счупи краката му.

Пол се навежда назад и се приготвя да се хвърли върху вратата, когато аз изкрещявам:

— Пол, недей!

Той ме поглежда. Челото му е кафяво от засъхналата кръв.

— Съжалявам, Кейт.

Пол връхлита и се стоварва с трясък и пъшкане върху вратата, която обаче не помръдва. Той лежи на пода, останал без дъх. Миризмата на газ се засилва.

Измервателният уред е в шкафа под стълбите. Тръбите минават по стените. Порша е пробила или е отрязала някоя тръба и газта се изпомпва под налягане в средата на дома ни.

— Мамо, страх ме е.

Прегръщам хленчещия в ъгъла Джош и ме изпълва студена, безмилостна ярост срещу жената от другата страна на вратата. Задъхан от положените усилия, Пол отново куца нагоре по стъпалата. В очите му няма светлина. Той се приближава до счупения прозорец и вика. Гласът му се бори за надмощие с дъжда, който барабани по покрива от гофрирана ламарина на съседите. Някой може да ни чуе, макар че не е сигурно. Нуждаем се от помощ. Пол дълго гледа навън и когато се обръща, очите му отново блестят.

— Ще се измъкнеш оттук.

Отивам при него до прозореца и поглеждам надолу. Парченцата от разбития монитор блестят на дъжда във вътрешния двор.

— Ще те хвана и ще те залюлея и ти ще се вмъкнеш през прозореца на спалнята на долния етаж.

Гледам го недоверчиво. Той отваря другото крило на прозореца колкото е възможно по-широко.

Пак поглеждам през прозореца и прошепвам:

— Твърде далеч е.

— Това е единственият ни изход — настоява Пол. — Ти не можеш да ме държиш, но аз мога. Ще го направиш…

— Не, Пол, не мога!

— Трябва. Довери ми се.

Сбърчвам чело. Отново ме обземат съмнения — ясни и пронизващи. В момента се намираме на пет километра от парка „Хампстед“ и в онази гореща лятна вечер, след като не ме хвана, какво беше казал Пол? Довери ми се. Беше казал същото и докато вървяхме в тунела в Улидж. Думите му ме бяха накарали да го предам на полицията и да разруша нашия свят.

— Довери ми се, Кейт. Това е единствената ни възможност.

Вглеждам се в очите на съпруга си, който се е задъхал от прилива на адреналин. Това ли е краят, който си планирал през цялото време, Пол? Никога не би наранил децата ни, в това ни най-малко не се съмнявам, но мен? Колко усилено би се борил за мен? В онзи ден в парка „Хампстед“ ти каза и още нещо: „Финалната част на падането е най-интензивната“. Колко здраво държиш живота ми, Пол?

В края на краищата, в любовта най-важното е доверието и доверието е сляпо. Избираш дали да го имаш или не. В момента избирам прозореца, защото измъкването оттам ще ме приближи до Ава и ще доведе цялата тази отвратителна сага по-близо до края й. Хващам голямата ръка на Пол, ръката, която държах пред олтара преди много години.

— Имам ти доверие, Пол.

Той ме сграбчва в най-силната прегръдка, която познавам.

— Обичам те, Кейт. Повече отколкото мислиш.

Поглеждам през прозореца и усещам проливния дъжд. Ръцете ни ще се намокрят. Первазът на прозореца е още по-хлъзгав. Във вътрешния двор са се образували големи локви. Напъхвам джинсите на Маркъс в чорапите си и вдигам ципа на коженото яке и яката, за да се предпазя от счупените стъкла. Дланта ми се овлажнява от пот.

— Мамо, какво правиш?

Не мога да погледна Джош. Знам, че нищо не трябва да ме разсейва от предстоящата задача и да отслаби решителността ми.

— Искам да стоиш в другия ъгъл на стаята. Разбираш ли?

Джош не отговаря.

Домъкваме леглото до прозореца. Пол заклещва крака под него и протяга ръце.

— Ще успееш, Филоси.

Усмихвам се едва-едва.

— Винаги съм била добър алпинист.

— Само стигни до вратата. Аз ще бъда от другата страна.

Кимам и прехвърлям крак през прозореца. Не поглеждам надолу. Навеждам се назад и прехвърлям и другия си крак. Пол избърсва ръце в панталоните си и аз хващам китката му. Той потреперва от болка, когато сграбчвам охлузената му от въжето ръка.

— Извинявай — промълвявам.

Пол поклаща глава, за да ми покаже, че няма значение. Усещам ужасяваща безтегловност под ходилата си. Пускам се от перваза, като неволно извиквам и сграбчвам другата му китка.

— Не поглеждай встрани — моля го.

Пол се втренчва в мен с големите си кафяви очи. От години се потапям в тези очи — в удоволствие, болка или екстаз. Ако падна или той ме изпусне, очите му ще бъдат последното нещо, което ще видя.

Хватката на Пол е като менгеме.

— Ще броя до три. На три се изтласкай от стената и аз ще те залюлея.

Стъпвам върху мократа стена.

— Едно.

Под прозореца долу е леглото на Джош, което трябва да омекоти падането ми, щом вляза там.

Две.

Обзема ме ужас, но преди да изкрещя на Пол да спре и да ме върне в стаята, той извиква: „Три!“. Стомахът ми се свива, когато той ме провесва по стената и ме залюлява във въздуха три етажа над земята. Между мен и смъртта е само первазът. Събирам колене и Пол пуска ръцете ми. Ако имах време, щях да се помоля на бога. Петите ми разбиват прозореца на стаята на Джош, но въодушевлението ми се превръща в паника, когато през прозореца влизат само коленете ми. Изкрещявам, докато падам назад и виждам канала наопаки. Размахвам крака и се закачам за дървото и останалите стъкла. Свивам се и съзирам през сълзи главата на Пол. Хващам се за перваза и напрягам всеки мускул на тялото си да се изправя. Задникът ми се изплъзва обратно през прозореца. Вратата на стаята се отваря и към мен се отправя Порша. Движи се бързо, но аз съм по-бърза. По гърба ми полазват тръпки. Най-после се вмъквам вътре и вдигам окървавените си ръце, за да се отбранявам. Тя държи тежка статуя на Буда в ръката си, грамадна като скала.

— С това ли уби Лекс? Смяташе да я оставиш тук, когато си тръгнеш, нали?

— Кейт. — Гласът й е спокоен дори в такъв момент. — Ти не разбираш, нали? — Порша ме дразни и ми се присмива, докато бавно се придвижва към мен. — Сега, след като всички актьори са на сцената, шоуто може да свърши. И мисля, че ще се съгласиш, Кейт, че шоуто беше страхотно.

Завладява ме истерична еуфория, когато осъзнавам, че съм оцеляла след прехвърлянето през прозореца. Отстъпвам встрани към бюрото на Джош. И без да гледам, знам, че в ъгъла има тухла с купчина стъклени топчета в улея. Трябва да карам Порша да говори. Тениската ми е залепнала за гърба.

— Защо? Защо го направи?

Пол вика отгоре. Миризмата на газ нахлува на талази.

— О, я стига! Не се прави на тъпа. Не се преструвай, че не разбираш мотивите ми. Трудно е да загубиш всичко, за което усилено си работила, нали, Кейт? Видеото ти го показва. Болката от провалящия се брак…

— Полицията знае, че ти си го направила.

Порша се усмихва.

— Те се хващат за сламки. Когато дойдат тук, ще открият, че ти си убила Джери в безуспешен опит за самозащита.

— Как го доведе тук?

— Не съм. Ти го доведе. Изпрати му съобщение сутринта и го примами да дойде тук с предложение, на което той не можеше да откаже. — Тя вижда объркването ми. — О, Пол не можеше да спре да говори за това. Гордостта в гласа му, че си открила Джери в Челтънхам, че той се е появил в телевизионното предаване, защото те е харесал, и че ти и той сте свързани, спомняш ли си? Трябваше да пазиш по-добре чантата си в дома на Джеси. Телефонът ти се подаваше отгоре.

Втрещена съм, но се опитвам да не го покажа. Имам работа с жена, чиито самозаблуди и находчивост са отвъд границите на онова, което съм мислила за възможно. Дори не съм забелязала липсата на телефона си.

— Къде е Ава?

— О, страданието по изчезнало дете. Сигурно е ужасно, като знам, че не можеш да плуваш.

Очите ми неволно се стрелкат през прозореца към канала. Порша не би… не може да е… Късно е. Обръщам се, когато тежкият черен предмет бързо връхлита към главата ми. Успявам да вдигна ръка пред лицето си, но лакътят ми поема удара и аз залитам към бюрото. Порша ме напада секунда по-късно и вдига нож над главата ми, насочвайки го към врата ми. Зад буйната й коса съзирам бариерата, зад която чака да бъде освободен Пол. Бравата е високо на вратата, а ключът все още е в ключалката.

Вкопчваме се в борба на живот и смърт. Порша е по-силна, отколкото изглежда, и подозирам, че времето, прекарано на различни уреди в скъп фитнес център, сега й се отплаща. Ръката ми държи китката й и отблъсква ножа, докато извръщам глава и с другата си ръка търся нещо на бюрото на Джош. Знам какво има там, докато докосвам предметите — сгъваем светлинен меч, химикалка, която представлява ръка на скелет, гумичка от галерията „Тейт“. Напипвам нещо грапаво и твърдо. Тухлата. Чувам силно думкане отгоре. Пол удвоява усилията си да нахлуе през вратата.

На секунди от смъртта съм, но съм изключително спокойна и съсредоточена да взема тухлата. Лицето на Порша е зачервено, докато се мъчи да ме убие. На носа й се забелязват малки, тънки вени. За пръв път виждам пукнатините в безупречната й фасада и това ми дава допълнителни сили. Придърпвам тухлата към себе си с показалеца си и чувам, че стъклено топче се изтъркулва на бюрото. Очите на Порша се стрелват нагоре и аз я удрям от едната страна на лицето със сувенирната лондонска тухла. Обсипва ни дъжд от стъклени топчета.

Тя изпищява и пуска ножа. Възползвам се от възможността, отблъсквам я и хуквам към вратата. Сещам се за среднощното си влизане в офиса на Пол и как ме блъсна врата, която се отваряше от другата страна. Тогава се борех със сенки, а сега сенките са се превърнали в реалност и знам кой е врагът. Няма да направя отново същата грешка.

В коридора съм и ръката ми е на ключа, когато тухлата ме удря и в ребрата ми пламва болка, която ме кара да залитна към стената.

— Отвори вратата! — крещи Пол.

Ключът е в ръката ми, но всяко движение и всеки дъх за мен е агония.

— Дръпни се, Кейт. — Порша държи запалка в ръката си и се олюлява.

Тръгвам към вратата. Чувствам прилив на надежда.

— Няма гаранция, че къщата ще се взриви, и ти го знаеш. — Усещам как вятърът довява чист въздух през счупения прозорец. — Ще рискувам. — Пъхам ключа в ключалката.

— Ще поемеш ли този риск с Ава?

Спирам. Порша вдига запалката и ме дразни.

— Огънят обезобразява момиченцата. Дръпни се, Кейт.

— Отвори вратата! — крещи Пол.

Не мога да го направя. Как ще си простя? Не мога да поема риска, в случай че Порша казва истината. Отстъпвам към спалнята.

— Така е по-добре. Колкото по-скоро осъзнаеш кой контролира положението тук, толкова по-вероятно е децата ти да изживеят живота си.

— Къде е тя?

Порша клати глава.

— Къде е дъщеря ми? Защо ни причиняваш това?

— Знаеш ли какво е да вложиш трийсет години в нещо? Не знаеш. Хората мислят, че семейството е завинаги и че цял живот работиш за децата си. Но децата живеят с родителите си само двайсетина години. Моят работен живот е петдесет години. Работата е моето семейство, Кейт. Сама съм направила този избор и не съжалявам. И няма да позволя един лошо съставен договор да съсипе усилията ми. Това просто няма да стане.

— Ти си ненормална.

Тя прави крачка към мен. Запалката е близо до лицето й.

— Вече ти казах, че не разбираш, Кейт. Зависи от какъв ъгъл го гледаш. Работата е моят живот и ще се боря ожесточено за нея, както ти би сторила за твоята. Това е интелигентност и смелост, а не ненормалност.

— Аз не съм ти направила нищо!

— Боя се, че светът е пълен с жертви. Не е лично, а само бизнес.

— Бизнес? Не можеш да убиваш хора заради това!

— Знаеш ли нещо? — Порша се промъква към мен. — Не понасям изтърканите глупости на онези, които гръмко твърдят: Когато умирам, няма да искам да съм работила толкова много. Жалки думи. Работата е моят живот, Кейт. Обичам я! — Тя набляга на думата.

— Също както и Пол я обича. Живея за общественото положение, парите, уважението, славата и да, заради страха, който носи властта. Мислиш ли, че ще позволя на малка фирма като „Форуд“, ръководена от хора като Лекс, да ми отнеме всичко това? Мислиш ли, че ще търпя Лекс да се перчи в моята зала за съвещания и да настоява той да взима решенията? Да ми издава заповеди в момент, когато акциите ми едва ли струват повече, отколкото когато ги купих? Ти възпитаваш деца и очакваш обич в замяна. Ако не я получиш, чувстваш се измамена. Е, и аз се чувствам така.

Опряла съм гръб във вратата на стаята на Ава и съм приковала очи в запалката. Усещам студения метал на ключа в пръстите си.

— Ще станеш за смях. Първата жена изпълнителен директор на разорена фирма. Няма да ти дадат рицарска титла. — Пръстът на крака ми докосва нещо. Не смея да погледна надолу. Веднъж направих тази грешка и бях наказана.

— Когато разбрах за Мелъди и Пол, това беше идеален начин да внеса хаос. Дискредитирането на директорите на „Форуд“ щеше да бъде причина датата на продажбата да се отложи, докато условията се подобрят.

Ритвам предмета на пода, вдигайки го високо във въздуха. Пред очите ми преминава проблясък на червено и оранжево и веднага разбирам, че това е роботът на Ава.

— Врагът атакува! Врагът атакува! — прогърмява играчката и изненадва Порша.

Тя се препъва и това ми дава съдбоносна секунда да избия запалката от ръката й и да я видя как подскача надолу по стълбите. Забивам лакът в лицето й и я повалям на пода. Пъхам ключа в ключалката, но Порша връхлита върху мен и се мъчи да ме дръпне назад. Ключът се превърта, когато се блъскам във вратата. Гърбът ми експлодира на милиони места от остра болка и разбирам, че вече нямам сили да се съпротивлявам.

Порша сяда върху гърдите ми в пародия на игрите на борба на децата ми и приковава с колене ръцете ми. Дъхът ми секва от болка. Тя изважда отнякъде въже, нахлузва го през главата ми и го затяга около врата ми. Очите ми се изцъклят от напрежението и главата ми сякаш ще се пръсне.

— Така е по-добре. Не се бори. Бизнесът понякога е неприятен. — Порша отметва кичури коса от зачервеното си лице, сякаш е захласната във физическата травма, която причинява. — Онези, които се изпречват на пътя, биват премахвани, а онези, които могат да помогнат, биват поощрявани. — Мелодичният й глас е спокоен, почти подигравателен. — Мислиш, че Пол е с теб? Не… Пол е с мен.

Не са ми останали много сили да се боря. Клепачите ми са като червена завеса, която се спуска и изпитвам ужасяващо разочарование. Порша ме е объркала и в последните си секунди се чудя дали Пол и тя… Чувам звук на тежък камък, който пада в езеро на свечеряване, но после страшният натиск върху гърдите и врата ми отслабва. Мъчително повдигам спускащите се червени завеси и жадно си поемам дъх. Порша се е претърколила встрани от мен и на прага стои Пол и държи бухалката за крикет. Гледа ме безизразно и после очите му се забелват и той се строполява на пода.

Кашлянето и движението са агония за ребрата ми, но се хващам за перилата и се изправям. Появява се Джош и аз се опитвам да го прегърна, но болката ме спира. Миризмата на газ е задушаваща и полепва за гърлото ми.

— Отвори всички врати и прозорци! Веднага! Не използвай телефона тук! Може да взриви къщата. Излез на улицата и доведи някого.

Той хуква към спалнята ми, доволен, че има възложени задачи, които трябва да изпълни.

Препъвайки се по коридора, отивам до шкафа под стълбите и се дръпвам назад от счупената тръба. Съскането на излизащия газ не се различава от съскането в главата ми. Трябва да проверя дали заплахата на Порша за Ава е вярна. Ако я е скрила някъде близо до газта, това е най-очевидното място. Допълзявам до задната страна на тъмния шкаф. Страхувам се да запаля лампата.

— Ава!

Дърпам старата врата на неизползвания килер за въглища. Гръдният ми кош яростно протестира с всяко мое движение. Вратата се отваря трудно и аз нямам друг избор, освен да се вмъкна вътре и да опипвам слепешком. Моята Ава не е тук.

Проверявам останалата част от приземния етаж. Гърбът ми става все по-мокър и зрението ми отново се замъглява. Отварям задната врата. Не, Порша не би рискувала да пренесе Ава през градината, защото има твърде много съседи, които може да я видят. Чистият въздух прояснява замъгленото ми съзнание. Едно четиригодишно момиченце е толкова мъничко, че може да бъде увито в килим и напъхано в кашон. Вървя на зигзаг по моравата. Гади ми се. Дворът на Уенди е пълен със сухи листа, бараката за инструменти мирише на стара окосена трева и „Купринол“ и отдавна не е обезпокоявана. Вратите на яхтата са заключени. Викам Ава, довличам се до далечния край на яхтата и виждам, че в канала плава светлосиният ми пластмасов куфар, пренесен от гардероба ми. Бях го купила за медения ни месец. Ава би се побрала там. Сърцето ми стремглаво се сгромолясва в свят, където съществуват непознати нива на страх. Ава е в куфара.

Не мога да го достигна. Не умея да плувам и гребната лодка е завързана на отсрещния бряг до пътеката, където я закарах снощи и в пристъп на безсмислена злоба срязах въжето, което сега можеше да спаси дъщеря ми. Не мога да скоча във водата и да я спася, нито да я оставя и да отида да потърся помощ. Ще мине някоя яхта и ще преобърне куфара. Ава ще започне да се бори и куфарът ще потъне. Крещя на Пол и Джош и постепенно се парализирам от ужас. Ава е толкова близо и в същото време толкова далеч. Виковете ми свършват с хленчене и се мъча да се овладея. Хуквам към бараката с инструментите, взимам гребло и се навеждам над водата, но пак не мога да достигна куфара. Докато сипя ругатни, съзирам спасителния пояс от отсамната страна на яхтата. Разбира се! Не разсъждавам ясно, мислите ми са объркани и в момента логиката е непостижима за ума ми. Събличам якето си. Лягам по корем до „Мари-Роуз“ и се вглеждам във водата. Разстоянието е голямо, но трябва само да дръпна пояса, за да го откача. Моля се цамбурването да не преобърне куфара.

Водата е леденостудена. Момиченцето ми сигурно е премръзнало. Започвам да ритам с крака към куфара и хващам дръжката. Вцепенените ми ръце трудно щракват закопчалките. Капакът се открехва и през седемсантиметровата пролука виждам, че ме гледат бадемовокафявите очи на Ава, очите на баща й. Вдигам капака и куфарът започва да потъва. Ава се накланя към мен. На устата й има лепенка, но едва сега забелязвам, че ръцете й се завързани пред нея. Сграбчвам я с едната ръка през кръста, докато тя се бори и на безмълвното й лице е изписана паника, и забивам другия си лакът в гумения пояс. Да я задържа на повърхността на водата е много по-трудно, отколкото съм предполагала. Главата ми няколко пъти потъва под водата, докато двете ритаме и се изтласкваме.

— Сложи ръцете си върху пояса!

Плюя и ритам към брега. Движенията ми стават все по-бавни. Непоносимата болка в гърдите ми намалява. Водата е толкова студена, че аз съм като мотор, който се задъхва без гориво и скоро ще спре.

Ава не помръдва и не протестира. Грози я сериозна опасност да умре тук от студ и шок.

Не мога да се кача на яхтата. Страните й са като планини. Сменям посоката и се опитвам да се добера до брега. Нямам сили да извикам. Ава все още е неподвижна, главата й се свлича към водата и завързаните й ръце започват да се изплъзват от пояса.

— Не!

Опитвам се да я преобърна по гръб. Борбата ми се струва безкрайна. Не съм сигурна дали мога да го направя сама. Толкова сме близо до спасението.

— Дай ми я! — Джош се е навел от едната страна на „Мари-Роуз“ и е протегнал дългите си жилави ръце към сестра си.

С няколко последни ритника се приближавам до корпуса. Нямам сили да повдигна Ава. Лицето й изглежда восъчно и очите й са затворени. Джош допълзява по корем още по-напред и се навежда още по-надолу, и успява да хване въжето, с което са завързани ръцете на Ава, и започва да я изтегля към себе си. От неподвижното ми дете капе вода. Клепачите й потрепват и се отварят и виждам как краката й се прибират на яхтата.

— Тя ще бъде добре, мамо. Те са тук. — Джош настойчиво маха с ръка на някого в градината. — Тя трябва да се стопли! На четири години е! — вика той.

Джош изглежда толкова висок оттук. Момченцето ми расте и поема контрол. Стои с ръце на кръста, докато аз усещам как яхтата се разклаща от множество тежки стъпки и чувам безплътни и объркани гласове. Джош прилича на мъж. Прилича на баща си.

Секунда по-късно едър човек с фотоапарат на врата и татуировки на ръката се навежда, протяга ръце и ме изважда от канала.

— Студеничко е, а?

Той внимателно слага ръка на врата ми и аз се отпускам по гръб. Виждам други мъже с фотоапарати, които стоят наоколо и снимат. Пристига някакъв мършав тип и завива с покривката на дивана треперещото ми тяло. Глутницата репортери от улицата пред къщата ни, които някога бяха мъчители, сега са станали спасители.

— Страхотна работа, синко — казва на Джош едрият мъж. — Линейката идва, скъпа — обръща се той към мен.

Опитвам се да седна.

— Ава…

— Диша. Трябва да я затоплим. — Човекът наднича към нещо, а после отново ме поглежда и се усмихва. — Тя е под всички завивки, които намерихме в дома ви.

— Пол… Пол…

Той не ми позволява да се надигна.

— Трябва да лежите, госпожо Форман, и да мислите за Англия.

Вглеждам се в бялото небе и усещам, че по лицето ми се стича сълза или може би първата капка от поредния дъжд. Чувам лекия вик на дъщеря ми, когато махат лепенката от устата й. Никога вик на болка не е звучал толкова приятно. Папаракът ми се усмихва и виждам, че му липсва един зъб. Топлите му ръце махат мокрите кичури от лицето ми. Осмелявам се да изпитам крехка надежда, че за нас ще настъпи нов ден.