Лъжи

21.

На две преки съм от дома си, когато мобилният ми телефон започва да звъни. Непознат номер. Обажда се Елоуид да ме пита дали искам да обядваме заедно. Обикновено отказвам учтиво (болни деца е златният мотив на извиненията) и чувствам, че и двете изпитваме облекчение, че можем да заобиколим опита й за продължаване на приятелство, което никоя от нас не иска. Днес обаче, докато изваждам ключовете за вратата, изпитвам радостна тръпка на победа. Посветена съм в нова и опасна информация, която променя динамиката в нашата тройка. Дребнаво е, но онзи, който е казал, че когато пораснем, трябва да зарежем детинщините, е страдал от заблуди. Ще се помирявам с врага.

— Да, много бих искала.

Следва кратко мълчание.

— Чудесно!

Сега тя се е ангажирала, независимо дали й харесва или не.

Влизам в банята, променям решението си и искам да отменя срещата. Изглеждам по-възрастна от Джери Бонакорси. Вината ми и лъжите, които съм наговорила, да не споменавам за нощните си занимания и безсънни нощи, са придали на лицето ми сивкава, непривлекателна бледност. Горещ душ, пудра и два аспирина са най-доброто, което може да ме възстанови, и излизам по обяд. Едва не заспивам в метрото.

Четирийсет и пет минути по-късно Елоуид отваря предната си врата с опушено стъкло и ме завежда в своята зона за отдих, безупречно чиста, кубична кухня с трапезария. Или по-скоро на гаджето й. Къщата е негова. Последния път, когато видях Елоуид, беше на купон за Хелоуин тук. Ходя на тези събирания, защото не искам да я оставям насаме с Пол и трябва да следя какво става, да запомням разни неща и да забелязвам жестовете и атмосферата. Тогава Елоуид беше с много модна черна копринена рокля и маркови обувки с дрънкулки, които се полюшваха като полички на танцьорки на хула, докато вървеше. Трябваше да се наведе, за да ме целуне по бузата. Пол казва, че е важно да посещаваме тези събития, защото Елоуид познава важни клечки от телевизията, и, разбира се, той се впускаше в клюките в индустрията, докато аз разменях баналности за вратите към градината на Елоуид с друга изоставена съпруга. Не допускайте грешката да си мислите, че разговорът беше скучен, напротив. Ако се разровиш достатъчно дълбоко, понякога може да разбулиш най-неочаквани разкрития. Научих този похват, докато работех в проучването на пазара. Там открих как да задавам правилните въпроси. Оказа се, че Хана предпочита щори пред завеси, за да закриват големите остъклени пространства, защото зад тях не може да се скрие неканен гост. Хана (висока, с дълъг нос, който вероятно може да докосне с върха на езика си) се страхуваше, че може да бъде нападната в дома си, защото е била нападната и обрана преди пет години. Тя хвана ръката ми.

— Странно. Сега не говоря за това. Нямах представа, че ми се е отразило толкова много.

Накратко, това е силата на стълбовидния метод на задаване на въпроси.

Силен, звънлив смях прекъсна задушевния ни разговор. Пол разказваше виц на Елоуид в другия ъгъл на стаята. Тя вдигна крака си с дрънкулките, докато се смееше.

Беше ослепителна домакиня, търсена и в отлична форма, а ние бяхме планети, гравитиращи в орбита около нейното слънце.

Днес тя е с къса пола, ниски балетни пантофки и прозрачни чорапогащи. Има много хубави крака. Блузата й е с женствена фльонга и надиплени дълги ръкави. Това е единственият й тоалет, в който съм я виждала и който не съм пожелавала. Не си е сложила грим и моментално изпитвам чувството, че съм се престарала с червилото, а пудрата ми се е втвърдила на лицето. Не съм сигурна дали Елоуид дори е сресала косата си. Тя е небрежна към външността си по начин, по който могат да бъдат само истинските красавици, и няма представа колко вбесяващо е това.

Стъпва леко по мраморния под, сяда на стол до масата в кухнята и кръстосва съвършените си крака.

— Е, как вървят нещата при теб? — Тя се усмихва, сякаш съм някоя от втория й списък със знаменитости, от които иска цитат.

— Честно казано, може да са по-добре.

— Представям си.

— Знаеш ли за Мелъди?

— Да. Пол ми каза. — Пол ми каза — трите най-дразнещи думи в английския език. — Полицията разпитала и двама ви.

Кимам. Раздразнението ми превключва на максималната степен.

— Какъв ужас… Горкият Пол. — Тя започва да приглажда с ръка косата си и после спира. — И не само за него е ужасно. — Поглежда ме умолително, съзнавайки, че е била неучтива. — Имах предвид, че е работил с нея… Господи, хайде да пренавием лентата и да започнем отначало, а? — Елоуид се смее нервно и ръкомаха. Илюстрира думите си с жестове в случай, че аз съм твърде тъпа и не разбирам.

— Какво по-точно започваме? — Скръствам ръце. Иска ми се да не бях идвала.

— Искаш ли кафе? — Тя плавно полюшва бедра към безупречно чистите си кухненски бюфети и изважда лъскава кафеварка. — Не искам да има лоши чувства между нас. Някога бяхме приятелки и се надявам отново да бъдем. — Елоуид включва кафеварката и ме поглежда лъчезарно.

Сигурно се шегува. Съжалява ли ме? Господи, дано да не знае за съпруга ми и Мелъди.

— Не искам да бъда груба, но животът е твърде кратък, нали? Знаем, че Пол те е накарал да ме поканиш на обяд. Но ти сигурно имаш много приятели и определено си доста заета. Не виждам защо се насилваш.

Тя кима и изважда филтър.

— Ясно ми е защо виждаш нещата по този начин. Но — само не ме разбирай погрешно — аз все още държа на Пол, въпреки че ме изостави заради теб. Той беше част от живота ми и все още го искам в живота си. Интересувах се дали имаш проблем с това. И ако имаш, какво бих могла да направя.

Гледам я в модерно обзаведения й дом, където слънчевата светлина се отразява в лъскавите повърхности и още по-лъскавата й коса, и имам чувството, че съм дебела грозна крастава жаба. Прокарвам пета по твърдия ръб на крака на модерната маса, добила увереност от чувството за сигурност, което ми дава. Обичам границите и да знам къде започва нещо й свършва друго. На Елоуид й харесва да смесва всичко — азиатски панички, открити взаимоотношения, приятелства със стари любовници и бивши съпрузи, да наричаш родителите си на име, а не мамо и татко, йогистки убежища в Ибиса. За мен всичко това е объркано. Границите й преливат една в друга като водни бои, разбъркани в тенекиена кутия.

— Е, ще пиеш ли кафе? Страхотно е с малко канела.

Мразя канела.

— Предпочитам чай. Ако може „Билдърс“.

— Разбира се.

Елоуид отваря бюфета и виждам старателно подредени пакетчета и кутии. Как ли е понасяла разпиляността на Пол? Вероятно много се е дразнела. А изневерите му? Дори за човек, освободен от оковите на общоприетите условности, сигурно я е боляло, при това много. Все още го искам в живота си. Отваря нов пакет чай и хвърля извивката на картона в кофата за боклук — не, това е правена по поръчка рециклираща станция. Издърпва чекмедже и трепва, когато закача пръста си в нещо остро. Изругава силно и аз се размеквам към бившата си съперница. Бях й приятелка преди цяла вечност, в друг живот. Пол я нарани и аз я нараних. Тя изважда козе мляко от хладилника и налива в чашата си.

— Не се притеснявай, имам обикновено мляко за теб.

Тя ме поглежда развеселено, когато въздъхвам с облекчение. Слънцето огрява масата и бодливо растение се поклаща на верандата навън. Имам усещането, че съм в Калифорния, и изведнъж изпадам в настроение за изповед, да говоря за чувствата си.

— Може би наистина изпитвам неудобство от… приятелството ти с Пол — не намирам лесно думите, защото реакцията ти не е нормална, мисля си. Повечето хора биха искали да избягат от неловкото положение и да започнат наново. Защото ти — и той — не ме ли правите… — Размърдвам рамене. Пътят от английските предградия до лесното и непринудено лосанджелиско изричане на истината е дълъг.

Елоуид се усмихва ослепително.

— Мисля, че разбирам. Но животът продължава. Сега с Пол сме съвсем различни от онези, които бяхме, когато бяхме женени, но аз предпочитам да решавам проблемите, отколкото да ги отбягвам. Не става дума да си възвърна миналото, а по-скоро да установя връзка, която да ми помогне да осмисля живота си. — Тя повдига ръка като стюардеса и аз кимам. Забавлявам се. — И е по-лесно да го осмисля, ако между нас с теб няма лоши чувства.

— Понякога ми се струва, че се престараваш.

Тя изглежда шокирана.

— Тогава се извинявам. Честна дума, не съзнавах, че действията ми ще бъдат изтълкувани така. Нямам скрити мотиви. През повечето време говорим по телефона за работа. Разказвам му кои са интересните и предприемчиви хора и клюки, които съм чула в тоалетните на нощни клубове. Пол ми разказва пикантни истории за телевизията, някои от които са полезни за блога ми. — Втренчваме се една в друга. — Знам, че ти е казал, не се преструвай.

Не отговарям, защото тя е права. Елоуид не само се навърта около знаменитости на представяния на книги и откривания на хотели, но лансира кариерата си с режисирани, усмихнати снимки, направени от акредитирани фотографи. Тя се променя с времето и се приспособява към по-безмилостния и безскрупулен глад за пиперливи клюки за знаменитости. Поддържа клюкарски блог без задръжки и ограничения, където вървят пикантни, нецензурни истории. Блогът е анонимен и тя иска да си остане такъв.

Отпивам голяма глътка чай.

— Обсъждали ли сте взаимоотношенията между теб и мен с него?

— Малко.

Очаквам да ме прониже острие на ревност, но не усещам нищо.

— Той каза, че е пацифист към взаимоотношенията — добавя Елоуид.

— Какво означава това, по дяволите?

Тя се кикоти.

— Мисля, че иска всички да се разбират.

— Радвам се, че е запазил тези изрази за теб, иначе отдавна нямаше да сме женени.

Тя се смее.

— О, Кейт, колко си недоверчива… Трябва да внимавам. Не искам неволно да те обидя. — Вдига ръка в жест да спра. — Цената на терапевтичните методологии е безбожна.

— Престани. Чаша чай и разговор обикновено вършат същата работа.

Двете се усмихваме.

— А в моята професия — коктейл „Белини“ на палубата на яхта.

Елоуид взима празните ни чаши и ги слага на кухненския си плот „Кориан“.

За пръв път от десет години стомахът ми се свива в компанията й. Облягам се назад на учудващо удобния бял пластмасов кухненски стол. Тя бръсва някакви въображаеми трохи от масата. Поглеждам чашите на плота — още по-бяло върху бяло. Елоуид ги е поставила така, че ръбовете им се докосват, а дръжките им са обърнати навън, и е закрепила чаената лъжичка отгоре. Някои хора получават добри пари, за да нарекат човек, който живее така, като страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство, но според мен тя просто е адски подредена. Оглеждам безупречно чистото кухненско пространство и си мисля за колко кратко време ще бъде съсипано от децата ми.

— Как е Лекс? — пита тя. — Ако някой се нуждае от терапия, това е той.

— Защо го казваш?

— Ами, Лекс е ужасно мотивиран, навит е като пружина.

Кимам разсеяно и гледам чашите.

— Ако нещата не вървят така, както той иска, много се ядосва — продължава Елоуид. — Мисля, че има проблеми с гнева, които трябва да бъдат…

Чашите. Нещо ме безпокои, но не се сещам какво. Чашите и закрепената върху тях лъжичка представляват малка бяла скулптура. Приличат на картина. Виждала съм този мотив някъде…

— Гневът обикновено се засилва, когато човек остарява… Кейт?

Скачам и белият пластмасов стол пада на пода.

— Ти си била в дома ми.

— Какво?

— Била си в дома ми! — Сграбчвам я за ръката и стискам. Виждала съм чашите и поставената върху тях лъжичка върху моя плот у дома. Кога беше това? Преди месец?

Два? Три? Сложих плик от „Сейнсбъри“ до тях и лъжичката падна и изтрака на пода.

Елоуид е била в кухнята ми. Къде другаде в дома ми е нахлула? Открила съм в гнездото си кукувица, която е преминала границите.

Гневът ми, че съм била измамена толкова лесно, избухва.

— Пусни ме!

Дръпвам ръката й и едва не я повалям върху масата.

— Повръща ми се от теб, бръщолевеща психо щуротии…

— Не е каквото мислиш…

— Стой далеч от мъжа ми и да не си посмяла да се приближиш до децата ми или, кълна се, ще те убия!

— Кейт, исках само да бъдем приятелки…

— Приятелки! Приятелите се доверяват! Поддържат се и не се промъкват в дома ти, когато не си там. Вече няма да ти казвам нищо!

Тя се разплаква и мисля, че може би е от болката в ръката, която й причинявам.

— Престани!

Чувам странен звук и осъзнавам, че крещя и дърпам ръката й по-силно. Виждам, че Елоуид е уплашена, и спирам. Ръкавът на елегантната й блуза се е надигнал и над китката й има следи от порезни рани. Бели белези върху съвършената й плът, оградени от пресни шевове.

— Какво е това, по дяволите?

Тя престава да се дърпа и бавно и с достойнство смъква ръкава си.

— Сигурна съм, че го намираш за шокиращо. Една жена с най-хубавата работа на света не би трябвало да го прави. — Приглажда косите си. — Ако искаш тайни, ето ти една.

— Защо си го направила?

Тя разперва ръце и по високите й скули се стичат сълзи. Намръщвам се, без да съм трогната от риданията й.

— Пак тайни. Ето ти още една. Мисля, че Пол е убил Мелъди. Какво ще каже за това купонджийка като теб? — Не мога да повярвам, че й го казах и че разкривам пред врага си подозрението, което тая в себе си повече от седмица. Бълвам неприятности върху крехката й психика. Искам да видя дали Елоуид е достатъчно силна да се справи с тях.

Очаквам тя да ме разпитва за мотива или да отрече подозренията ми като неоснователни. Тя обаче се смее, направо реве истерично. Излизам от дома й и се озовавам под обичайните пухкави английски облаци. Червен пощенски микробус гневно криволичи между гърбиците по улицата. Маниакалният смях на Елоуид ме преследва покрай контейнерите за отпадъци на колелца, скрити зад дървени паравани от летви. Колко иронично, че Пол иска да се разбирам с нея.