Лъжи

23.

Обичам редиците еднотипни къщи, фактът, че са сгушени между другите, ме кара да се чувствам защитена и в безопасност. Улицата е само на няколко метра от хола и в летните вечери чуваш потракването на високи токчета. Предполагам, че на улицата живее стюардеса. Не съм израснала в такава къща и знам, че майка ми не може да разбере защо при успеха на Пол и големината на семейството ни не живеем в по-голяма и по-нова къща в предградията, с градина и хубав, просторен гараж. „Ах, тези стълби!“ — възкликва тя, сякаш качването и слизането по тях е твърде много за инвалид като мен. Когато й казах, че Пол предпочита да живее близо до Централен Лондон, за да ходи с велосипед на работа, мама измърмори: „Човек с неговото обществено положение“. Тя идва от свят, където важните личности се придвижват с коли, защото автомобилът те пази от другия й голям страх — хора, които искат да ти сторят зло, а според нея това са почти всички.

Отивам в градината. Късното следобедно слънце ме огрява. Чудя се дали майка разбира света по-добре от мен. В сърцето ми се преплитат подозрения, гняв и тъга. Градината ни скрива от хората отпред, които разплакаха деветгодишното ми дете. С Пол гледаме как Джош хвърля топка за тенис на Макс и Маркъс и търсим признаци на стрес в движенията и поведението на сина ни. „М и М“ са добре дошли и все още са единствените, които могат да откъснат Джош от компютъра и да го изведат на чист въздух. Те ни помагат да играем на щастливо семейство.

— Мислиш ли, че той е добре? — тихо ме пита Пол.

— Не иска да говори с мен. Много плака.

Пол сумти недоволно.

— Добро хвърляне, Джош! А смяташ ли, че разбира какво се е случило?

— Отчасти — отговарям и след кратко мълчание добавям: — Което е повече, отколкото аз разбирам.

Пол откъсва лист от най-близкия храст. Клончето се накланя към нас и се изстрелва назад с обвинително шумолене.

— Лекс очевидно се е срещнал с Мелъди да пийнат нещо. Видели са ги заедно в кръчмата до гората, където тя е била убита.

— Господи! Защо не е казал на някого?

Пол започва да прегъва листа в ръката си.

— Нямам представа.

— Той чукаше ли я?

Той ме поглежда предпазливо.

— Знаеш, че Лекс пробва с всяка.

— Не те попитах това, а дали той чукаше Мелъди.

Топката прелита над главата на Пол и Макс отива да я вземе. Той прелива от младост и енергия като светлозеления лист, който Пол е накъсал на парченца.

Мобилният телефон на съпруга ми звъни и той пуска на земята остатъците от листа.

— Не знам, Филоси. Вече не знам какво да мисля. О, боже, Астрид е. — Той отговаря на обаждането и се връща в къщата.

Тръгвам из градината и отивам при канала зад дърветата. Втренчвам се в безлюдната пътека покрай брега и се питам колко ли време ще отнеме на репортерите да разберат, че къщата ни се вижда оттам. Маркъс притичва по бермуди. На кръста му е завързан тънък пуловер.

— Маркъс, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се. — Той се опитва да ритне топката с босия си крак. Пристига и Макс, застава пред мен и слага ръце на кръста си.

— Пред къщата ни има репортери — казвам.

— Страхотно! — Той небрежно подхвърля топката от едната си ръка в другата.

— Е, не съвсем. Деловият партньор на Пол е арестуван. Работата е сериозна.

— Колко сериозна? — пита Макс и се почесва по ръката.

— Мислят, че може би е убил жена, с която е работел — отговарям и Маркъс подсвирва. — Ако видите някой да се навърта по пътеката край брега, ще ми кажете ли?

— Няма проблем. — Той пуска топката и аз я взимам. Обръщам я в ръцете си и проследявам с пръст извитите й бразди.

— Сигурна ли си, че всичко е наред, Кейт? — пита Макс.

— Не. — Хвърлям топката, колкото мога по-високо и силно и виквам: — Маса за пикник. — Топката отскача в дървената повърхност и рикошира като пинбол по плочите на пътеката и в стената на къщата.

— Хубаво хвърляне! — Макс е смаян.

— Репортерите по-добре да внимават или ще замеря и тях, само че с нещо много по-тежко. — Маркъс ме поглежда одобрително и аз се разтрепервам от вълнение като ученичка, наслаждавайки се на тръпката колко страхотно е дори за миг да те хареса някой, роден през 1988 година. — Всичко ще бъде наред, стига да стоят далеч от децата ми.

— Ще си отварям очите на четири — обещава той.

— Мисли за нас като за кучета пазачи в градината — добавя Макс и утешително слага ръка на схванатото ми рамо.

Влизам през задната врата и заварвам Пол в кухнята да се мъчи да се освободи от прегръдката на загорялата от южното слънце Астрид. Тя ме вижда и буйните й коси ме обвиват. Кихам, когато остър рус косъм погъделичква ноздрите ми.

— О, Кейт, колко е ужасно, нали? Само като си помисля, че пътувах с колата му!

— Е, дори и аз съм го правила.

— Да, но като си помислиш, че някой, когото познаваш, може да бъде толкова… различен от онова, което предполагаш.

— Да. — Пол завърта очи зад русия ореол на Астрид. — Искаш ли питие?

— Да, мамка му! Имаш ли розе?

— Не, съжалявам. Само бяло.

Тя сяда до масата и отпива голяма глътка като стригач на овце след десетчасова смяна.

— Знаете ли, като се замисля сега, той имаше странен поглед.

— Странен поглед? — Пол вдига глава от айфона си.

Астрид се разгорещява:

— Да. Малко зловещ…

— Моля те — присмива й се Пол. — Само го разпитват, не са го обвинили в нищо!

Тя поглежда недоумяващо съпруга ми и после мен.

— Полицаите не са казали, че Лекс го е направил — обяснявам.

— Да, но той се е срещнал с нея в онази нощ, а не ни каза това в кръчмата, нали? В момента съм в състояние на шок, но…

— Астрид, много е важно да не говориш на никого за това, разбираш ли? — Пол насочва пръст към нея, за да наблегне на думите си. — Лекс не е на разположение и сега аз съм ти шеф. Не се знае колко дълго. Няма да говориш с репортери, нито с приятелите си, ясно ли е? — Тя кима. Мобилният телефон на Пол отново звъни. — Трябва да отговоря. — Той отива в хола и ни оставя сами.

— Премествала ли си нещо на бюрото на Лекс?

Астрид отпива още една голяма глътка вино.

— Не, нямах време. Той искаше да свърша куп неща, но знаеш, че съм много заета във „Форуд“… Искаше да отида в дома й… — Тя се навежда към мен, въпреки че сме сами, и дори поглежда през рамо. — Да взема някакви неща, които тя държала там, но не мога да го направя. Страшно е…

— Какви неща?

— Предполагам, че записи, документи. Той не каза точно какво… — Астрид млъква и се втренчва през прозореца на кухнята. — Кой е този?

Маркъс подава глава през задната врата. Държи бухалката за крикет и няколко клонки.

— Ще ги сложа в бараката с инструментите, може ли? Росата може да ги повреди.

— Благодаря.

Той млъква и мига като горско животно при вида на Астрид. Запознавам ги.

— Маркъс, това е Астрид. Астрид, това е Маркъс.

— Крикет ли играеш? — с лъчезарна усмивка пита тя.

— Понякога, с Джош… и с приятеля ми Макс. Е, и не само с него, а и с други хора…

Астрид продължава да сияе. Изпитвам съжаление към Маркъс, който нервно пристъпва от крак на крак, без да е в състояние да отмести поглед. Той е само на двайсет и две, Астрид, смили се!

— Брат ми играеше в „Канбера“. Каза, че било важно да поддържаш добре смазана бухалката си.

Адамовата му ябълка играе нагоре-надолу, докато Маркъс отстъпва назад от вратата. Астрид му маха с ръка и се приближава до прозореца да го гледа как върви из градината.

— Боже, колко е готин! — Тя се обръща и ме поглежда със скандализирано изражение. — Много си потайна, нали, Кейт?

Понечвам да възразя, но решавам, че не трябва да си правя труда. Харесва ми Астрид да си мисли, че това е възможно.

— Твоят тип ли е?

— Да, мамка му! Не съм виждала много англичани с такива рамене. — Тя набухва буйните си коси.

От хола се чува настойчивият глас на Пол.

— Виж, ако ще помогне, аз ще отида в дома на Мелъди — предлагам. — Няма проблем.

— Той е съвършен. — Астрид се обляга на плота. — Не се тревожи, аз ще отида.

— Но ти се чувстваш неудобно… — възразявам. — Сигурна съм, че си необходима в офиса. Утре ще бъде важен ден.

— Не. Това е моя работа. — Тя схваща бързо.

Кимам.

— Предполагам, че Сергей ще се справи с пресата и телевизионните компании. Те обикновено идват вкупом и тълпата ще бъде голяма.

— Аха. — Астрид вече внимава. Амбицията й се настройва за златна възможност. — Да, разбира се, че съм необходима в офиса. Ами, добре, ако нямаш нищо против.

— Няма проблем. Пол ще ми каже адреса. — Взимам чашата с виното си и се замислям за визитката на Мелъди, която скрих зад едни книги.

При споменаването на името на Пол Астрид се мръщи.

— Не, аз трябва да отида. Знам, че Лекс е извършил нещо ужасно, но е важно да останем професионалисти. Сега, след като Пол ми е шеф, длъжна съм да му помагам във всичко…

Тя вече мисли напред и планира как да се възползва, за да се издигне в кариерата си, и как детронирането на Лекс може да й помогне. Астрид е практична, както Лекс винаги е твърдял. Тя ще стигне далеч. Възхищавам й се, Астрид е типичен телевизионен служител, но… аз ще отида в дома на Мелъди.

— Астрид — прекъсвам я рязко и тя се стряска. — Искам да те питам нещо. — Скръствам ръце и придобивам вид на градоносен облак.

Големите й сини очи се втренчват в моите. Тя нервно навива на пръста си кичур от дългите си руси коси. Веждите й се повдигат в ужасено предчувствие от онова, което ще кажа. Чуди се каква ли недискретност съм разкрила и какво ли знам, а тя не. Изчаквам.

— Използваш ли гел за коса „Ози“?

Час по-късно й махам за довиждане, след като сме се прегърнали на стъпалата пред вратата. Обсъждахме косъмчета по пръстите на краката, най-добрите бои за коса, химични пилинги и мечтите й за телевизионна слава.

— Какво толкова си говорихте? — пита Пол, излизайки от спалнята.

— Неща, които не те интересуват.

Той поклаща глава.

— Имаш способността да говориш с всеки. Това е много недооценявано умение.

— Да — усмихвам се. — Кой се обади по телефона?

— Джон.

Виждам, че палтото ми е на перилата, спомням си нещо и започвам да ровя в джоба си за визитката на журналиста.

— Иска да му се обадиш.

Пол я пъха в най-близкия си джоб.

— Той и всички останали.

Той стои на стълбите и краката му са на нивото на главата ми. Изведнъж удря с юмрук стената, дръпва ръка и се втренчва в кокалчетата си.

— Мамка му! Боли! — Пол размахва ръка във въздуха и смуче кокалчето си. Изглежда изпълнен със съжаление към себе си.

— Сякаш чувам смеха на Лекс.

Той сяда на стълбите над мен.

— И през ум не ми е минавало колко много ще ми липсва смехът му.

Двамата седим мълчаливо и гледаме външната врата, сякаш очакваме, че някой ще влезе и ще ни спаси от самите нас. Мобилният ми телефон проблясва. Получила съм съобщение от Елоуид.

„Обади ми се“ — моли тя.

— Кейт, ела тук! Веднага! — вика Пол от хола.

Днес е работен ден. Аз съм облечена от седем часа и тормозя децата да се приготвят. Погрижвам се нищо да не изкара от релси внимателно съставените ми планове да отида навреме, във форма и пълна с идеи. Опитвам се да не мисля за репортерите на улицата и разкритията за Лекс, докато помагам на Ава да облече палтото си. Старая се да прогоня мрачните си мисли за съпруга си в най-отдалечените кътчета на съзнанието си.

— Идвам — измърморвам и пак проверявам чантата си за нещата, които ще ми трябват през предстоящите дълги часове.

В сутрешните новини показват Лекс пред полицейския участък. Репортерите се блъскат да заемат по-добра позиция. Той започва да говори:

— Разпитваха ме за убийството на Мелъди Греъм, но тази сутрин стоя тук като невинен човек. Познавате ме като Краля на риалити телевизия…

— Господи, той не е скромен дори в такъв момент!

— Тихо — сгълчава ме Пол.

— Не мога да седя със скръстени ръце, когато жена, която познавах и уважавах, умря по такъв трагичен и безсмислен начин. Затова давам на вас, зрителите, възможност да задържите убийството й в центъра на общественото внимание. Днес внасям половин милион лири в сметка на „Заложи честно“. Вие, зрителите, може да залагате дали съм убил Мелъди. Ако ме осъдят за това престъпление през следващите две години, ще изплатя двойно повече пари, отколкото сте заложили. Ще платя дори ако умра. Ако не ме осъдят през следващите две години, ще даря парите на благотворителното дружество „Подкрепа за жертвите“, което помага на хора, пострадали от насилие. — Лекс се разгорещява и тълпата слуша внимателно. — Намерете мен и условията в моя уебсайт leswoodisinnocent.com и в ЮТюб.

— Господ да го благослови, много е нахакан. — Пол клати глава и изважда телефона си.

— Сигурно му е много тежко — добавям. — Изглежда адски ядосан.

— Лекс чувства популярната култура, това е в кръвта му.

— Искам да открия убиеца на Мелъди Греъм — продължава Лекс. — Настоявам това да бъде сторено. Няма да намеря покой, докато не го заловят.

Втренчвам се в телевизора, докато репортерите се трупат около Лекс и го засипват с въпроси от всички страни.

— Разследването е в пълен хаос, а? — обръщам се към Пол. — Полицията няма заподозрян, нали?

Сякаш реагира на думите ми, някаква репортерка, отмята косата от лицето си и започва:

— Детективите в това разследване би трябвало да се чувстват неудобно тази сутрин, тъй като Лекс Уд, вторият заподозрян за убийството на Мелъди Греъм, беше освободен, без да му е предявено обвинение. Вчера Джери Бонакорси говори надълго и нашироко с полицията, но днес пак е свободен човек. Изглежда, липсата на веществени доказателства и ДНК спъва опитите да бъде доведен до бърз и задоволителен край този нашумял случай. — Тя се отказва от усилията да прибере косата си и сега стои почти обърната на една страна към камерата. — Засега полицията не знае защо е била убита Мелъди Греъм и кой я е убил.

— Татко, искам въртележка — казва Ава, която се люлее на вратата на хола. — Татко…

Неустоимият зов на дъщеря му най-после откъсва Пол от телефона и той отговаря.

— Разбира се, бебчо.

Пол повдига Ава за ръцете и я залюлява високо във въздуха. Доволните й писъци рикошират в тавана. Пуска я, хваща я през кръста, завърта я с главата надолу и я гъделичка. Ава се кикоти и се гърчи като торба със змии. Той я слага с главата надолу на пода и тя се изправя.

— Искам пак!

— Трябва да тръгвам, миличка.

Ава се надига на пръсти. Възторг озарява лицето й.

— Моля те, татко, искам пак! — Тя обожава баща си. Отбелязвам си да се постарая да запомня завинаги този момент, защото нямам спомени баща ми да е играл така с мен.

— Ако си послушна, ще играем на акули, когато се върна. — Пол я целува по косата и я люшка, като ме гледа. Отдръпва се без желание и тръгва към вратата. Ава подскача от крак на крак в трепетно очакване. — Ако Лекс се обади тук, кажи му веднага да ми звънне — добавя той и излиза, без да ме целуне.

Неотдавнашните ни кавги са създали странен вакуум между нас. Промъкваме се един покрай друг и гледаме да избягваме случайни физически контакти. Тялото, движенията и мирисът му изведнъж са ми станали чужди и не мога да си ги спомня дори да се опитам. Пол започна да спи с тениска. Голотата вече изглежда неуместна. В края на деня лягаме в голямото легло и се вкопчваме в двата края като моряци за плаващи останки след корабокрушение. Единствено през дългите ми безсънни часове го намирам свит до мен, заврял нос във вдлъбнатината между лопатките на раменете ми. Пол става, преди аз да се събудя сутрин.

Кимам и изваждам мобилния си телефон. Имам съобщение. Очаквам, че е Елоуид, защото вече получих три от нея тази сутрин, но е от Лекс.

Обзема ме тъга. Приятелството им се пропуква и скоро може да бъде последвано от деловото им партньорство. Джош изтрополява надолу по стълбите. Долната му устна сърдито е издадена напред. Протягам ръка да разроша косата му, защото не мога да се сдържа.

— Не ме пипай, мамо! — Той грубо блъска ръката ми.

На шахматната дъска на живота са настъпили промени и всички трябва да заемем нови позиции. Щом Лекс е освободен, скоро ще бъде арестуван някой друг. Той иска да се срещнем, но първо трябва да свърша нещо.

Остра болка пронизва крака ми.

— Ох! Защо го направи?

Джош ме е ощипал силно.

— Никога не слушаш! Искам да отида на училище сам. Не искам да ходя с теб.

Винаги съм знаела, че един ден ще ме помоли за това. Да среже още една нишка, свързваща го с детството. Не съзнавах обаче колко много ще боли.

— Добре, ще поговорим с татко довечера. Джош, някой в училище казвал ли ти е нещо неприятно за…

— Остави ме на мира! — изкрещява той.

Предполагам, че това означава „да“.