Лъжи

4.

Джеси не е най-старата ми приятелка, но е най-забавната. Уговорили сме се да се срещнем на Трафалгар Скуеър и предполагам, че тя иска да разгледа Националната галерия, но когато започвам да изкачвам стъпалата, Джеси се обръща на другата страна и не показва интерес към шедьоврите на импресионистите или желание да се блъска заедно с туристите, за да си купи картичка от магазина.

— Хайде да обядваме навън. Ще бъде забавно.

— Навън?

— Да. Ще си вземем сандвичи и ще ги изядем до лъвовете.

— Да не си полудяла? Денят едва ли може да се нарече хубав.

— Къде е авантюристичният ти дух? Хайде, аз черпя. — Тя се усмихва.

Днес се срещаме на обяд с нея, защото наскоро имаше изложба и продаде картина, и иска да ме почерпи, за да отпразнуваме.

Нареждаме се на опашката пред шумен магазин за сандвичи, хукваме да пресечем улицата между летящите коли и сядаме на ръба на единия фонтан. Духа вятър и непропускащата мазнина хартия се развява, докато захапваме сандвичите и си наливаме вино в пластмасови чаши.

— Е, как си? — питам и си взимам домат от триъгълния сандвич с бекон. — Добре ли върви работата?

Джеси поклаща глава:

— Срещам се с евентуални клиенти. Може да излезе нещо. Чувствам, че съм на прага на нещо вълнуващо.

— Страхотно.

— Или слушам врели-некипели.

— Ами, това е съдбата на художника.

— Поне моята. — Джеси има само една любов — изкуството. Работила е в барове и нощни клубове, за да се издържа, докато следва, живяла е незаконно в апартаменти, без да плаща наем, за да си купува платна за рисуване, и все още трябва да работи, за да плаща наема на ателието си и материалите. Използва всеки свободен момент да рисува. — Колко е часът?

Подръпвам ръкава на палтото си, за да погледна часовника си.

— Наближава един. Защо?

Тя не отговаря. Очите й се стрелкат насам-натам.

— А, един познат. — Джеси маха с ръка на двама млади мъже, които седят малко по-нататък на ръба на фонтана. — Не поглеждай, но онзи вляво зад теб е човекът, с когото се срещам. — Надничам и съзирам младеж с козя брадичка на двайсетина години. — На деветнайсет е.

— Трябва да те арестуват! — възмущавам се нетактично. Джеси се е срещала, зарязвала е и е била зарязвана от милиони мъже през годините, откакто я познавам. Съмнявам се дали ще има място за всичките в Националната галерия, докато моите бивши любовници биха се борили да се сприятелят в банята ми. Животът на Джеси е изпълнен с различни страсти, а моят — само с една.

Младите мъже също махат.

— Ще дойдат ли?

— Може би след малко.

Повдигам безучастно рамене. Гълъби се спускат и се клатушкат наоколо, а хората се трупат. Всичко изглежда нормално, но нещо не е наред.

— Добре ли си, Джеси?

Тя преглежда съобщенията в телефона си. Усмихва се.

— Чувствам се чудесно. Как е Пол?

Разговорът за него не внася обичайната топлина в сърцето ми.

— Добре. Малко е напрегнат. Предполагам, че предаванията му вървят добре. „Време за престъпление“ повишава рейтинга си.

— Сериозно?

— Елементът с участието на публиката се харесва. Зрителите грабват мобилните си телефони и ни изпращат купища съобщения и видеозаписи.

— Интересно — отбелязва Джеси, дъвчейки моцарела и рукола. — Може би трябва да говоря с него как да внуша посланието си. Той знае как да изпъква в тълпата. Колко е часът?

— Един. Какво значение има?

Джеси избърсва петънце майонеза от ъгълчето на устата си. Неочаквано силна музика заглушава бръмченето на колите. Не мога да разбера откъде се чува.

— Какво е това?

Джеси става и изтръсква трохите от джинсите си.

— Имаш ли айфон? — пита ме тя и аз кимам. — Може би ще искаш да го извадиш.

Над площада прогърмява басов ритъм и недалеч започва да танцува двойка.

Невъзможно е да не раздвижиш рамене на завладяващата мелодия и наблизо вече танцуват четирима души.

— Ще се видим след малко — казва Джеси и хуква към шестнайсетте човека, които танцуват в две редици. Гаджето й и приятелят му са се включили, увеличавайки разрастващия се квадрат от танцьори.

Гълъбите се разпръсват от движещата се тълпа. Объркана съм. Въртящата се група хора образува странни, но красиви фигури пред мен. Минувачи спират и гледат недоумяващо, мъж и жена отминават бързо, а някакъв бездомник застава като хипнотизиран. Танцьорите са всякакви — някои едва на тринайсет години, а други — пенсионери. Има домакини, жени с високи токчета и мъж с мустаци.

Те очевидно са репетирали, защото сега вече има сто и петдесет души, които танцуват. Джеси ме е довела на флашмоб като всеки друг зрител изваждам телефона си и започвам да снимам. Поклащам се в ритъма на музиката, защото е невъзможно да устоиш на мелодията и да пренебрегнеш абсурдността на това изпълнение под Колоната на Нелсън. Нямам представа какво би си помислил адмиралът.

Музиката се променя в модерно, ритмично темпо и танцьорите се въртят с по-свободни движения и повече енергия.

Знам, че някой сигурно снима сцената, за да я качи в Мрежата минути след финала на спектакъла. Заставам на ниската стена на фонтана и виждам мъж с мощна видеокамера високо на единия огромен лъв.

Стъпалата на галерията, където много творби, които някога са били новаторски, сега стоят зад огромни стъклени прегради, са претъпкани със зяпачи.

Джеси размахва ръце и пее силно. Музиката се извисява в кресчендо. Зрителите се смеят, някой надава одобрителни викове. Танцьорите изпълняват най-трудното движение и половината скачат в обятията на съседа си и вдигат ръце.

Музиката спира внезапно, както е започнала, и танцьорите се разпръсват, сякаш не се е случило нищо. Двама объркани полицаи стоят самотни в средата на вече безлюдното пространство. Тълпата на стъпалата на галерията ръкопляска и вика радостно.

Джеси се хвърля в прегръдките ми, като се кикоти.

— Не можех да ти кажа, но изражението ти беше безценно!

— Беше невероятно! Как се включи?

— Организирахме се във фейсбук, репетирахме веднъж в складовете в Клаптън и после го направихме. Господи, капнах от изтощение!

— Виж. — Полицаите се опитват да говорят с мъжа с камерата върху лъва. — Вероятно ще те покажат по новините довечера.

— Това ще бъде най-голямото ми доближаване до славата.

— Имам големи надежди за теб, Джеси.

— Да отидем да си вземем още вино. — Тя ме хваща за ръката.

— Ще се запозная ли с новото ти гадже? — Оглеждам се да го видя.

— О, той няма значение. — Джеси ме дърпа. — Всъщност харесвам женения мъж, с когото се виждам. Мисля, че всичко се развива шеметно и излиза извън контрол. — Тя ме поглежда предпазливо. — Ако не одобряваш, ще ми кажеш, нали?

— Как бих могла? Не забравяй, че Пол беше женен, когато…

Джеси маха пренебрежително с ръка.

— Бил е твърде млад, не се брои.

— Брои се. Пол се беше заклел във вярност на друга.

— Докато смъртта ни раздели — добавя тя, когато тръгваме по Чаринг Крос Роуд. — Хубаво име за картина. — Замисля се за една-две секунди. — Тълпите притежават огромна сила, нали?

— Вярно е. Организираш ли ги, ще направят изумителни неща.

— Когато си част от тълпата, говориш и вярваш какво ли не.

— Това е първият урок от историята, нали? Групите хора се манипулират лесно.

— Сърцето ми още блъска! — Джеси слага ръка на гърдите си. Очите й блестят.

— Кой е жененият мъж?

— Тихо. — Тя допира пръст до устните си. — Да не урочасваме работата! Сексът е невероятен. Мога да умра за него.

— Не думай! — Изненадана съм. Приятелката ми обикновено говори сериозно за любовния си живот. — Брей. Блазе ти.

Разговорът ни замира. Тя не казва нищо и аз изпитвам завист.

— А ти за какво би умряла?

Повдигам рамене.

— Предполагам, че за Пол и децата.

— А за какво би убила?

— Джеси!

— Кажи! — Тя се обляга на рамото ми.

— За семейството си. Само за семейството си.

Джеси сбърчва нос.

— Колко предсказуемо сантиментално. — Все още е въодушевена от публичния танц, разперва ръце и се завърта на тротоара. — Аз бих убила за изложба в Ню Йорк, за да бъда на корицата на „Арт Мънтли“, за нови ботуши… Хей, добре ли си?

Джеси ме гледа така, сякаш съм се строполила мъртва на улицата. Докато тя бъбреше, ми хрумна нещо — за какво би убил Пол? Смятах, че отговорът му ще бъде като моя — за семейството му. Гордеехме се, че нямаме тайни един от друг — до снощи. Не мога да повярвам, че той може да се разстрои толкова заради едно куче. Но ако кръвта не беше животинска, тогава на кого беше? За секунда си помислям да кажа на Джеси какво се е случило, но миг по-късно се отказвам. Съмнявам се дали ще споделя с някого какво се случи снощи. Това ще остане тайна между мен и Пол, докато смъртта ни раздели.