Лъжи

5.

По-късно следобед Пол се обажда да ми каже, че не е необходимо да готвя, защото ще поръча къри за всички и ще го вземе, докато се прибира у дома. Предполагам, че говорят вкусовите брадавици на махмурлука му и всички ние трябва да се съобразяваме с него. Кърито не е любимото ми ястие. Нареждам чиниите и се опитвам да накарам Джош да ми помогне, но единственият му принос е да се почеше под мишницата и да се прозее.

Ава се втурва към баща си, когато той отваря вратата, и той едва не изпуска на пода плика с кърито.

— Хей, маймунке! — вика Пол, хваща я с едната си ръка и театрално разиграва как отчаяно се мъчи да не падне. Ава писка доволно, докато той се блъска в стените, като влиза с кърито в едната ръка и детето в другата. — Ти сядаш на стола, а храната — на масата! Пфу! — Пол се завърта и ме сграбчва в силна и любяща прегръдка. — Хубаво е да се прибереш у дома. — Дръпвам се. Случилото се снощи все още е твърде ярко в съзнанието ми, за да си играя на щастливо семейство. Пол сипва пиле, спанак и нахут в чиния за мен. — Ориз, сладурчета? — пита той, а Ава изпищява, защото разлива ябълковия сок.

— Мамо! Тя ме намокри! — Джош хвърля хлебчето си на масата и блъска сестра си, докато аз се опитвам да ги успокоя. Ава си поема дълбоко дъх, за да изреве, но Пол бързо заобикаля масата, взима я, слага я на коляното си и се опитва да се храни, въпреки че главата на детето му пречи.

— Всичко е мокро! — Вилицата на Джош изтраква на пода.

Пол вдига чашата си с вода и я доближава до моята.

— Добре дошли на вечеря при семейство Форман — усмихва ми се той.

— Мамо, ти на двайсет и седем години ли си? — пита Ава.

— Не, миличка, много по-голяма съм.

— На двайсет и една?

Поглеждам я снизходително.

— Не, на трийсет и седем съм.

— Много си стара, мамо — възкликва Джош, който е подпрял глава с едната си ръка, а с другата тъпче ориз в устата си. Опитвам се да уловя погледа на Пол, но той се е втренчил в масата.

— Днес се срещнах с Джеси. Тя ме заведе на флашмоб на Трафалгар Скуеър.

Пол проявява интерес:

— Сериозно?

— Да, и тя участва. Беше изумително. Заснех малко с телефона си.

— Сега телевизията широко използва мобилните телефони и интернет. — Той поклаща глава. — Ако не внимавам, ще стана старомоден.

— Джеси има нов… знаеш какво. — Поглеждам го многозначително. Пол умее да дешифрира езика, на който говорим пред децата.

— Кой е този път?

— Женен.

Той въздиша:

— Горкото копеле.

— Пол! Не е честно! Пък и би трябвало да съчувстваш на жена му. Тя страда заради кризата на средната възраст на мъжа си.

Отговорът му е да забие нос в косата на Ава и да диша дълбоко. Стоя с плика от кърито над кофата за боклук и го гледам.

— Добре ли си? — питам.

Пол излиза от унеса.

— Да, да…

— Какво се случи снощи, Пол?

Той отбягва погледа ми.

— Нищо не се е случило.

— Защо се прибра толкова късно? — разпитвам го внимателно.

— Бях с едни хора от работата.

— Кои хора?

Пол ме поглежда.

— Разпитваш ме.

— Искам да ти помогна, Пол. Затова съм с теб. — Гласът ми е тих. Искам той да знае, че сме отбор, неговият проблем е мой и можем да го решим заедно.

Пол слага Ава на съседния стол, за да стане и да нареди приборите в миялната машина.

— Не се нуждая от помощта ти. Всичко е наред. — Той разсеяно крачи из кухнята, повдига разни неща, гледа под тях и два пъти премества работното си куфарче. Разговорът ни е прекъснат, когато го чувам, че отваря шкафа под стълбите и рови вътре.

— Какво търсиш?

— Нищо. — Той се връща в кухнята.

— Е, с кого беше до малките часове?

— С Лекс отидохме на бар.

Кимам предпазливо. Дотук няма изненади. Лекс е деловият партньор на Пол и най-много от всичко обича да пие, да купонясва и да се държи като хлапе. Разговорите ни най-често се свеждат до следното:

Аз: Порасни.

Лекс: Я стига! Какво лошо има?

Пол: (Мълчи и върти очи.)

С Лекс не сме най-добри приятели. Ако това е създало неприятности на Пол през годините, откакто работят заедно, той го е прикрил много умело.

— В колко часа си тръгна?

— Не си спомням.

— Не знаех, че Лекс може да те разстрои толкова много. — Очевидно не трябваше да го казвам, защото Пол ме стрелва с поглед, от който лицето ми пребледнява. — Къде блъсна кучето?

— Искаш да кажеш, прегазих. — Той потреперва и поклаща глава. — Близо до паркинга до моста. — Вглежда се в обувките си. — Не искам да говорим повече за това, Кейт. Историята ме разстрои.

— Теб?

— Престани да ме въртиш на шиш!

Обзема ме тъга, когато той отива в хола и включва телевизора. Отрязва ме. Джош се оригва и Ава започва да се кикоти, отваря уста и полусдъвканите шоколадови стафиди се оказват на масата. Скарвам й се много по-строго, отколкото тя очаква, и Ава се разплаква. Чувствам се виновна и се ядосвам на себе си. Вбесявам се на Пол, че ми е развалил настроението и ме е накарал да се разкрещя. Майчинството е безкраен кръг от разочарования и вина.

Няколко часа по-късно лежа неподвижно в леглото и усещам как Пол се намества върху дюшека. Не мога да престана да мисля за случилото се. Мъката и паниката му са като лоша ресторантска храна в стомаха ми. Никое от обясненията ми не е приемливо. Възможно ли е Пол да се разстрои толкова много заради едно куче? Не го вярвам, но може би ще се наложи, защото алтернативите са далеч по-страшни. Призракът на друга жена и друга страст, която го изважда от равновесие, тежи като олово в мен в мрака. Женени сме от осем години. Пропуснала ли съм нещо? Винаги съм си мислила, че ако Пол ми изневери, ще разбера, ще забележа знаците. Имам опит. Баща ми изостави мама, когато бях на десет години. С Линда чухме писъците и виковете от долния етаж и затръшването на вратата. Той не се сбогува с нас. Виждала съм баща си четири пъти от онази нощ. Не го поканих на сватбата си и той не познава децата ми. Догодина Джош ще навърши десет. Мисълта, че Пол може да ме напусне на възрастта, когато аз бях напусната, е недопустима и невъобразима. Мама казваше, че й е дошло като гръм от ясно небе и че нямала представа, че татко ходи със секретарката си. Погрижила съм се във взаимоотношенията ми с мъжете да не бъда като майка си — измамена и неразбрала нищо. Сега мама е с Дейл, тъп пияница, който й „прави компания“. Линда така и не се омъжи и няма деца, но за разлика от Джеси мисля, че е щастлива. Сестра ми беше на петнайсет, когато татко ни напусна, и й е трудно да има доверие на мъжете.

Мразя баща си. Дори късметлийка като мен трябва да носи кръста си.

Притискам се до Пол, докато спи, увивам крака около неговия и слагам брадичка във вдлъбнатината между лопатките на раменете му. Допадаме си като мъж и жена.

Всички харесват Пол. Той е хубав, мил и мисля, че — това е черешката на тортата — не е скучен. Може да разкаже смешен виц, да спечели надбягването за бащи на спортния празник на Джош и да предложи добър съвет за разбитото сърце на Джеси. Понякога хората ми казват: „О, Пол е голяма работа“. Мисля си, че това е хубаво. Той никога не престава да ме изненадва. Не е скучен, а скуката е смърт за брака. Освен това е преуспял. Преди две години телевизия „Форуд“ — името е комбинация от фамилиите на Пол и Лекс Уд — беше купена от английската медийна компания КПТВ. Шегувахме се, че ще ходим на соарета на Даунинг Стрийт и вероятно ще се запознаем с Елтън Джон, но това все още не се е случило. Децата ми тепърва ще трябва да се борят за внимание, популярност и възможности, но не до такава степен като Линда и аз. Аурата на „специални“ все още е далеч.

Беше трудно да останем спокойни, когато Пол и Лекс продадоха фирмата. Постижението наистина беше изумително и им причини вълнение и стрес. Как би трябвало да се чувстваш, когато си постигнал мечтите си, а още нямаш четирийсет години?

Светът, в който се движи Пол, е космополитен, забързан, ефектен и безразсъден. Той има петдесет и пет служители, голям процент от които са жени, по-млади, по-умни и по-хубави от мен. Не правете грешката да си мислите, че съм огорчена, че лотарията на красотата ми е дала малко или че изпитвам параноя от конкуренцията. Животът винаги е бил такъв към мен. Не съм ослепителна красавица, тиха съм по характер и се харесвам постепенно, не веднага. Имам средно дълга кестенява коса, чуплива, светлокафяви очи с очевидно интересни петънца в тях и мила усмивка. Мъжете обикновено си падат по момичета като Джеси с щръкнали гърди и изрусена до бяло коса, гръмогласни като нея и с богат запас от забавни анекдоти, само че аз си тръгнах с най-голямата награда от всичките ми връстнички — брак и живот с Пол. Успях, защото съм целенасочена. Когато вярвам, че нещо е правилно, а връзката ни с Пол беше правилна, нищо не може да се изпречи на пътя ми. Работих много усилено, за да поставя неговите потребности над моите и да живея в сянката му. Направих невъзможно за него да живее без мен. Разбира се, не казвам на никого за това, защото ще изглежда, че съм се предала, а определено не е така. Но след десет години и две деца чувствам промяна. Време е да изляза от сянката, фактът, че мъжът ми ридаеше на пода и бръщолевеше, че е убил някого, не е нещо, пред което ще се предам. Рано или късно ще разбера какво се е случило онази нощ и после неуморно ще работя да го поправя.