Лъжи

34.

Пол отива да прекара нощта в дома на Джон. Тихо му казвам, че според мен така ще бъде най-добре. Той се извинява много пъти, но си говорим от два срещуположни ъгъла на стаята, без да сме в състояние да се докоснем или да се утешим. Взимам децата от дома на Сара и се питам какво ли ще разкрие анализът на кръвта върху шала. Дотогава ще съм в неведение и ще се колебая между надеждата и страха, че съм изтълкувала всичко погрешно. Гледам „Време за престъпление“ сама в хола с угасени лампи. Джери участва в предаването, но не мога да се развълнувам или да бъда доволна, че предчувствието ми се е оказало вярно. А може би трябва, защото тази вечер той е спокоен, говори свързано и Марика е прехласната. Шаина ми изпраща съобщение след края на предаването. Той дойде в студиото, когато вече бяхме в ефир. Ливи е страшно доволна! Браво на теб. Нямам сили да й отговоря.

Събуждам се през нощта, обляна в лепкава пот от кошмар, в който Мелъди сърфира по цунами в червената си рокля и се насочва към мен. Бедрата й са стегнати като на спринтьор и на лицето й сияе ликуваща усмивка. Леглото е студено и празно.

Звъня на Лекс в шест сутринта, но той не отговаря. Не мога дори да изпитам задоволство от реакцията му, че Пол е освободен. Вълната на старото ми поло дращи брадичката ми, докато водя Джош и Ава на училище. През нощта на шията ми са се появили синини и черното поло, осеяно с дупки от молци, което измъкнах от дълги месеци сън, е единственото, което можах да намеря, за да ги скрия. Лицето ми се възстановява, но тялото ми страда, ала въпреки цялата драма изглеждам нормално. Чудя се колко ли други жени са минавали през тези порти с престорена усмивка и избледняващ отпечатък от мъжка ръка върху тях. Джош хуква да разменя картички на футболисти с група момчета до контейнерите за боклук. Ава държи ръката ми, докато чакам пред детската градина. Слънцето започва да топли лицето ми. Настъпващата пролет засилва греенето му. Горещо ми е с полото, но нали съм жива. Пол се отдръпна от пропастта и ме пусна. Оглеждам вървящите наоколо хора и децата, които лудешки търчат в кръг върху бетона, и през ума ми минават различни вероятности. Касиди ме пита дали искам да помогна в продажбата на торти. Сара ми маха с ръка и ми прави знак да пием чай. Да, бих искала да изпием по чаша чай и да побъбрим, след като оставя децата. Бека ми се оплаква от нощните хранения и аз се опитвам учтиво да не й обръщам внимание. Звънецът бие и Джош се нарежда на опашката да влезе в училището. Сама съм, прокудена от удобството и известността на сянката на Пол. Преглъщам, което е болезнено. Боли ме цялото тяло, но раните ми ще заздравеят. Не се страхувам от поражения като майка ми. Аз съм от друго поколение. Имам професия и деца. Синините ще избледнеят, раните ми ще хванат коричка и децата ми ще ме подкрепят. Ние можем и трябва, и ще се съвземем от най-печалната грешка на Пол.

— … и затова реших да спра хляба.

Поглеждам с недоумение Бека. Мисля, че тя ми говори от известно време.

— О, Кейт, забравих да ти кажа, че разбрах на кого е кучето. — Тя ме гледа как мигам и се мръщя. — Онзи ден, когато ти стана лошо в дома на Касиди, ти спомена, че е прегазено куче. Мисля, че е Пилат, лабрадорът на сестра ми. Имаше хубава черна козина и беше много обичлив. Спомням си веднъж в парка как дотича до Макси и… А, тук ли идват?

— Три коли! — вика Касиди.

— Не са униформени.

— Какво ли искат?

— Онзи носи предавател.

— Колко са много!

— В кабинетите ли ще влизат?

— Дано никой не се е наранил…

— Трябва да е нещо сериозно…

— Идват насам!

— Кейт…

— Кейт… О, боже!

Касиди и Бека отстъпват назад. Осиновеното ми семейство от последните пет минути се оказва непостоянно. О’Шей минава през играта на дама и покрай катерушката. Самюълс, Уайт и още двама други, които не познавам, вървят от двете й страни. Крачат целеустремено, насочили се към мен, но аз ги гледам като на забавен каданс, защото нещата се случват твърде бързо за мен и не мога да ги осмисля. Кучето. Възможно ли е върху шала да има само кучешка кръв? Зрънцето на убедеността ми, песъчинката, върху която се градят подозренията ми, започва да се изплъзва.

— Госпожо Кейт Форман. — О’Шей застава пред мен. — Арестувам ви по подозрения в убийството на Мелъди Греъм.

Усещам колективното затаяване на дъх на насъбралите се около мен шейсетина майки. Вероятно за пръв път в сто и петдесет годишната история на викторианското училище дворът утихва и никой не крещи. Самюълс изважда белезници и ги щраква на китките ми. Звукът отеква в сградата, където учат децата ми. Някой ме сграбчва за лакътя и О’Шей и Самюълс тръгват от двете ми страни към портата.

— Знаех си — прошепва Бека.

Във филмите невинните вървят с високо вдигнато чело и предизвикват онези, които ги осъждат. Те са герои, но аз вървя, вперила очи в напукания бетон, и погледите на хората около мен изгарят лицето ми.

— Убийца! — вика някаква жена и тълпата се разлюлява. Самюълс ме хваща по-здраво и ускорява крачка. Гроздове от сурови очи са се вперили в мен. Минаваме покрай директорката, портиера, репортерка от национален вестник, която вече е извадила мобилния телефон от чантата си, жената, която помага на децата да пресекат улицата, чийто знак „СТОП“ е увиснал като счупен до тялото й, и Сара, с пълни със сълзи очи, която ми вика, че ще вземе децата ми след училище. Успявам да кимна. Самюълс отваря задната врата на патрулната кола. Жена, която тича, защото закъснява, дръпва децата си в случай, че направят грешката да ме докоснат. Самюълс държи внимателно главата ми, докато ме настанява на задната седалка.