Лъжи

25.

Когато се връщам, Ливи вече е забравила защо ми е звъняла. Тя ме отпраща с ядосано размахване на конската си опашка и грабва телефона. Остатъкът от деня минава бързо и щом пада здрач, всички започват да затварят преносимите си компютри и да взимат чантите и палтата си. Приготвям се да си тръгна, подреждам бюрото си и бърша с хартиена кърпичка клавиатурата на лаптопа си. Шаина минава покрай мен, докато излиза.

— Чистачките вършат тази работа.

Кимам смутено. Старите навици умират трудно. Тръгвам си последна. Вината ми за дългата обедна почивка ме задържа на бюрото повече, отколкото е необходимо. Гася лампите, когато стигам до вратата, и коридорът потъва в мрак. Забързвам слепешком в неизвестното пространство. Нервна паника безразсъдно проправя пътеки в съзнанието ми. Сградата ме плаши. Изпитвам облекчение, когато излизам на проливния дъжд, който гърмящи божества на небето изливат върху нас. Отправям се към дома си, но след няколко крачки се обръщам. Улицата изглежда безлюдна, но малко по-нататък отново поглеждам през рамо. Усещам, че някой ме наблюдава.

Ускорявам крачка и рязко се обръщам. Тежестта ми пада върху предното стъпало и чантата се удря в крака ми. Предпочитам да се изправя пред страховете си, отколкото да изтърпя още мигове на безпокойство. Спирам колебливо. Дъждът прави по-тъмни сенките и мрачните ъгли. Неясен силует се отделя от стената и тръгва към мен.

— Винаги си готова да се бориш, малката — казва Лекс. — Трябва да поговорим.

— Говори ли с Пол?

Забързваме един до друг по тротоара.

Той се смее.

— Кой, моят партньор ли? — иронично пита. Дъждът се усилва. — Колата ми е зад ъгъла. Хайде, Кейт, да отидем на сухо.

— Трябва да се прибирам вкъщи. — Отчаяно искам да се върна у дома. Веднага щом излязох от офиса, сърцето и мислите ми се насочиха към децата и почувствах необходимост да съм с тях.

— Ще те закарам. Сигурно си уморена, след като си била на работа цял ден. — Лекс завива в странична уличка, натиска дистанционното и отваря вратите на тъмна кола. Отбелязвам си наум, че цветът отговаря на автомобила, който полицията издирва. — Качвай се.

Нещо в държанието му ме кара да откажа. Лекс не е едър, но е жилав и силен… Прогонвам страховете си, докато се изтръсквам от дъждовните капки. Ставам смешна. Познавам този човек от повече от десет години и съм съпруга на най-добрия му приятел. Като се има предвид какво се случи, няма нищо изненадващо, че Лекс иска да говори с мен.

— Мислех да дойда в новия ти офис.

— Нов е силно казано.

— Никой не би си помислил нищо, тъй като ти работиш за мен, Кейт. После обаче си рекох, ако отида там, аз, евентуален убиец, може да изплаша кавалерията и да накарам Ливи да избяга. Но теб не те плаша, нали, Кейт? — Той завива наляво, към главния път, без да поглежда надясно, и аз ахвам. — И двамата знаем защо, нали?

Гледам как стрелката на спидометъра се движи нагоре.

— Как върви кампанията в уебсайта ти?

— Не харчи парите си, за да залагаш, Кейт. В края на краищата, ти знаеш, че не съм го направил.

Лекс минава направо през кръстовище и ни преследват ядосани клаксони. Опитвам се да запазя спокойствие.

— Откъде да знам, Лекс? Оказа се, че ти си се срещал с нея онази нощ и си забравил да го споменеш. Защо?

— Тя ме помоли да се срещнем. Каза, че иска да обсъдим един договор. Как бих могъл да знам, че ще я убият по-късно същата нощ?

— Защо не каза на полицията още отначало? Изглежда много по-подозрително, че си го премълчал.

Той сумти.

— Мислиш се за експерт по престъпленията, а? Няма веществени доказателства, които да ме свържат с нея…

— Тогава си чист.

Лекс завърта волана, свива по две ленти и се отправя към пролуката между две движещи се една срещу друга коли. Или камиони. Единият удря спирачки, които обаче са безполезни по мокрия път. Лекс прави обратен завой и се разминаваме на сантиметри. Осъзнавам, че крещя:

— Ще ни убиеш! Спри!

Колата бързо се отдалечава от дома ми. Лекс кара на северозапад, извън Лондон.

— Ще спра, когато съм готов.

— Защо го правиш? — Подпряла съм скованите си крака на стената, подготвяйки се за неизбежен удар.

— Сега вече стигаме донякъде! Защо? Какъв е мотивът ми да бъда адски ядосан? Хайде да поговорим за мотиви, Кейт. Защо убиват хората? От страст или за пари. Някои ме е натопил, Кейт. Някой, който знаеше, че ще се срещам с Мелъди онази вечер. Знаел е, че може да ми го припише. Искал е да ме прецака.

— Но полицията не те обвини в нищо, затова не е успял!

— Все още! Знаем, че непрекъснато обвиняват невинни хора. И мотивът тук не е ревност, отмъщение или сантиментална любов, а пари. Да тръгнем по следите на парите, Кейт. Аз съм директор на фирма, която се изкупува на части. Първият транш беше преди две години, после още малко миналата година и голямата награда, последното плащане, чиято дата наближава, е след няколко седмици. Последното плащане е, когато получим реални пари, нали, Кейт? Тогава КПТВ ще отвори чековата си книжка и ще ни плати. Ако обаче аз съм обвинен в убийство, поведението ми ще се смята за неподходящо за поста, който заемам, и може да бъда отрязан. Ей така. — Той вдига ръце от волана и щрака с пръсти. Колата заплашително се насочва към бариерата. — Ще бъда категоризиран като ненадежден партньор.

— Какъв?

— Ще бъда определен като ненадежден партньор и делът ми във „Форуд“ вече няма да е мой! — Лекс се доближава до кола с трима души на задната седалка. Той натиска клаксона и аз виждам бледите овали на лицата им, когато се обръщат да надзърнат в дъжда. Работих двайсет шибани години! Двайсет години се блъсках — и ето до какво се стигна!

— Червено е! Червен светофар, Лекс! — Колата пред нас е сменила лентите и ние летим към оживено четиризначно кръстовище. — Намали!

Лекс удря спирачки и се плъзгаме толкова рязко, че се изстрелвам напред и опъвам предпазния колан.

— Знаеш ли какво ще стане с моя дял от четирийсет и пет процента във „Форуд“? — Той се навежда към мен. В автомобила се разнася миризма на изгорели гуми. — Ще бъде разделен между другите акционери. — Двамата се споглеждаме мълчаливо. Светлините се сменят и зад нас прогърмява канонада от клаксони, защото колата ни не помръдва.

— Защо не ми кажеш кой е този някой?

Някакъв човек крещи неприлични думи през стъклото.

— Не си ли в настроение да побъбрим? Нека те открехна. Пол…

— Я стига!

— И ти, и Джон. — Лекс издава тих, жесток смях.

— Мислиш, че е смешно ли? Ще ти покажа кое е смешно! Ще натрупаш пачка, за която никога не си работила, а? За разлика от мен! — Гневът му избухва отново. Гумите на колата изсвирват, отдалечавайки се от кръстовището. — Днес получих писмо от девера ти, с което ми напомня клаузите за ненадежден партньор, само за да навре носа ми още по-дълбоко в лайната!

— Той ще убие и двама ни, ако не овладея нещата. Не се държиш разумно, Лекс! Полицаите и без това щяха да те разпитат, както разпитаха мен.

— Защо влезе в кабинета ми, Кейт? На коя част от приказката, съчинена от любимия ти партньор, не повярва? — Автомобилът се изкачва по склон и после се спуска в подлез.

— Или може би не си отишла да намериш нещо, а да оставиш нещо. Може би ти и той — и проклетият му брат — сте заедно.

— Нямам отговор, Лекс. Някои неща не се връзват. Но се опитвам да разбера истината, а няма да го направя, като препускам с главозамайваща скорост по А4 и едва не се пребивам! И аз като теб имам какво да загубя. — Чувам го, че ругае, но продължавам: — Всъщност ще загубя много повече от теб. — Сега е мой ред да се ядосам: — Ти ще загубиш пари, а аз ще загубя… всичко! — Гласът ми потреперва и млъквам. Обръщам се към него и го поглеждам предизвикателно. — Знаеш ли нещо, Лекс? Никога не се предавам. В случая залогът е висок и ще открия отговора, каквото и да ми струва. Какво ще направя с информацията, след като я науча, е друг въпрос, но ще я намеря.

Не помагам. Лекс настъпва педала за газта и на устните му затрептява усмивка.

— Каква грандиозна реч! Какви благородни намерения! Ти си една малка хрътка, нали?

Вцепенявам се на ергономичната седалка. Профучаваме покрай знак, който показва, че трите ленти се сливат в една.

— Душиш по следата и търчиш подир подхвърлената пръчка. Хубаво име за телевизионно предаване, „Хрътка“. Хитова нова детективска поредица.

— Лекс, Лекс!

Лентата, по която се движим, се стеснява, и вече не ми пука за медийното му въображение.

Той не ми обръща внимание и продължава да кара като насън.

— Хрътка, жената, която може да надуши измамата… и която с кучешко настървение…

Не го слушам, а гледам пътните конуси и нетърпеливите предупреждения „Намали“.

— Лекс! Спри, за бога!

Пътят свършва и пред нас се изпречва микробус. Лекс изругава тихо. Ужасяващо стържене на метал разкъсва колата ни отстрани и се завъртаме на двулентовото шосе, блъскаме се в предпазните перила между двете платна, плъзгаме се по банкета и отново се връщаме на пътя. С всеки трясък чувствам непреодолимо желание да усетя мириса на децата си за последен път, защото в последните си минути не вярвам в нищо друго, освен в обичта си към тях и с всеки вибриращ удар болката ми, че не ги виждам, се засилва. Лекс крещи, спирачките свирят и се чуват още клаксони. И после така внезапно, както започна, колата прелетява по завой, накланя се на една страна и спира на затревен банкет. Задницата стърчи извън шосето.

Седя неподвижно, усещам всеки благодарен удар на сърцето си и си поемам дъх, сякаш ми е за пръв път. Успявам да се обърна и виждам фарове на коли под различни ъгли и тъмни сенки, които тичат към нас. С облекчение разбирам, че поне не сме се блъснали в друго превозно средство. Нещо топло се стича по слепоочието ми.

— Хрътка. Така ще те наричам отсега нататък, Кейт. Това е идея само за нас двамата. — Лекс се смее иронично. — Ще бъде нашата малка тайна. Няма да кажа на никого, обещавам. Искрено се надявам да оправдаеш името.

Той все още е на вълна телевизионни предавания и гневът ми избухва.

— Откачено копеле! — Изплювам се.

— Порязала си се. — Лекс бърка в джоба си за нещо, без да отмества очи от лицето ми.

— Не, ти ме поряза! Превъртял си!

— Какво търсеше в кабинета ми, Кейт? Хайде, чичо Лекс трябва да знае!

— Какво съм търсила ли?! — изкрещявам. — Ти не разбираш, нали? Ти с твоя едностранчив ум — богатство, пост, пари. Глупости! Има хиляди мотиви, които не можеш да си представиш. Да, точно това търсех — толкова силно мотивираща причина, че да си струва да убиеш млада жена. Контрол. Ето мотив! Или може би срам? О, но ти никога не си изпитвал такова чувство, нали? Господи, може да си я убил и ти, защото най-после си престанал да чукаш наляво и надясно и — о, ужас на ужасите — си започнал да й вярваш и си се влюбил. А сега се опита да убиеш и мен! — Протягам ръка и го зашлевявам през лицето. Някакви хора се опитват да отворят вратата. Не ги виждам ясно. Разнасят се писъци и усещам натрапчиви ръце по тялото си.

— Тя е в шок! — вика някой.

— Не съм.

Лекс изважда хартиена кърпичка и я притиска до раната ми.

— Изплюй камъчето, Кейт. Долавям накъде духа вятърът. Прикриваш го и ще разбера защо.

— Измъкнете ги от колата! Може да експлодира! — Вятърът отнася гласа.

Едва не падам през вратата и тръгвам залитайки към завоя. Лекс се обляга на предния капак на потрошената си суперскъпа кола. Изпитвам желание да смачкам нещо с голи ръце, но вместо това побягвам.

— Помогнете на горката жена! — вика някакъв мъж. Почти стигам до хълма, когато се сещам, че съм забравила в колата чантата си — и информацията от дома на Мелъди.

Обръщам се и виждам, че Лекс ме гони с чантата ми в ръка.

— Дай ми я!

Той ме поглежда победоносно.

— Може би трябва да я задържа, докато ми кажеш каквото искам да знам. — Лекс се е задъхал от прилива на адреналин, че е оцелял от катастрофата, и аз също.

Протягам ръка.

— Дай ми я.

— Каква улика ще ми кажеш срещу чантата, хрътко?

Обикаляме един около друг на банкета, дишаме учестено и мълчим. Изпаднала съм в силен шок и не съм в състояние да говоря.

До нас дотичва някакъв мъж и слага ръка на рамото на Лекс.

— Изчакайте линейката!

Приближават се още няколко души и нашата битка на воли е прекъсната.

— Трябва да научиш един важен житейски урок, Кейт. — Лекс вдига високо чантата, без да забележи светлосинята папка на Мелъди, която е само на няколко сантиметра от очите му. — Никога не заставай между човека и милионите, които той смята да спечели. — Хвърля чантата в краката ми и се обръща да се оправя с последиците от онова, което е натворил.