Накарай ме

18

Вместо в ресторант за барбекю двамата се нахраниха в ледената флуоресцентна тишина на една закусвалня от третата по големина национална верига, която намериха на един паркинг. Ричър си взе чийзбургер в опаковка от гланцирана хартия и кафе в чаша от стиропор. Чан си взе салата в пластмасова кутия, голяма колкото баскетболна топка, съставена от кръгла бяла купа и кръгъл прозрачен капак. Беше напрегната и може би малко уморена от шофирането, но дори при това положение беше добра компания. Прибра косата си зад ушите и превърна борбата със салатата в споделено забавление, като я погледна с широко отворени очи и демонстрира шест различни вида полуусмивки в целия спектър от разкаянието и смирението до развеселеното очакване. Ричър взе чийзбургера си и се опита да отхапе от него.

— Благодаря ти за помощта досега — заговори тя.

— Моля — каза той.

— Трябва ни по-дългосрочна договорка.

— Трябва ли ни?

— Не е редно да почнем да работим в екип, ако ще се наложи да довърша работата сама.

— Най-добре да се обадиш в полицията — каза той.

— И какво да им кажа? Да съобщя за изчезнало лице? Защото засега няма нищо друго. Независим пълнолетен, който липсва от два дни — с професия, в която често се налага да се пътува без предизвестие. Няма да предприемат нищо. Нямаме никакви доказателства.

— Вратата на къщата му.

— Не е разбита. Отключената врата е доказателство за небрежността на собственика, а не за извършено престъпление.

— Значи искаш да ме наемеш, така ли? Как ще стане с ниските разходи, които трябва да поддържате?

— Просто искам да ми кажеш какви са ти намеренията.

Ричър не отговори.

— От тук можеш да си хванеш стоп до Оклахома Сити. Няма да ти се разсърдя.

— Аз бях тръгнал към Чикаго. Преди да стане студено.

— Същата работа. Хвани си стоп до Оклахома Сити и продължи с влака. Със същия влак, с който пътуваше досега. Сигурна съм, че няма да има друго такова закъснение.

Той не отговори. Беше започнал да харесва високите ѝ обувки с връзки. Бяха практични, но освен това изглеждаха добре. Джинсите ѝ бяха стари и изтъркани от пране, с ниска талия. Тениската ѝ беше черна — нито твърде тясна, нито твърде широка. Очите ѝ не се откъсваха от неговите.

— Ще дойда с теб — каза той. — Но само ако ти искаш да го направя. Това си е твоя работа, а не моя.

— Не ми е удобно да те моля.

— Ти не ме молиш. Аз ти предлагам.

— Не мога да ти платя.

— Аз вече имам всичко, което ми трябва.

— Какво по-точно?

— Няколко долара в джоба и четирите посоки на света.

— Питам, защото трябва да разбера какви са причините.

— За кое?

— За това, че ми помагаш.

— Според мен хората винаги трябва да си помагат.

— Работата може да се окаже по-сериозна, отколкото изглежда.

— Не се съмнявам, че и двамата сме виждали по-сериозни работи.

Чан помълча малко.

— Последен шанс — каза тя.

— Ще дойда с теб — заяви той.

Когато слязоха от магистралата, вече беше тъмно. Провинциалното шосе прекосяваше безкрая. Виждаше се само светлината на фаровете. Малкият форд ръмжеше равномерно и се носеше по пътя, като от време на време подскачаше по износения асфалт, а от двете му страни смътно проблясваха бледите стъбла на пшеницата. В небето имаше редки облаци, бледа луна и далечни звезди.

Нямаше как да разберат кога подминаха мястото, където бяха оставили двамата братя Мойнахан. Но тъмночервения пикап вече го нямаше. Не го видяха никъде — нито на самото шосе, нито на изходите вляво и вдясно, които водеха през полята обратно към Мадърс Рест. Самото градче беше на километър и половина пред тях, бледо и призрачно в мрака, а силозите му се извисяваха над всичко останало на хоризонта. Влязоха по стария маршрут на заселниците, през най-широката застроена част, където имаше по шест пресечки ниски постройки в двете посоки, завиха на малкия площад и се приближиха към мотела. Прозорецът на рецепцията светеше.

— Шоуто може да започне — каза Чан.

Тя паркира на мястото под стаята си и изключи двигателя. Двамата останаха неподвижни за миг във внезапната тишина, после излязоха от колата. Пъхнаха ръце в джобовете си, където бяха взетите пистолети, и останаха до колата в неясната жълтеникава светлина на електрическите крушки, които светеха над вратите на всяка стая.

Нямаше никакво движение. И никакъв шум. Нямаше и следа от братята Мойнахан или от някакъв отряд. Нищо.

После едноокият мъж излезе от рецепцията. Забърза към тях по същия начин както преди, като размахваше ръце. Когато ги доближи, сведе единственото си око към земята и си пое дъх, преди да заговори.

— Извинявам се — каза той. — Беше допусната грешка. Която доведе до недоразумение. Можете да използвате стая 215, докато се върне другият господин.

Чан не отговори.

— Разбрахме се — каза Ричър.

Едноокият кимна, все едно искаше да направи уговорката по-официална, после се обърна и забърза в обратната посока. Чан го проследи с поглед.

— Това може да е капан или засада.

— Възможно е — отговори Ричър. — Но според мен не е. Той не иска в самата стая да се води бой. Мебелите ще станат на нищо и цяла зима ще запълва дупките от куршуми в гипсокартона.

— Искаш да кажеш, че са се предали?

— Това е следващият ход от играта.

— А какъв е по-следващият?

— Не знам.

— И кога ще го направят?

— Най-вероятно утре — каза Ричър.

Той огледа внимателно сградата с форма на подкова, долния и горния етаж. Покрай завесите на прозореца в номер 203 проблясваше светлина. Беше стаята, в която беше пренощувал мъжът с костюма. Сега в нея беше настанен нов гост.

— Не и преди да се зазори — каза той. — Така предполагам.

— Ще спиш ли спокойно?

— Така мисля. А ти?

— Ако не мога да заспя, ще удрям по стената.

Двамата се качиха заедно по металното стълбище, извадиха ключовете си и отвориха вратите на стаите си — едновременно, но на пет метра един от друг, като съседи, които се прибират от работа.

На трийсетина метра от тях едноокият взе сгъваемия стол от стая 102, която не беше заета, и го завлече до същото място, на което го беше сложил преди — на алеята пред прозореца на рецепцията. Нагласи го и се отпусна на него, готов да се подчини на втората заповед за вечерта: „Цяла нощ трябва да наблюдаваш стаите им“.

Първата команда гласеше: „Дори да се върнат, при никакви обстоятелства недей да предизвикваш конфликт тази вечер“. Мъжът смяташе, че се е справил задоволително с изпълнението ѝ.