Накарай ме

22

Пътуваха в продължение на три часа, преди да спрат за бензин и храна. Все още нямаше покритие на мобилните телефони. Решиха, че може би няма да попаднат на сигнал, докато не стигнат чак до магистрала I-25, далече навътре в щата Колорадо. Още четири часа шофиране най-вероятно. В такъв случай можеха да продължат направо към Колорадо Спрингс, откъдето беше взет под наем този форд. Там имаше летище с редовни полети до Лос Анджелис. Вече се бяха съгласили, че следващата им спирка ще бъде Лос Анджелис. Телефонът беше чудесно изобретение, но понякога не вършеше работа. Което означаваше, че им предстои да преминат през проверката на летището, така че разглобиха двата пистолета и изхвърлиха съставните им части в отделни кофи за боклук на различни места по паркинга. Откъдето дошло, там и отишло.

Ричър пое следващата смяна зад волана. Шофираше незаконно без книжка, но за два часа видяха само две други превозни средства и нито едно от тях не беше полицейска кола. След това отново се смениха и Чан продължи да кара, докато златистият хоризонт не започна да посивява с приближаването до цивилизацията. Поспориха какво да правят с куфара на Кийвър. Ричър не беше сантиментален по отношение на личните вещи и предложи да го изхвърлят. Но Чан гледаше на куфара като на талисман. Като на символ на надеждата. Искаше да го задържат.

В крайна сметка взеха компромисно решение. Спряха в един офис на „ФедЕкс“ в търговски център в покрайнините на Колорадо Спрингс и изпратиха куфара на адреса на жълтата къща на улицата без изход в западналия жилищен комплекс на север от Оклахома Сити. Чан попълни адресния формуляр и след дълго колебание отбеляза в него, че за доставката не е нужно получателят да се подпише.

Същия следобед в смесения магазин в Мадърс Рест се срещнаха осем мъже. Собственикът вече беше там, с двете си ризи и неподдържаната коса, а пръв пристигна продавачът на резервни части от магазина за напоителни системи, последван от шофьора на кадилака, едноокия от мотела, свинаря, служителя от закусвалнята и онзи от братята Мойнахан, който беше отнесъл ритник в слабините и беше останал без пистолет.

Осмият пристигна на срещата с пет минути закъснение. Беше солиден, с червендалесто лице, току-що излязъл от банята, облечен с изгладени сини джинси и бяла риза. Беше по-възрастен от Мойнахан, продавача на резервни части и шофьора на кадилака и по-млад от служителя от мотела и собственика на смесения магазин, горе-долу на възрастта на свинаря и човека от закусвалнята. Прическата му беше оформена със сешоар като на говорител от телевизията. Когато влезе в магазина, останалите седем мъже се сковаха, поизправиха се и млъкнаха. Чакаха новодошлият да заговори пръв.

Той премина направо на въпроса.

— Ще се върнат ли? — попита той.

Никой не му отговори. Присъстващите седем мъже го гледаха безизразно.

— Дайте ми доводи и за двете страни в спора — нареди осмият.

Настъпи мълчание, в което всички се въртяха от неудобство и пристъпваха от крак на крак, после продавачът на резервни части каза:

— Няма да се върнат, защото си свършихме работата. Те не научиха нищо в този град. Нямат никакви доказателства и никакви свидетели. Защо да се връщат на място, от което не излиза нищо?

Шофьорът на кадилака се намеси:

— Ще се върнат, защото това е последното известно местонахождение на Кийвър. Ще се върнат толкова пъти, колкото е нужно. Къде иначе могат да започнат отначало, когато не стигнат доникъде?

Осмият попита пак:

— Сигурни ли сме, че не са научили нищо тук?

Човекът от гишето в закусвалнята отговори:

— Никой не е разговарял с тях. Нито дума.

Собственикът на магазина допълни:

— Използваха телефона само веднъж. Опитаха се да се обадят на три различни номера, не им вдигнаха на нито един и те си тръгнаха. Хората не правят така, когато разполагат с ценна информация.

— Значи сте достигнали до консенсус, че те не са научили нищо?

— До какво?

— Всички сте съгласни по въпроса.

Шофьорът на кадилака отговори:

— Всички сме съгласни, че те са научили по-малко от нищо. Защото накрая стигнаха до моя магазин, където търсеха някакъв несъществуващ тип на име Малоуни. Бяха доникъде. Но въпреки това ще се върнат. Защото знаят, че Кийвър е бил тук.

— Значи все пак са научили нещо.

Отново настъпи мълчание. Едноокият се намеси:

— Нали се бяхме разбрали? Трябваше да изглежда така, че той е тръгнал нанякъде. Никога не сме се разбирали да отричаме, че е бил тук.

Осмият попита:

— Как се държаха, когато си тръгнаха?

Свинарят отговори:

— Мъжът го раздаваше ядосан. Според мен се опитваше да се утеши с нещо. За да не се чувства толкова зле. Преструваше се на корав, защото знаеше, че е победен. Стори ми се, че на жената ѝ стана неудобно заради него.

— Ще се върнат ли?

— Аз гласувам, че не.

— Кой гласува, че ще се върнат?

Единствено шофьорът на кадилака вдигна ръка.

Осмият обобщи:

— Мнозинство от шестима срещу един. Според мен е добра оценка на ситуацията. Смятам, че сте прави. И се гордея с вас. Те пристигнаха тук и не научиха нищо повече от онова, което можехме да си позволим да научат, а после си тръгнаха. И шансът да се върнат е минимален.

Мъжете продължиха да се въртят и да пристъпват от крак на крак, но вече по-бодро. Изправиха рамене и свиха устни, сякаш искаха да кажат: „Е, какво толкова?“.

Осмият продължи:

— Но минималните шансове движат света.

Усмивките се превърнаха в сериозни физиономии и седмината се заеха да кимат тържествено в потвърждение на тази мъдрост.

Осмият попита:

— Къде отидоха?

Седемте мъже свиха рамене и го погледнаха безизразно.

— Всъщност няма значение — каза им осмият. — Освен ако не са тръгнали към Лос Анджелис. Журналистът е единствената ни уязвима точка. И е единственият начин да разплетат загадката, поне според онова, което научихме от Кийвър.

— Шансът е едно на милион — каза Мойнахан. — Откъде ще знаят какво изобщо търсят? Откъде ще знае Уестуд с какво разполага?

— Но шансът едно на милион движи света.

— Нали се предполага, че сме напълно невидими? — попита служителят от мотела. — Нали така? Нали за това плащаме?

— Вие не плащате нищо. Аз плащам за това.

В магазина отново настъпи мълчание, докато продавачът на резервни части не се съгласи от името на всички.

— Добре, нали за това плащаш?

— Да, точно така. И не само за това. Плащам за съдействие — ако и когато имаме нужда от него. Като автокаско. То е част от услугата.

Свинарят се обади:

— Ще бъде голяма крачка, ако се обърнем към външен човек.

— Да, точно така — повтори осмият мъж. — Подобно решение е свързано със сериозни недостатъци. Но има и предимства. Трябва да ги обсъдим.

— За какво съдействие говорим? — попита Мойнахан.

— Предлага се пълен набор от услуги. Получавам това, за което плащам. В целия спектър от малко до много.

Собственикът на магазина каза:

— Според мен трябва да започнем с наблюдение. Поне засега. Ако стигнат до Уестуд във вестника, трябва веднага да разберем. За да сме подготвени за онова, което ще последва. Ако шансът от едно на милион се обърне срещу нас.

Останалите шестима впериха очи в осмия, като търсеха по лицето му признаци за възражение, и когато не видяха такива, започнаха да кимат в знак на съгласие, мъдро и разсъдливо.

Осмият каза:

— Нека да гласуваме. Кой гласува за наблюдение?

— Малко е, нали? — попита Мойнахан. — В спектъра от услуги?

Осмият кимна.

— Говорим за телефони, интернет и физическо наблюдение.

— А докъде стига спектърът от услуги?

— Чак до това, което наричат „окончателно решение на проблема“.

— Ето нещо, с което можем да се справим и сами.

— Как е брат ти?

— Имам предвид, че следващия път ще бъдем подготвени.

— Да не искаш да промениш решението си? Вече смяташ, че ще има следващ път, така ли?

В магазина настъпи мълчание. Осмият попита:

— Кой гласува за наблюдение?

Вдигнаха се седем ръце.

— Радвам се, че сте съгласни — каза осмият. — Защото аз вече се обадих. Наблюдението е започнало преди един час. Изпратили са човек, който се казва Хакет. Казаха ми, че е от най-добрите им хора. Квалифициран в много различни области.