Накарай ме

25

Редакцията на „Ел Ей Таймс“ беше в красива стара сграда в стил ар деко на кръстовището на Първа западна улица и Спринг Авеню в центъра на Лос Анджелис. Охраната на сградата беше достойна за правителствена агенция. Имаше рентгенов скенер и детектор за метал. Ричър не разбираше защо. Може би от прекомерно самочувствие. Той се съмняваше редакцията на „Таймс“ да се намира на върха на списъка с важни мишени на някоя терористична организация. Сигурно дори не бяха на четвъртата или петата страница от този списък. Но нямаше избор. Наложи му се да изсипе монетите от джобовете си в една купа и да мине през скенера. Чан го последва по-бавно. Тя все още беше с куфара си и носеше яке.

В крайна сметка и двамата преодоляха охраната, получиха временни пропуски и се качиха с асансьора. Офисът на Уестуд се оказа квадратно помещение с кремави стени и рафтове, натъпкани с книги и вестници. Под прозореца имаше хубаво старо писалище, на което стоеше компютър с два монитора. Уестуд седеше пред него и четеше електронната си поща. Огромната му брезентова чанта беше захвърлена на пода полуотворена и вътре се виждаха още книги, вестници и лаптоп с метален корпус. Коридорът пред вратата беше изпълнен с шум от заети хора, които се занимаваха с разни спешни неща. През прозореца се виждаше небето, яркосиньо под неизменното слънце на Южна Калифорния.

— Сега ще ви обърна внимание — каза Уестуд. — Седнете.

В гласа му имаше някаква непозната нотка.

Да седнат се оказа задача, която изискваше известни усилия. Ричър и Чан разчистиха купчините от списания и документи, за да освободят два стола. Уестуд затвори електронната си поща и се обърна към тях.

— От правния отдел не са много доволни — каза той. — Може да възникнат проблеми, свързани с поверителността на информацията. Нашата база данни е частна собственост.

— Какви проблеми може да възникнат според тях? — попита Чан.

— Не уточниха какви. Те са адвокати. За тях всичко представлява възможен проблем.

— Това е важно разследване.

— Те казаха, че важните разследвания вървят в комплект със съдебни заповеди и призовки. Или поне с полицейски доклад за изчезнало лице.

— Защо си говорил с правния отдел? — попита Ричър.

— Защото съм длъжен да го направя — отговори Уестуд.

— Говори ли с отговорния си редактор?

— Според него от това няма да излезе статия. Направихме проверка на този Кийвър. Сигурно се е запил някъде. Просто един изхабен стар детектив.

Чан не каза нищо.

— Аз не го познавам лично — каза Ричър. — Но познавам много като него. Във всяко отношение е повече от средностатистически човек, освен че не може да контролира импулсите си. Но тези импулси са породени от най-добри намерения. А колкото и да е изхабен, в сравнение с населението на Мадърс Рест е като Джеймс Бонд. И въпреки това те са успели да го елиминират.

— Няма как да знаем това.

— Да предположим, че е така. Да предположим, че там се случва нещо странно, което е довело до смъртта на двеста души. От него ще излезе статия, нали? Ще излезе нещо, което „Ел Ей Таймс“ ще продава на час по лъжичка. Ще публикувате допълнителни материали по разследването в продължение на цели седмици. Може да получиш „Пулицър“. Може да те поканят да правиш телевизионно предаване. Може да продадеш правата за филмиране на историята.

— Обадете ми се пак, когато имате нещо сериозно.

— Как мислиш, какви са шансовете това наистина да се случи?

— Едно на сто.

— А защо не на двеста?

— Твоите теории не представляват никакво доказателство.

— Добре, ето ти още една теория. Ние ще си тръгнем от тук, като оставим вероятността от едно на сто във всичко тук наистина да има голяма история, но след като сме си тръгнали, тази история вече не е ексклузивна собственост на „Таймс“, така че има вероятност от едно на сто тя да излезе истинска и да се появи на друго място след яростно наддаване от страна на всички вестници. Така че, ако си добър журналист, въпреки че шансовете са само едно на сто, ще видиш някакво миниатюрно преимущество в това да използваш информацията, с която вече разполагаш, за да се подготвиш донякъде, ако се стигне дотам. Затова предполагам, че веднага щом си тръгнем от тук, ти ще провериш базата данни за обаждания от човек на име Малоуни. Просто за да бъдеш спокоен.

Уестуд не каза нищо.

— Тогава какво значение ще има дали ние двамата все още ще бъдем в стаята? — попита го Ричър.

Дълго време не последва отговор. После Уестуд завъртя стола си така, че да се обърне към мониторите, раздвижи мишката и натрака няколко букви на две различни места. Ричър предположи, че бяха потребителско име и парола. С които се влизаше в базата данни, поне така се надяваше. Чан се приведе напред. На екрана се показа страница за търсене. Беше някаква служебна програма, която несъмнено беше подходяща за работата, която се предполагаше да върши, но освен това беше много грозна. Уестуд кликна на няколко различни опции. Може би ограничаваше търсенето само в собствените си записи. За да избегне резултатите, които нямаха връзка със случая. Може би в Лос Анджелис имаше сто души на име Малоуни, за които си струваше да се пише в новините. Или може би двеста. Известни спортисти, бизнесмени, актьори, музиканти и общественици.

— Всички теории трябва да се подлагат на проверка — каза Уестуд. — Съществена част от научния метод.

Той натрака името „Малоуни“. Кликна с мишката. И получи три съответствия.

Базата данни показваше, че човек на име Малоуни се е обаждал в три отделни случая. Най-скорошният беше почти преди един месец, вторият беше три седмици по-рано, а най-старият беше две седмици преди втория. Значи обажданията обхващаха период от общо пет седмици, който беше завършил преди четири. Входящият телефонен номер беше един и същ и в трите случая. Кодът му започваше с 501, непознат и за тримата.

Уестуд не беше отбелязал нищо за темата или съдържанието на трите обаждания. Вместо това просто беше копирал името, телефонния номер, датата и часа в една и съща папка, отбелязана с буквата „К“.

— Какво означава това? — попита Ричър.

— „Конспирации“ — отговори Уестуд.

— Какви конспирации?

— Категорията е доста обширна.

— Дай ми пример.

— Противопожарните аларми с вградени датчици за дим са задължителни за монтиране във всички сгради, защото в датчиците има камери и микрофони, които поддържат безжична връзка с органите на властта. А в тях има и капсули с отровен газ, ако на органите на властта не им хареса какво казват или правят хората.

— Кийвър нямаше да си загуби времето с нещо такова.

— А аз щях да обърна внимание на нещо, което звучи по-сериозно.

— Може би не го е обяснил добре.

— Явно не е.

— Сигурен ли си, че изобщо не си спомняш този Малоуни?

Вместо да отговори, Уестуд отвори списъка на всички обаждания, на които беше отговорил. Мониторите на компютъра му бяха големи и бяха два, но въпреки това на тях се събра едва малка част от календарната година.

— И ние ли сме записани вътре? — попита Ричър.

Уестуд кимна.

— Да, от тази сутрин.

— В коя папка ни копира?

— Все още не съм решил.

Чан извади телефона си и набра номера на Малоуни. Код 501, последван от още седем цифри. После включи телефона си на високоговорител. Отначало се чуха само съскане и фонов шум, докато системата на мобилния оператор осъществи връзката. След това се чу как телефонът отсреща звъни. И продължава да звъни. Никой не отговори и не се включи гласова поща.

Измина една цяла дълга минута, после Чан прекъсна връзката и в офиса се възцари тишина.

— Трябва да видим за къде е този код петстотин и едно — каза Ричър.

Уестуд излезе от базата данни и отвори търсачка в интернет. После хвърли поглед към вратата на офиса си и отбеляза:

— Значи наистина ще го направим, така ли?

— Никой няма да разбере — отговори Ричър. — Поне докато филмът не излезе по екраните.

Компютърът ги информира, че 501 беше един от трите кода, с които започваха мобилните номера в щата Арканзас.

— Има ли номер от Арканзас, който да си блокирал преди около девет седмици? — попита Чан. — Може би нашият човек просто се е прехвърлил от стационарния си телефон на мобилния.

Уестуд отново отвори базата данни с пълния списък на обажданията, върна се девет седмици назад и каза:

— Колко голямо закъснение да му дадем? Колко време му е трябвало, преди да се сети да смени името и телефона си?

— Не много — каза Ричър. — Това не е ядрена физика. Но все пак предполагам, че трябва да има известно закъснение. Най-вероятно заради факта, че е останал обиден. Защото си го отхвърлил. Може би му е трябвала около една седмица, за да преглътне гордостта си и да ти се обади отново.

Уестуд се върна още малко назад. Преди десет седмици. После отвори списъка с кодовете на телефонните номера на втория си монитор и се зае да сравнява двата списъка ред по ред. Когато приключи, той им каза:

— През тази седмица съм блокирал четирима души. Но нито един от тях не е бил от Арканзас.

— Опитай с предишната седмица — каза Ричър. — Може да е по-чувствителен, отколкото смятахме.

Уестуд отново се върна назад в списъка, още седем дни, и отново сравни номерата със списъка на кодовете, преди да им каже:

— Предишната седмица съм блокирал двама души, значи общо шест за четиринайсет дни, но нито един от тях не е бил от Арканзас.

— Все пак отбелязваме известен напредък — каза Ричър. — Обажданията на Малоуни са започнали преди девет седмици и са от някой, който току-що е бил блокиран в определен времеви отрязък, а в тази категория има шест възможни кандидати. Логиката подсказва, че нашият човек е един от тях. И само след трийсет секунди вече можем да разговаряме с него. По другия му телефон. Защото ти си записал всички първоначални телефонни номера в базата данни.