Накарай ме

40

Сестрата на Маккан им разказа, че когато започнал да проверява какво има в компютъра на неговия син, Питър много бързо научил две неща. Първото било, че е възможно в програмите да бъдат заложени капани, така че отварянето на списъка с посещаваните уебсайтове да е равносилно на изтриването му. Освен ако не го отвориш точно както трябва, което той очевидно не можел да направи. Защото не знаел как.

Но подобно на много други програми, свалени от интернет, и тази не работела съвършено. Имала един миниатюрен дефект. Първият отворен екран оставал видим на монитора на компютъра за около половин секунда. След това изчезвал. Напълно. Без да остави следа.

Второто нещо, което научил, било колко малко продължава половин секунда. И в същото време — колко много. За половин секунда една добре изстреляна от питчъра топка може да прелети над цялото бейзболно игрище. А в паметта могат да се съхранят много неща. Въпрос на вяра, а не на мисъл. Някакъв древен фокус на съзнанието, ретината и остатъчните образи. По-добре е да не се гледа точно към екрана, а да се обхване с периферното зрение.

С тази разлика, че екраните не означавали нищо. Виждала се само дълга поредица от цифри и букви, все едно някой търкалял топка по горната част на клавиатурата. Поредицата изглеждала напълно случайна.

— И тъй като Питър си е Питър, се зае да разбере каквото може за това, срещу което се е изправил. А то се оказа Дълбоката мрежа. Но за нея нямаше откъде да се научи. Двамата проведохме няколко стряскащи разговора по този въпрос. Мислим си, че контролираме ситуацията. Относително казано. Но не е така. Там някъде има цял един таен свят, за който не знаем нищо. И този свят е десет пъти по-голям от нашия. В него има хора, които разговарят помежду си. И правят откачени неща, които не разбираме. Като в някакъв научнофантастичен филм.

— Имаше ли нещо определено, за което трябваше да ви помогне Уестуд, или въпросите ви към него бяха по-общи?

— Не, беше съвсем определено. Сред хората от Дълбоката мрежа се шири убеждението, че органите на властта работят по изграждането на търсачка, която ще бъде способна да открива техните уебсайтове. Според нас в статията на Уестуд се намекваше, че тази търсачка вече съществува. Питър поиска от Уестуд да го потвърди или отрече и ако е истина, да му помогне да я използва.

— Има ли вероятност да е така?

— Лично аз смятам, че няма никакъв шанс, но въпреки това не бива да се отказваме. Все пак синът му е изчезнал. Моят племенник.

— Възможно ли е Питър нарочно да е пропуснал някои неща? Винаги ли бяха напълно логични историите, които разказваше?

— Какво имаш предвид?

— Не беше чувала за Мадърс Рест например.

— Не, не бях.

— Споменавал ли е нещо за двеста смъртни случая?

— Двеста какво? — каза Емили.

— Не — отговори майка ѝ.

— Той е разговарял с Кийвър за тези неща. И Кийвър е заминал за Мадърс Рест. Значи явно е било важно. Но не ги е казал на теб.

— Какво се случва там?

— Не знаем.

— Питър е големият ми брат, а аз съм малката му сестричка. Той никога не го забравя. И никога не ме оставя да го забравя. Не го казвам в лошия смисъл. А в най-добрия възможен. Единствената причина да не ми каже нещо би била да ми спести неприятности.

Всички замълчаха. Чан се изправи от мястото си.

— Къде е тоалетната? — попита тя.

Емили ѝ посочи и тя се отправи натам.

— Имате ли планове за вечеря? — попита ги изведнъж Ричър.

— Все още не сме мислили — отговори сестрата на Маккан.

— Най-добре да излезем да вечеряме.

— Кои?

— Всички заедно.

— Къде?

— Където искате. Да излезем още сега. Аз черпя. Нека да ви заведа на вечеря.

— Защо?

— Защото явно сте били много натоварени през целия ден.

Чан отново се показа в края на дневната. Улови погледа на Ричър и му каза:

— Ти също можеш да използваш тоалетната, ако искаш.

— Добре — каза той.

— Мога да ти покажа къде е, ако искаш.

— Не се съмнявам, че ще я намеря, когато дойде моментът.

— Тя иска да говори с теб насаме — обясни му Емили.

Ричър се изправи и отиде при Чан в коридора. Тя прошепна:

— Мислиш, че приятелите на Хакет идват насам, така ли?

— Трябваше да внимаваме повече с телефона. Може би имат оборудване за проследяване в цялата страна. Ако е така, току-що издадохме сестрата. Както и Уестуд, изцяло. Така че не можем да ги оставим сами. Не и тук. Не и сега. Трябва или да ги изведем, или да останем да ги пазим цяла нощ. Като охранители. Нали предлагаме широк спектър от услуги.

— Предпочитам да ги изведем.

— Вече им предложих да вечеряме заедно.

— От онзи тип на портала няма никаква полза.

— Накъде е спалнята?

— В другото крило на къщата. Трябва пак да се мине през дневната.

— Пробвай ти да ги поканиш на вечеря. Може да им се е сторило странно, че го правя аз.

— Който и да го направи, ще бъде странно. Ние не ги познаваме. А те са насред усилена подготовка за сватба. Всичко е изчислено до последната секунда. Ако двама непознати изведнъж ги изведат някъде и поръчат кофа пържено пиле, ще се побъркат.

— Предложих им да отидем където поискат. Не съм казал „Кей Еф Си“.

— Същата работа. Няма значение къде ще отидем.

Двамата чуха кола на алеята пред къщата. Глухи метални шумове от отваряне и затваряне на автомобилни врати. Стъпки по алеята, застлана с каменни плочи.

В съвременните автомобили няма повече от четири седалки, разположени зад обикновени врати с отваряне навън. В някои седани има места за петима пътници, а в някои пикапи за седем, но един корав мъжага никога няма да иска да седне на средното място на задната седалка, а никой не може да бъде ефективен от задната седалка на микробус. Значи в най-лошия случай пристигаха четирима противници. А в най-добрия — само един.

По-вероятно беше да бъдат двама или трима.

Ричър незабавно се обърна и се отправи обратно през дневната, като планираше маршрута си много крачки напред и поддържаше възможно най-права линия, така че да докосва ъглите на масите и облегалките на столовете, подобно на скиор, който се опитва да се спусне възможно най-бързо в гигантския слалом. Семейство Леър все така седяха в редица на дивана — застинали, без да осъзнават какво се случва. Лидия, Емили и Евън, с ленената рокля, ризата над банския костюм и шортите в комбинация с шарената хавайска риза. И тримата го проследиха с поглед, когато Ричър мина покрай тях и помаха с ръка във въздуха, за да им нареди да останат по местата си, а след това продължи към отсрещния край, прекоси къс коридор, където имаше още фотографии на непознати хора в сребърни рамки, може би роднини, включително и един слаб мъж и едно тъжно момче, може би Питър и Майкъл Маккан, и най-сетне стигна до спалнята.

Първичната част от мозъка му подсказа, че жените обикновено заемат половината, която е по-близо до банята, и той заобиколи тичешком голямото легло, отрупано с възглавници, за да стигне до нощното шкафче, на което нямаше нищо друго освен будилник и неотворена книга.

В същия момент чу как разбиха входната врата.

Той рязко дръпна към себе си чекмеджето под книгата и видя очила за четене, хапчета за глава, пакетче салфетки и един „Колт Питон“ с петнайсетсантиметрова цев. Револверът беше с орехова ръкохватка, набраздена за по-удобно хващане и лакирана до блясък, огромно туловище от синкава стомана и мощни патрони калибър .357 „Магнум“. Чудовищно оръжие за нощното шкафче. В някои отношения беше интелигентен избор. В него нямаше нищо сложно. Нямаше предпазител и не засичаше. Но в други отношения беше глупаво. Тежеше почти килограм и половина. Беше твърде тежко, за да го вдигне човек, който все още примигва сънено. А откатът щеше да е толкова силен, че ръката на сънения човек щеше да пробие таблата на леглото.

Ричър го взе и провери барабана. Всички гнезда бяха заредени. Револвер. Шест патрона.

Той чу тежки стъпки в коридора. Бяха влезли през входната врата. Два метра вдясно. Двама души. Към задния вход сигурно се приближаваше трети. Ако имаше такъв. Минаваше по декоративната алея, между осветителните тела със слънчево захранване, през портата.

„Заповядайте, моля.“

В чекмеджето нямаше резервни патрони. В барабана имаше шест. Ричър се върна до вратата на спалнята. Продължаваше да чува тежки стъпки по коридора. После излезе навън и отново мина покрай фотографиите в сребърни рамки, този път странично, като държеше револвера на една ръка разстояние от тялото си и не откъсваше поглед от мушката на цевта, която виждаше съвсем ясно, докато всичко останало беше размазано. Светлината беше мека и неясна зад плътните капаци на прозорците и къщата беше изпълнена със сумрачни сенки.

Той спря на прага. От лявата му страна беше семейство Леър, все още на дивана, но тримата вече започваха да се раздвижват. Първоначалният шок отстъпваше място на страха. А в случая на Емили и на яростта. Тя щеше да избухне. Родителите ѝ щяха да се свият на топка. От дясната му страна беше диванът, на който бяха седели двамата с Чан, а зад него се виждаше част от вратата.

Той видя силуета на рамо в движение. Човешка фигура, очертана на светлината. Напрегната и готова за действие.

От лявата страна на Ричър, през плъзгащите врати, в задния двор на къщата се виждаше още един мъж. Той мина зад масата със сватбените подаръци. После отново излезе на открито. Беше с черна тениска и черен панталон. И с „Ругър П85“ със заглушител. Беше приведен и го държеше ниско долу, почти до високите си обувки. Които също бяха черни.

Ако не друго, поне бяха облечени подходящо, дяволите да ги вземат.

Но къде беше Чан?

Ричър не искаше да стреля, без да знае къде е тя. Не и с такъв патрон. Не и в нейната посока. В къщата имаше твърде много сенки. Контрастът между светлината и сенките беше твърде заслепяващ. Имаше твърде много откачени възможни изходи от ситуацията. Куршумите от този калибър бяха в състояние да рикошират от човешка кост и да пробиват стени. По няколко стени една след друга. Можеха напълно да излязат от къщата и да строшат някой прозорец по-надолу на същата улица.

Къде беше тя?

Емили си пое дъх, готова да се разкрещи, което според Ричър беше естествена първична реакция — инстинктивна защита на семейството и територията, към която в нейния случай се добавяше и доза справедлив гняв, защото това беше нейната сватбена седмица и за какви изобщо се мислеха тези хора, по дяволите? Евън беше спокоен човек, свикнал да се справя с бедствени ситуации, обучен да вярва в науката и разума, в опита, доказателствата и внимателната диагноза. Беше и интелигентен, така че мозъкът му работеше с пълна пара, но нямаше как да достигне до никакъв разумен извод и тялото му не помръдваше, докато не получи окончателни инструкции. Лидия се беше отдръпнала назад в своя ъгъл от дивана, съпруга и майка, сестра и леля, и според Ричър продължаваше да потъва все по-навътре в себе си или дори в някаква по-ранна версия на самата себе си, може би в истинската Маккан, която беше отгледана заедно с брат си, може би на някое от онези места, където шумът от разбита врата и тежки стъпки не предвещава нищо добро.

В този момент мъжът от задния двор отвори плъзгащата врата и влезе в къщата и първичната част от мозъка на Ричър му демонстрира цялата шахматна партия до последния очевиден ход, все едно действията му бяха обозначени с мигащи неонови стрелки, в невероятни и гротескни подробности: рязкото завъртане наляво и куршумът в гръдния кош на мъжа, където беше по-малко вероятно да го пробие и да продължи от другата страна, отколкото ако го застреля в главата, а това беше добре, като се има предвид, че в квартала зад него имаше предимно дървени огради, но освен това беше по-вероятно да изпръска семейство Леър от главата до петите с гъста розова мъгла, което не беше толкова добре, защото щеше да бъде травматично преживяване за тях, особено в такава седмица. В същия момент Ричър се сети, че седмицата им така или иначе щеше да превърне в катастрофа в момента, в който той натиснеше спусъка, защото игралната схема на шахматната партия означаваше, че резултатът от това действие ще бъде един мъртъв човек на пода на дома им още в мига, в който законно притежаваният от собственика на дома револвер отново се завърта надясно, за да изстреля още два куршума в посоката, където се намираше силуетът на човешкото рамо, и тези два куршума може би щяха да улучат нещо, а може би не, но щяха да спечелят на Ричър една секунда, през която да заобиколи дивана и да прибере пистолета на убития, така че да е употребил три патрона, но да е спечелил други петнайсет.

Ричър не направи нито едно от тези неща, защото към този момент вече знаеше къде е Чан. Тя влизаше насила в къщата, през входната врата в дневната, като се съпротивляваше на двамата мъже, които я държаха с извити ръце зад гърба и запушена уста, и пистолет до слепоочието. Пистолетът отново беше ругър и отново беше със заглушител. Дължината му означаваше, че в настоящата си роля беше нестабилен и неудобен за стрелба. Но несъмнено щеше да бъде ефективен.

Ричър остави револвера на пода до себе си много тихо, в сенките до перваза в долния край на стената, под последната от фотографиите в сребърни рамки.

После пристъпи напред.