Накарай ме

46

Всички си придърпаха столове до стъклената масичка и се скупчиха около монитора. Майкъл Маккан беше записан в два форума за самоубийци. И в двата случая беше изпращал съобщения от името на „Майк“. Съобщенията му бяха написани с равен измъчен тон, все едно беше изтощен от бремето на проблемите си. Правописът му беше добър и спазваше всички граматически правила. Ричър си помисли, че съдържанието не му идваше естествено. Все едно някой му беше казал, че когато се обръщаш към други хора, трябва да го правиш по този начин. Все едно изнасяш реч пред публика. Трябва да си облечеш сако и да си сложиш вратовръзка, преди да се покажеш пред хората.

Първият форум беше този за запознанства. Майкъл си търсеше подходящ партньор. Не защото имаше нужда от помощ. Не и през цялото време. По-скоро чувстваше, че той може да предложи такава. Поне от време на време. В продължение на много месеци беше разговарял накратко само с двама кандидати, а след това явно се беше спрял на трети, който се представяше с името „Изход“. От този момент нататък двамата често си разменяха лични съобщения.

Междувременно вторият форум беше посветен на темата за метода на самоубийството, но понякога в него се водеха и други дискусии. Майкъл участваше от време на време с премерени изказвания и никога не изразяваше гняв или омраза. Защитаваше правото си да хване автобуса. Участваше в дискусия как да се приеме нембутал. Искаше съвет. Твърдеше се, че в търговската му разновидност нембуталът е твърде горчив. Вкусът му се понасяше по-лесно с плодов сок или със скоч, който бездруго увеличаваше ефективността му. Винаги беше по-добре предварително да се вземе някакво антиеметично лекарство, например хапче против повръщане. Никой не искаше да повърне и в тялото му да остане доза, която не е достатъчна да го убие. Никой не искаше да се събуди след двайсет часа и да му се наложи да го направи още веднъж.

Освен това Майкъл участваше и в дискусия за надеждността на доставчиците на нембутал. Неведнъж беше ставал жертва на измами по интернет. Пазарът представляваше истинска джунгла. Един измамник нямаше нужда от нищо друго освен добър уебсайт. Никой не знаеше самоличността на доставчиците. Смяташе се, че може да се разчита на някакъв човек от Тайланд. А след това някой беше пуснал съобщение, че беше получил доставка от „МР“ — точно навреме и с истинската субстанция, както беше установил с химически тест на съдържанието. Друг потребител потвърждаваше думите му. Според него „МР“ бяха добри. Предлагаха реална услуга. Майкъл беше попитал: „МР?“. Първият потребител се беше върнал във форума и беше написал: „Мадърс Рест“.

Един ден по-късно във форума за запознанства Майкъл беше казал на Изход, че е проверил уебсайта на Мадърс Рест и смята, че Изход също трябва да го погледне, защото има много неща, които би искал да обсъдят — особено на пето ниво. Нямаше други подробности.

— Какво означава пето ниво? — попита Ричър.

Ветеранът от Пало Алто отговори:

— Представи си глава лук. С множество пластове. Все по-надълбоко. Това е самата Дълбока мрежа и всички уебсайтове на нея. Мястото, на което се включваш във форумите, обикновено е на второ ниво. Четвърто ниво обикновено е първото, на което можеш да си купиш някаква стока. Следователно пето ниво вероятно е място, на което можеш да си купиш някаква специална стока.

Изход беше отговорил във форума, като беше написал, че пето ниво изглежда интересно. Но това беше към края на съобщенията, разменени помежду им. След това Майкъл физически се беше преместил в щата Оклахома. В дома на Изход, недалече от Тулса. В дома на своя партньор в самоубийството. За да се подготви. Ричър предположи, че бяха продължили дискусията на живо.

— Можем ли да видим уебсайта на Мадърс Рест? — попита той.

— Първо ще трябва да го намерим.

— Предишния път се справи добре. С шест секунди по-бързо, отколкото обеща.

— Тогава знаех къде да търся. Следващото търсене ще се измерва в минути. Ако имаме късмет.

— Колко минути? Как ще се обзаложим?

— Двайсет — каза домакинът.

Той набра няколко команди и попълни полето за търсене с теми и ключови думи. После стартира програмата и хронометърът в главата на Ричър се включи. Всички се отдръпнаха назад, протегнаха се, настаниха се по-удобно и се приготвиха да чакат.

Доста дълго.

— Двеста смъртни случая може би означава двеста купувачи на нембутал. Но не съм сигурен какво мисля по този въпрос. Имам предвид, от гледна точка на новината. Дали това наистина е скандал? Употребата на нембутал е законна в щатите Вашингтон и Орегон.

— Не е същото — каза ветеранът от Пало Алто. — За да получиш рецепта за нембутал, трябва да се подпишат двама лекари. Трябва да бъдеш на стотина години и да страдаш от нелечима болест. Тези хора никога няма да успеят да минат през такава проверка. И в общия случай това ги вбесява.

— Значи въпросът става етичен. Дали уважаваме личния избор, най-просто казано, или се чувстваме длъжни да преценяваме причината на всеки човек да поиска да го направи?

— Не причината — каза Чан. — Това е нарушаване на личното пространство. Но според мен трябва да преценяваме доколко поема ангажимент да го направи. Между краткия пристъп на паника и продължителната нужда има голяма разлика. Може би поемането на сериозен ангажимент доказва съществуването на сериозна причина. Ако се заемеш да преодолееш всички предизвикателства по пътя, значи наистина държиш на решението си.

— В такъв случай може би сегашната система работи добре. По някакъв начин. Без да иска. Защото предлага много предизвикателства. Тези хора със сигурност си спечелват правото да го направят.

— Но какво печели Мадърс Рест? — намеси се Ричър. — Двеста доставки на нембутал по деветстотин долара парчето са по-малко от двеста хиляди долара. В рамките на целия проект, поне така предполагаме. Ако не смятаме разходите за купуването на едро и доставките. Това е хоби. Не можеш да плащаш на хора като Мерченко с парите, които изкарваш от хобито си. Там става и нещо друго. Няма друго възможно обяснение. Защото…

Той спря.

— Защото какво? — каза Чан.

— Защото според нас там е убит човек.

— Какъв човек?

— В самото начало. С багера.

— Кийвър?

— Да, Кийвър. Защо да убиват Кийвър заради някакво хоби? Трябва да има и нещо друго.

— Пето ниво може да означава специални стоки. Може би те струват повече.

Ричър хвърли поглед към екрана. Търсенето продължаваше. Бяха минали седем минути.

— Опитвам се да си представя какво може да е толкова специално — каза той. — Толкова, че да си струва парите за Мерченко.

— Аз разбирам всички тези хора — заяви ветеранът от Пало Алто.

— Аз също — кимна Ричър. — Приемам, че трябва да се внимава с туристическите грилове, за да не подпалиш цялата сграда. Но като се изключи това, трябва да ги оставим да правят, каквото искат. Те не са искали да се родят. Същото е като да върнеш някой пуловер в магазина.

— С тази разлика, че не би трябвало да е прекалено лесно или прекалено трудно — каза Чан. — Което по някакъв начин означава, че всички останали носим отговорността да определяме нивото. Честно ли е така?

— Точно от това се опасявах — каза Уестуд. — Въпросът се превръща в етичен дебат. Можех да го напиша, без да излизам от офиса. За резерва, ако някой месец не се случва нищо по-интересно. Нямаше никаква нужда да харча пари за командировки. Ще ме накажат заради тях.

Минаха дванайсет минути.

Взеха си питиета — трябваше да отидат до кухнята. Кухнята беше много ретро. По някакъв начин приличаше на някои от местата, които Ричър си спомняше от детството си. Семейни квартири в десетина различни военни бази по целия свят, където през прозореца се виждаше различно небе, но шкафовете в кухнята бяха едни и същи. Някои майки много държаха да ги изтъркат с дезинфектант — още първата сутрин след пристигането, — но майката на Ричър беше французойка и вярваше в имунитета, придобит по естествен начин. Като цяло това беше свършило работа. Макар че на брат му все пак веднъж му беше станало лошо. Но по-вероятно беше станало от кухнята в някой ресторант. По онова време вече беше започнал да ходи по срещи.

— Добре ли си? — попита го Чан.

— Нищо ми няма — каза той.

Минаха осемнайсет минути.

Четиримата се върнаха в стаята. Хронометърът продължаваше да работи. Деветнайсет минути. Домакинът се обади:

— Не се уговорихме какво залагаме.

— Какво се уговорихме първия път? — попита Ричър.

— Нищо.

Минаха двайсет минути.

— Не искаме да злоупотребяваме с гостоприемството ти — каза Ричър.

— Ще се справя. Аз съм по-добър програмист от тях, със сигурност.

— Колко продължи най-дългото търсене, което си правил?

— Деветнайсет часа.

— И какво намери?

— Графикът на президента на един уебсайт за поръчкови убийства.

— Президентът на Съединените щати?

— Същият. И когато започнах търсенето, графикът беше актуален.

— Обади ли се на някого?

— Беше истинска дилема. Аз не съм обществен източник на информация. И в интерес на истината, там нямаше никаква друга. Един уебсайт, който съм търсил в продължение на деветнайсет часа, със сигурност има толкова много огледални уебсайтове и защити срещу проследяване, че сървърите му със същия успех биха могли да бъдат на Венера или на Марс. Но от специалните служби нямаше да ми повярват. Щяха да ми вземат всичко, а техните собствени служители да го разглобят и да го разгледат подробно. Щяха да ме затворят някъде за една година, за да ме разпитват и да ме принуждават да им давам консултации. Така че, не, не се обадих на никого.

— И не се случи нищо.

— За щастие.

Минаха двайсет и седем минути. Програмата продължаваше да търси.

А после търсенето приключи. На екрана се появи списък с линкове.