Накарай ме

54

Най-голямата част от парите беше похарчена за два хеликоптера под наем, които обслужваха корпоративния бизнес в Канзас Сити. Бяха като въздушни лимузини. Нямаше никакъв шанс да ги накарат да кацнат. Не и на място, което не беше снабдено с разрешително за кацане. Нямаше никакъв шанс и да им позволят да се спуснат от тях с десантни въжета. Застраховката на компанията нямаше да им го позволи. Но нямаха нищо против да отидат до там и обратно без никакъв товар. И нямаха нищо против да го направят драматично. Обясниха на компанията за хеликоптери под наем, че ще снимат видеоклип. Изпратиха им точните GPS координати направо от Гугъл. Сложното беше да пристигнат точно в необходимия момент. Така че камерите да ги запечатат във видеоклипа. Но те имаха бордни компютри. Значи не беше невъзможно.

Втората по големина част от парите беше пренесена от Уестуд. Достатъчно, за да направят нужното впечатление. Неговият борден компютър бяха скоростомерът на форда под наем и часовникът на ръката му. Задачата беше като от гимназията, а не като от университета. „Ако една кола трябва да измине двайсет и пет километра за петнайсет минути, с каква скорост трябва да се движи?“ Всичко беше свързано с влака, разбира се. Той успя да намери местна радиостанция, която излъчваше новини за трафика и времето, според която влакът се движеше по разписание. Значи щеше да пристигне точно тогава, когато трябваше. Оставаше му само да се надява наистина да стане така.

Междувременно Ричър и Чан бяха в пикапа на „ФедЕкс“. Бяха се обадили в централата на компанията в Оклахома Сити и бяха обяснили, че трябва много спешно да изпратят пратка до едно място, което се казва Мадърс Рест. От централата им казаха най-късния възможен час, в който да я донесат. Двамата отидоха там пет минути преди крайния срок. Шофьорът от нощната смяна пушеше на паркинга. Той им обясни, че Мадърс Рест е част от обичайния му маршрут. Освен това се съгласи, че пачките от стодоларови банкноти с бандерол от банката са нещо прекрасно. Особено след като добавиха и доза психология. „Вземи толкова, колкото искаш. Толкова, колкото ти се струва достатъчно. Искаме само да се качим отзад.“ И да пристигнат точно по същото време, по което пристигаше влакът. Шофьорът им каза, че може да го направи. Без никакъв проблем. Със затворени очи. Това беше обичайният му маршрут. Можеха дори да се качат отпред, ако искат, и да се преместят отзад, когато се приближат до градчето.

А след това да изскочат от колата, като се надяват никой да не ги забележи зад офиса на шофьора на кадилака сред цялата бъркотия, причинена от пристигането на хеликоптерите, влака и Уестуд едновременно. Трябваше само да улучат точния момент. И очевидно го бяха направили. В градчето несъмнено цареше адска бъркотия. А в офиса нямаше никой. Което беше предимство в краткосрочен план. И недостатък в дългосрочен. Така им оставаше още една допълнителна работа за по-късно.

Работата започна с онзи Мойнахан, когото Ричър беше изритал в слабините. Двамата го видяха, докато вървеше с накуцване към закусвалнята или към магазина. Или може би към мотела. Беше лесно да се справят с него. Завързаха го с пет от връзките за кабели, с които се бяха снабдили от железарията, натъпкаха в устата му един от парцалите, закупени от същото място, и го захвърлиха в изоставената счетоводна къща до офиса на „ФедЕкс“, която не се отличаваше с кой знае каква ключалка на вратата.

Вторият беше брат му, братовчед му или какъвто там му се падаше, който си беше сложил някаква абсурдна кожена шапка и търсеше нещо. Справиха се с него също толкова лесно — пет връзки за кабели, един парцал и запазено място на пода на счетоводната къща, точно до близкия му роднина. Следващият беше продавачът на резервни части. От магазина за напоителни системи. Който търсеше първите двама. Този път не си говориха за футбол. Имаше само връзки за кабели, парцал и под.

Обикновените хора не се опитаха да им попречат. Останаха си по къщите. Вероятно в резултат на някакъв древен инстинкт. А може би и заради автоматите. Автоматите изглеждаха като някакви космически оръжия. Като нещо от филмите. Хората нямаха друг избор, освен да се скрият. Номерът за спешни случаи все едно не работеше. Полицията беше много далече. Пък и навън беше горещо. По-приятно беше вътре на климатик.

Шофьорът на кадилака влезе право в капана. Все още си мислеше, че офисът му е негово владение. Връзки за кабели, парцал, под. Наложи се да отидат малко по-далече, за да открият собственика на смесения магазин. Заловиха го, докато излизаше от задния вход, стиснал лекарство за лошо храносмилане. Връзки за кабели, парцал, под.

В този момент кладенецът пресъхна, защото пикапът с два реда седалки с рев изхвърча от уличката зад закусвалнята и се отдалечи. Като изостави Уестуд.

— Съгласиха се да го направят с бензиновия двигател — докладва той.

Ричър кимна.

— Ще поддържат измамата до самия край. Какъвто и да е той.

— Предполагам, че са отишли във фермата.

— Къде другаде да отидат?

— Готови ли сме?

— Направихме, каквото можахме.

— Аз ще карам.

— Разчитам на теб.

— Но там ще продължите без мен, нали?

— Няма да продължим без теб — каза Чан. — Освен ако не искаш.

— Не искам.

— Нямаше да имам нищо против дори да те изпратя напред — каза Ричър. — Вместо мен. Ти си пълнолетен. Не ме интересува какво ще стане с теб. Ела, ако искаш. Бъди с нас през цялото време. Но ако си с нас, стой от лявата ми страна.

— Защо?

— Защото съм десничар. И обичам да имам място.

— Разбрах. Да тръгваме.

При обичайни условия това щеше да бъде прието за тест драйв. Бъдещият клиент имаше право да изпробва непознатото превозно средство, преди да го купи. С тази разлика, че Ричър не беше бъдещ клиент. Рядко си купуваше каквото и да било, никога не си купуваше нещо, което не беше от първа необходимост, и със сигурност не смяташе да си купува земеделско оборудване. Продавачът си даваше сметка.

Освен това Ричър нямаше и да шофира, защото не можеше. Не знаеше как се кара такова нещо. Първият проблем беше разрешен с помощта на автомата, а вторият с помощта на Уестуд. Веднъж се беше учил да управлява такава машина, защото редакторите като него понякога трябваше да оценяват научни проекти от гимназиални конкурси, което често предполагаше лично участие в дейности, почти неизменно включващи ровене в реално съществуваща мръсотия — нещо, което винаги беше по-удачно да се прави с механично приспособление.

Приспособлението беше багер „Ню Холънд“ от центъра за земеделско оборудване. Уестуд го подкара обратно през малкия площад и продължи покрай мотела. Ако не беше тест драйв, сигурно го бяха взели назаем в израз на добра воля. Без добрата воля. Но въпреки това си беше назаем. Ричър нямаше никакво намерение да го задържи. От задната страна на багера имаше рамо и кофа за копаене — много тясна, с два агресивни зъба. От предната страна имаше друга кофа, която беше широка и висока, но плитка. Приличаше повече на кофа на булдозер. Багерът очевидно беше машина с многобройни приложения. Можеха да му се монтират всякакви допълнителни приспособления. Беше чисто нов, ярко боядисан и идеално чист. Миришеше на свежо.

Кабината беше достатъчно широка за трима души, но имаше само една седалка. На нея седеше Уестуд, защото нямаше как иначе. Трябваше да управлява машината с многобройни лостове и педали. От лявата страна на Уестуд стоеше Чан, а от дясната му страна се беше притиснал Ричър. Двигателят ревеше. Машината беше направена за сериозна работа и кратки разстояния, от дупката до купчината пръст, но имаше и скорости за движение по шосето. Когато излязоха от малкия площад, Уестуд вече я караше с почти петдесет километра в час.

Когато излязоха от малкия площад, те не продължиха по частния път. А влязоха в пшеницата.

Уестуд беше спуснал предната кофа на около метър над земята, с долния ръб напред. Като издадена метална брадичка. Кофата мачкаше всичко пред себе си като тъпа коса, във въздуха летяха гъсти златисти облаци прах, все едно се движеха с поредица от експлозии, окосените стъбла трополяха от долната страна на кабината, а от двете страни на браздата пшеницата се люлееше на вълни и почукваше по прозорците. Земята наоколо уж беше равна, но на мястото, където колелата на багера се срещаха с пръстта, си беше на буци. Багерът се клатеше напред-назад като лодка и подскачаше на гумите си. Те бяха меки и при всеки подскок разлюляваха багера настрани. Ричър и Чан се държаха здраво отстрани като пътници в някаква полудяла мотриса на метрото.

Металната брадичка продължаваше да си пробива път напред. Около тях с вой се надигаха облаци от прах. Движеха се с петдесет километра в час. Трябваше да изминат трийсет километра. Задача от началното училище. Трийсет и шест минути.

Но така беше по-добре, отколкото да минат по пътя. Можеше да бъде миниран. Или поне застлан с шипове. И определено включваше директен подход от петнайсет километра към един деветдесетградусов завой, където всеки разумен защитник щеше да разположи петдесеткалиброва картечница. Да пристигнат с кола по този път щеше да бъде същото, като да се изкачат по стълбището на мотела по двама. „Можем да ви отстрелваме един по един, като врабчета.“ Беше по-добре да разполагат с някаква свобода на движение. А това означаваше превозно средство, което може да се движи извън пътя. То на свой ред означаваше таран. Затова им трябваше и предната кофа. Която освен това беше куршумоустойчива и с размерите на двоен матрак. Изработена от здрава стомана, така че да се справя с остри камъни. Над горния ръб на кофата се виждаше тясна ивица от пейзажа. Не им трябваше повече. Поне докато караха през пшеницата. Дотук добре. Планът вършеше работа. С изключение на едно непредвидено последствие. Най-вече в резултат на неравната почва.

Главоболието на Ричър се завръщаше.

През по-голямата част от пътуването фермата не се виждаше от пшеницата, така че се ориентираха по слънцето. Не беше съвсем точно, но щеше да свърши работа. Видяха къщата за пръв път на около четиристотин метра встрани от предполагаемото място, но горе-долу по очакваното време. Жилищната постройка и шестте пристройки. Оградата и отъпканата земя. Телефонния кабел на стълбовете. Тръбата с капак във формата на цилиндър, която отвеждаше изгорелите газове от дизеловия генератор. И вонята на свине. Силна като химическо оръжие.

Уестуд направи завой, за да се насочи право срещу фермата, и спря на около двеста метра от нея. Ревът на двигателя утихна. Облаците прах се слегнаха около тях. Настъпи тишина. Бяха съвсем сами. Ричър се почувства като хищник, който дебне до място за водопой.

И тогава от мястото за водопой откриха насрещен огън. Стреляха три оръжия едновременно. Далекобойни, огнестрелни, еднакви. С характерен шум. Солиден, равен лай и пращене на високоскоростни куршуми във въздуха. Ако беше хазартен тип, Ричър щеше да каже, че куршумите са от стандартния натовски калибър, изстрелвани от автоматични карабини M16. Поне засега нито един от тях не попадаше в целта. Което беше разбираемо. Разположението на целта беше измамно. Намираха се на разстояние от двеста метра на съвършено равна земна повърхност. С тази разлика, че земната повърхност не беше съвършено равна, а извита, защото планетата имаше сферична форма. Оттам идваше и грешката.

— Да се отдръпнем ли? — попита Уестуд.

— Не — каза Ричър.

Броеше наум. После каза:

— Приближи се още петдесет метра. Сега. Да ги притиснем. Всеки момент ще трябва да сменят пълнителите.

— Петдесет метра напред?

— Сега.

Уестуд подкара напред.

Настъпи разкъсано затишие. Презареждането беше доста бавно. Със сигурност никой от посрещачите не беше преминал обучение в пехотата. После изстрелите се възобновиха. Нито един от тях не попадаше в целта.

Докато един не го направи. Куршумът удари точно в средата на предната кофа. Носещият механизъм потрепери, едва доловимо. Куршумът се сплеска. Едва след това долетя и звукът под формата на еднократен плътен звън.

— Впечатлен съм — каза Ричър.

— От какво? — попита Чан.

— Най-сетне успяха да улучат целта, която е малко по-малка от врата на хамбар. И по този начин демонстрираха, че предната кофа наистина е куршумоустойчива. Значи можем да тръгваме.

— Сега ли? — учуди се Уестуд.

— Кога, ако не сега?

— Внимавай, Ричър — каза Чан.

— И ти, Чан.

Двамата отвориха вратите на кабината и скочиха на земята — единият наляво, другият надясно.