Накарай ме

59

Не искаха да се прибират в градчето с пикапа, защото не искаха да седят на същите места, на които бяха седели онези хора, така че се върнаха с багера. Както и предишния път, Уестуд караше, а Ричър и Чан бяха застанали един срещу друг от двете му страни. Сега минаха по черния път. Беше бавно, но по-удобно. Паркираха багера пред центъра за земеделско оборудване. Продавачът излезе. Багерът беше огледан внимателно. Беше поизцапан от смачканата пшеница и поиздраскан отстрани. По кабината беше полепнала малко кал. А на предната кофа имаше вдлъбнатина, където я беше ударил куршумът. Багерът вече не беше чисто нов. Не точно. Ричър даде на човека пет хиляди от парите, които им бяха останали. Откъдето дошло, там и отишло.

После тримата поеха пеша обратно на юг, през малкия площад. Слънцето грееше. Едно хлапе подхвърляше топка срещу стената и я удряше с пръчка, когато отскочеше обратно към него. Беше същото хлапе, което бяха видели преди. Спряха на рецепцията на мотела, където Уестуд резервира много стаи наведнъж. За себе си, за фотографите от вестника и за всякакви помощници и стажанти. Новата служителка на рецепцията беше тийнейджърка. Може би от есента щеше да учи в колеж. Действаше бързо и делово. Беше енергична и жизнерадостна.

Ричър я попита:

— Защо това градче се казва Мадърс Рест?

— Не трябва да ви казвам — отговори тя.

— Защо не?

— Фермерите не обичат да се разбира. Направили са всичко по силите си, за да не се знае.

— Няма да им казвам, че съм го чул от теб.

— Името на градчето е неправилно произношение на старото име на селището на езика на племето арапахо. На техния език е било една дума, но на английски звучи като две. Означава „мястото, където никне зло“.

Уестуд даде на Чан ключа от колата си под наем и се сбогува с тях. Ричър я изпрати до закусвалнята, където беше паркиран червеният форд.

— Ти беше тръгнал към Чикаго — каза тя.

— Да, така беше — кимна той.

— Искаше да пристигнеш, преди да стане студено.

— Винаги е по-добре да пристигнеш в Чикаго, преди да стане студено.

— Можеш да хванеш влака в седем вечерта. Да обядваш в закусвалнята. И цял следобед да спиш на слънце. На някой сгъваем стол. Видях те, още първия ден.

— Видяла си ме?

— Минавах оттам.

— Нали ти казах? Служил съм в армията. Мога да спя навсякъде.

— Аз отивам с колата до Оклахома Сити. Ще я оставя на летището. Стажантите на Уестуд сигурно ще му докарат друга. От там ще си хвана полет до вкъщи.

Той не каза нищо.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Ние току-що бяхме в Чикаго — каза той. — Може би трябва да отида на друго място.

Тя се усмихна.

— Можеш да отидеш в Милуоки. За да разгледаш всичките му трийсет и шест пресечки.

Той помълча малко.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Ще дойдеш ли с мен?

— В Милуоки?

— Само за няколко дни. Като ваканция. Заслужихме си я. Можем да правим това, което правят всички хора.

Тя помълча дълго, в продължение на пет-шест секунди, почти до момента, в който да стане неудобно, и после каза:

— Не искам да отговарям на този въпрос на това място. Ще му отговоря на друго място. Качвай се.

Той се качи, тя също се качи и запали двигателя. После даде на скорост, завъртя волана и двамата се отдалечиха от закусвалнята. Минаха покрай смесения магазин и стигнаха до стария маршрут на заселниците, където завиха наляво и се отправиха на запад, а шосето се протегна пред тях чак до златистата мараня на хоризонта, където изглеждаше остро като върха на игла.