Накарай ме

10

Ричър седеше на един стол в стаята си в тъмното, на два метра разстояние навътре от прозореца, така че да не се вижда отвън, и наблюдаваше. Минаха петнайсет минути, после двайсет, после двайсет и пет. Щяха да минат толкова, колкото беше необходимо. Едноокият мъж на пластмасовия стол беше като бледо петно в сумрака на трийсетина метра от него. Беше се настанил удобно, облегнат назад. Може би спеше, но леко. Вероятно щеше да се събуди от неочакван шум или движение. Не беше най-добрият пазач, когото Ричър беше виждал през живота си, но не беше и най-лошият.

Нагоре и вдясно, на втория етаж, покрай завесите на един прозорец по средата се процеждаше светлина. Стая 203. Вероятно в нея беше мъжът, който беше пристигнал с влака. Сигурно беше отворил малката си кожена чанта и си подреждаше нещата. Кремове и мазила в банята, някои неща в гардероба, други в чекмеджетата. Макар че според Ричър размерът на чантата представляваше сериозен проблем. Изглеждаше висококачествена изработка, използвана дълго, но внимателно. Беше от дебела шагренирана кожа, кафява на цвят, с месингови закопчалки. С класическа форма и сигурно имаше нещо като вътрешна рамка, която да я поддържа. Но не беше голяма. А мъжът щеше да прекара в града поне двайсет и четири часа. Може би и повече. С чанта, която беше твърде малка, за да побере резервен костюм или резервен чифт обувки.

Опитът на Ричър сочеше, че това беше необичайно. Повечето цивилни си носеха резерви от всичко — в случай че се полеят с нещо, времето се промени или неочаквано ги поканят някъде.

Десет минути по-късно ръбчето от светлина на прозореца изчезна и в стая 203 настъпи пълен мрак. Едноокият остана на мястото си, облегнат назад — може би наблюдаваше, а може би не. Ричър продължи да гледа от сенките още петнайсет минути — толкова, колкото беше необходимо, — докато не се увери, че няма да се случи нищо повече. После се съблече и сгъна дрехите си така, както правеше винаги — същия панталон под поредния нов матрак, — влезе за малко под душа и се отпусна на леглото. Остави завесите отворени и настрои алармата в главата си да го събуди в шест сутринта или в случай на неочакван шум през нощта. Което настъпи първо.

Утрото дойде мълчаливо и отново беше златисто, но безкрайно бледо. Силозите хвърляха слаби сенки, които бяха толкова дълги, че стигаха чак до мотела. Ричър се изправи на леглото и погледна навън. Пластмасовият стол си беше на същото място, на алеята пред прозореца на рецепцията, на трийсетина метра от там, но едноокия го нямаше. Ричър предполагаше, че си беше тръгнал в четири сутринта. В най-дълбокия час на нощта. Сигурно беше отишъл да си легне.

Завесите на стая 203 все още бяха спуснати. Вътре беше мъжът, който беше пристигнал с влака. Сигурно още спеше. Ричър стана и се върна от банята с хавлия, увита около кръста. Отвори прозореца на стаята си. За да се проветри. И за да чува по-добре. От широката улица долиташе шум от автомобили. С обикновени осемцилиндрови бензинови двигатели и дебели гуми, които изтракваха върху релсите, вградени в асфалта. Сигурно бяха пикапи. Хората отиваха да хапнат. Закусваха още по изгрев слънце.

Той продължи да наблюдава, без да пие кафе. Позволи си една приятна фантазия — как се обажда в закусвалнята и поръчва кана кафе на новата си най-добра приятелка сервитьорката, така че да му я донесе в стаята след няколко минути. Но не знаеше номера, а в стаята му нямаше телефон. Освен това не беше облечен. На трийсетина метра от него, от другата страна на постройката с форма на подкова, прозорецът на рецепцията светеше. Но вътре не се виждаше никакво движение. Беше най-обикновен стар мотел и две трети от стаите не бяха заети, а от изгрев слънце не беше минало много време.

Ричър седеше и наблюдаваше търпеливо, като очакваше в крайна сметка да бъде възнаграден. И това наистина се случи — след почти цял час. Първо едноокият се показа на вратата на рецепцията, застана на прага и подуши въздуха, както правят хората сутрин. После се огледа, за да обхване с поглед целия периметър на малкото си владение, с местата за паркиране, алеята покрай стаите на първия етаж и металната пътека покрай стаите на втория етаж. Огледа всичко, без да бърза, сякаш правеше визуална инспекция, и Ричър си помисли, че го прави най-вече по задължение, но все пак и с известна гордост. После мъжът си спомни за територията точно зад гърба си, която все още не беше инспектирана, обърна се да я огледа и видя сгъваемия стол, който не беше на мястото си. Отиде до него и го завлече обратно пред стая 102, където го подреди точно както всички останали на първия етаж — в идеална редица под столовете, подредени пред стаите на втория етаж.

Значи беше по задължение, а не от гордост. Защото предишния ден не си беше направил труда да върне стола на мястото му. Беше го оставил там, където си беше. Но този ден беше различен. С нещо. Мъжът от рецепцията се държеше като притеснен командир на малка военна база преди посещение на бригаден генерал.

Ричър продължи да чака. Сенките се отдръпваха метър по метър, докато слънцето се изкачваше все по-високо в небето. Той чу влака в седем часа. Пристигна в градчето, като накара всичко наоколо да затрепери, а после продължи нататък по пътя си.

Той продължи да чака.

И завесите в стая 203 се отвориха. Прозорецът беше обърнат косо срещу слънцето и стъклото беше покрито с прах от пшеничните ниви, както всичко в това градче, но въпреки това Ричър успя ясно да различи мъжа, облечен с костюма си, с широко разтворени ръце, стиснал двете завеси и загледан навън в утрото с някакво учудване, все едно беше голяма изненада, че слънцето беше изгряло. Все едно шансът това да се случи беше най-много петдесет на петдесет. Мъжът остана така почти цяла минута, после се обърна и се изгуби от поглед.

На паркинга пристигна бял седан. Кадилак, помисли си Ричър. Стар модел. Колата беше дълга и ниска, притисната към земята, широка и тежка за по-меко возене. Приличаше на лимузина. И то с необичаен цвят — бели лимузини има само във Флорида и Аризона. Като цяло беше необичайна гледка в този щат, който се издържаше от земеделие. Ричър не беше виждал друг седан поне от петстотин километра насам. Беше доста чист. Наскоро измит — поне с вода, ако не и с почистващ препарат. Ричър не успя да различи шофьора. Предното стъкло беше твърде тъмно.

Колата направи десен завой и се върна на заден ход, така че да паркира на мястото точно под стая 203. На предната броня нямаше регистрационен номер. Шофьорът не слезе. Стаята на 203 се отвори и мъжът с костюма излезе навън. Носеше кафявата си кожена чанта. Остана на прага и подуши въздуха, както правят хората тук. Изглеждаше все така учуден от всичко, което му се случваше. После се отърси от вцепенението си и се отправи към стълбите — определено изглеждаше изпит, но се движеше уверено и леко, по-скоро елегантно като танцьор или театрален актьор, отколкото атлетично като спортист. Слезе по стълбите и шофьорът излезе от кадилака, за да го поздрави.

Ричър не беше виждал шофьора досега. Беше на около четирийсет години, висок и добре сложен — не беше пълен, но със сигурност не беше и кльощав, имаше гъста коса и наивно лице. Може би също беше младши служител на компанията. Новодошлият стисна ръката му и седна на задната седалка. Шофьорът отнесе кафявата кожена чанта в багажника и я остави вътре, все едно извършваше някаква малка церемония. После се върна на мястото си зад волана и колата потегли. На задната броня също нямаше регистрационен номер.

Ричър влезе в банята, за да се изкъпе.

Чан вече беше в закусвалнята — на ъгловата маса, на която бяха седели предишния път, с гръб към стената. Беше запазила и съседната маса, като беше преметнала якето си на облегалката на стола. Ричър ѝ върна якето и седна до нея, също с гръб към стената. От тактическа гледна точка това беше правилен ход, но от всяка друга гледна точка беше грешка. Тениската стоеше страхотно на Чан. Косата ѝ все още беше влажна, така че изглеждаше черна като мастило. Имаше дълги стройни ръце и гладка кожа.

— Мъжът с костюма вече излезе — каза тя. — Носеше си чантата, така че явно няма да се връща. Късметлия.

— Видях го — отговори Ричър. — От моята стая.

— Аз се връщах от гарата. Кийвър не пристигна със сутрешния влак.

— Съжалявам да го чуя.

— Значи вече е време. Няма да чакам повече. Трябва да започна да го търся. Стаята му е номер двеста и петнайсет. Надникнах през прозореца. На вратата на гардероба беше окачена една риза голям номер. А стая Двеста и четиринайсет е съвършено празна.

— Добре. Ще намерим начин да влезем.

— Защо говориш в множествено число?

— Беше образно казано — отвърна Ричър. — Днес нямам друга работа.

— Дали да го направим веднага?

— Нека първо да се нахраним. Когато имаш възможност, трябва да ядеш. Златно правило в армията.

— Може би моментът е подходящ.

— Вероятно, но по-късно ще бъде още по-подходящ. Да изчакаме камериерката да дойде на работа. Може да ни отвори вратата.

Сервитьорката се приближи бързо до тях. Носеше кафе.