Разплата

18.

Когато стана време да се връща обратно в отдела, Карол действително имаше нужда от някоя добра новина. Наложи се да изтърпи обаждането на началника на полицията, докато шофираше обратно от централата на Северния регион, по време на което Джеймс Блейк прояви значително по-голяма загриженост за състоянието на своя бюджет, отколкото за живота на жените, принудени от обстоятелствата да излязат на улицата, за да продават единствената стока, която можеха да предложат. Като се вземеше предвид страстта му да съкращава разходи, Карол се питаше още колко време ще мине, докато някой блестящ ум в правителствените среди решеше да го привлече на работа.

Надникна в кабинета си и видя Тони, който се взираше в екрана на компютъра й. От едната му страна на бюрото имаше малка купчина листове, а върху тях — химикалка. Карол видя надрасканите му бележки, изпъстрени със звездички и подчертавания. Тони почти не обърна внимание на появата й, задоволявайки се само да изсумти нещо нечленоразделно.

— Нещо ново за Ванс? — попита тя. Беше успяла да пропъди временно мислите за избягалия затворник, докато беше извън офиса, но нямаше как да ги пропъжда сега, когато и Тони се беше заселил в кабинета й.

Той поклати глава, без да откъсва очи от екрана.

— Нищо. Обадих се преди известно време на Ламбърт. Камерите са регистрирали таксито, когато се е качило на главен път М5 и се е насочило на север, и сега се опитват да проследят движението му оттам нататък. Знаеш колко трудно е да се върши на практика такова нещо. Достатъчно е само една камера да се е скапала и увисваш с един куп възможности, които трябва да проследиш.

— Знаеш ли кой се е заел с координацията на търсенето?

— Предполагах, че вече си уведомена. В края на краищата, „Оукуърт“ е в района на Уест Мърсия.

— Ще проведа няколко разговора — каза Карол, оставяйки го да работи, и се върна при подчинените си, за да провери как върви тяхната работа. На най-близкото бюро седеше Пола и говореше по телефона, затова Карол придърпа един стол, седна и я зачака да приключи с разговора.

Пола покри с пръсти микрофона и каза тихо:

— Разговарям с връзката си в Северната полиция — Франи Райли. Ако искаш да слушаш, ще включа високоговорителя.

Пола натисна едно копче и от микрофона се понесе плътен глас с манчестърски акцент. Апаратурата му придаваше тенекиено звучене.

— … и затова разполагаме с толкова малко хора.

— Все пак, сержант Райли, ще имам нужда от повече хора, за да разговарят с всички, живеещи наоколо и същевременно да обикалят и да показват снимките.

— Знам, Пола. Напълно съм наясно — Карол дочу на фона някакъв друг глас. — Ще те оставя на „Изчакване“, инспекторът дойде.

Не беше ясно какво всъщност е искал да направи Франи, но веднага стана ясно, че и той включи високоговорителя. Карол незабавно разпозна другия глас. Инспектор Спенсър от Северната регионална полиция, когото тя бе изместила, поемайки ръководството на разследването.

— Зает ли си, Франи? — попита Спенсър. — Ще трябва да прегледаш свидетелските показания по онзи тежък обир.

— Разговарям с хората от отдела за тежки престъпления, уговаряме се за разпитите на възможни свидетели — каза Райли.

— По дяволите — отвърна ядосано Спенсър. — Предполагах, че включването им ще ни отърве от тази работа? Откакто те се заеха със случая, непрекъснато нареждат — направете това, прегледайте онова, проверете другото. Отдел за тежки престъпления, как пък не? — и преди Франи да каже нещо, Спенсър продължи. — Аз ще ти кажа какво представляват те — отдел за интеграция на тия, дето им викат „различните“ — ОТП — Отдел Тъпи Парчета — и той се разкиска на собственото си остроумие. — Две лесбийки, една чернокожа маймуна, една китайчуга и някакъв рижав тип. И на всичкото отгоре шефът е женска.

Карол се отдръпна, сякаш някой я беше ударил. Отдавна не й се беше случвало да чува подобни обиди от колега. Това беше езикът на предразсъдъците, за който се предполагаше, че е отминал в историята, когато ставаше дума за съвременната полицейска работа. Винаги бе подозирала, че по кафенетата все още се надуват разни доморасли каубои, но те общо взето бяха достатъчно съобразителни, за да си отварят устата пред някой, който можеше да не е на тяхното мнение. Очевидно това, че старите сексистки и расистки предразсъдъци продължават да съществуват под повърхността, не беше само медийна измишльотина.

Пола се пресегна към телефонния апарат, за да прекъсне разговора. По лицето й си личеше, че не само Карол е потресена. Но Карол бутна встрани ръката й и се приведе напред.

— Инспектор Спенсър. На телефона е главен инспектор Карол Джордан. Благодарение на чудесата на съвременната технология възмутителните ви възгледи станаха известни на целия ми екип. Чакам ви в офиса си. Незабавно.

Настана продължително мълчание. После откъм апарата се разнесе пищенето, което подсказваше, че разговорът е прекъснат. Карол се облегна назад. Имаше чувството, че й се гади. Огледа подчинените си всички бяха престанали да работят, когато бяха осъзнали онова, което каза инспектор Спенсър.

— Инспектор Спенсър ще дойде тук, за да се извини. Ако някой от вас забележи, че в Северния регион някой се опитва да му създава проблеми, искам да ме уведоми веднага. Никакво прикриване на колеги. Никой няма да ни попречи да си вършим работата. А сега действайте. Имаме три убийства за разкриване.

Стейси й отправи една от редките си усмивки.

— А пък аз намерих нещо, което може и да ни помогне да ги разкрием.