Разплата

31.

Всяка утвърдена двойка си има своя система от навици по отношение на шофирането. Случва се единият винаги да шофира, а другият само да се вози, или пък шофирането се разпределя между двамата съгласно предварителни уговорки; а може да шофира само единият освен в случаите, когато е пил. Онзи, който се вози, помага като навигатор, или си мълчи; критикува шофирането на другия открито, или индиректно, като си поема рязко дъх всеки път, когато възникне и най-незначителното рисково положение; или пък спи. Какъвто и да е възприетият модел, необходима е много дълбока криза, за да го наруши.

Това, че Карол предаде с безразличие ключовете на колата си и позволи на Тони да шофира, доказваше колко дълбоко е покрусена. Докато тя самата шофираше уверено, спокойно и доста бързо, той беше плах и неуверен шофьор, и никога не бе в състояние да поддържа равномерна скорост. Шофирането така и не успя да се превърне във втора природа за него. Все още се налагаше да обмисля маневрите, и като се има предвид колко лесно мислите за пациенти и убийци отклоняваха вниманието му, Карол винаги се оплакваше, че излага живота си на риск, когато се съгласява той да шофира. Но днес собственият й живот не беше на първо място сред нещата, които я вълнуваха.

Той настрои навигацията и потегли, включвайки се в обичайното за късен следобед движение. Въпреки че благодарение на рецесията някои задръствания по основните пътни артерии в града в натоварените часове вече не бяха толкова тежки, те все пак се движеха бавно. При нормални обстоятелства Карол щеше да ругае и да открие някакъв маршрут през страничните улички, който можеше и да не спестява време, но поне би им дал възможност да се движат, вместо да стоят на едно място. През този следобед тя просто се взираше безизразно през прозореца. Беше се затворила — като животно, потъващо в зимен сън през най-тежките месеци от зимата, трупащо сила за времето, когато тя ще бъде необходима.

Веднъж вече той я беше виждал в такова състояние. Беше жестоко изнасилена, пребита, унизена, повалена, но не и окончателно победена. Беше се съхранила именно с такова бягство навътре в себе си. Беше се изолирала в продължение на месеци, отказвайки си всяка утеха освен онази, която се криеше в бутилката, оставяйки близки и приятели от другата страна на крепостната стена. Дори Тони, с всичките си професионални умения, едва успяваше да поддържа контакт с нея. И точно когато той се опасяваше, че тя ще му се изплъзне окончателно, работата й я спаси. Работата даде смисъл на живота й — смисъл, който Тони не бе съумял да й осигури. Това бе още един от многото му провали — така си мислеше той, без нито веднъж да се запита дали и тя е на същото мнение.

Току-що бяха напуснали очертанията на Брадфийлд, когато нейният телефон иззвъня. Карол отказа повикването, дори без да погледне екрана.

— Не мога да разговарям с никого — каза тя.

— Дори и с мен? — Той отклони очи от пътя, за да види изражението й.

Не можа да разбере значението на погледа, който тя му хвърли. В него нямаше и следа от привързаност, за сметка на това обаче имаше много лед. Тя не отговори, само се сгуши още повече на седалката си. Тони се съсредоточи върху шофирането. Опитваше се да се постави на нейно място, но не успяваше. Нямаше нито брат, нито сестра. Можеше само да се опитва да си представи какво би било да разполагаш с такъв резерв от споделени спомени от самото сърце на детството си. Нещо такова сигурно даваше на човек защита срещу света. Но можеше да бъде и първата крачка от един житейски път, изпълнен с изкривени отношения и деформирани личности. Само че всичко, което Карол бе споделяла за брат си, подсказваше, че те отговарят на първото описание.

Когато Тони работеше за първи път с Карол, преди толкова много години, когато профилирането едва прохождаше, а тя беше един от първите му застъпници, те двамата с Майкъл деляха един апартамент на последния етаж на превърнат в жилищна сграда някогашен склад в центъра на града. Такива апартаменти бяха много модерни през деветдесетте години. Тони си спомняше как Майкъл им беше помагал по въпросите за софтуера. Спомняше си също онзи тревожен период, когато се питаше дали самият Майкъл не е убиецът. За щастие се оказа, че в това отношение се е заблуждавал напълно. А после, когато опозна Майкъл по-добре, дори изпитваше смущение, че е могъл някога да храни такива подозрения. После обаче си напомняше колко убийци са заблуждавали успешно най-близките си хора, и пропъждаше притесненията от своята подозрителност.

Спомни си и кога се запозна с Луси. Беше се върнал в Брадфийлд след кратък и не особено успешен опит да привикне към академичния живот; Карол също се бе върнала, след травмата, която едва не я унищожи психически. Беше се нанесла отново в апартамента на брат си, който сега Майкъл делеше с Луси. След като бе прекарал само пет минути заедно с тях двамата, Тони разбра защо Карол не приемаше живота си с тях дори като временно решение. Някои двойки си подхождат така добре, че е невъзможно да си представиш присъствието на трети човек край тях. След като бе прекарал една вечер с Майкъл и Луси, всеки би бил в състояние да си ги представи след четиридесет години — все още заедно, все още намиращи удоволствие в общуването един с друг, все още разменяйки обичайните си шеги.

И така, Карол се бе пренесла в самостоятелния апартамент в приземната къща на Тони, а впоследствие Майкъл и Луси се възползваха от големия скок в цените на недвижимите имоти в началото на двайсет и първи век, съумявайки да заменят апартамента си за великолепна провинциална къща някогашен хамбар, превърнат в жилищна сграда в долината на Йоркшър. Една от причините да се преместят там беше желанието им да създадат семейство далеч от изнервящата атмосфера на градския живот. Тони предполагаше, че отглеждането на деца насред пустошта щеше да създава друг вид напрежение, тъй като всяка дейност, свързана с тях, от училище до игра с връстници, щеше да изисква транспортирането им с кола. Но никой не бе поискал мнението му. А сега те бяха мъртви. И мечтата им да имат деца бе загинала заедно с тях.

Самодоволният глас, разнасящ се от навигационната система, му каза да влезе във второто отклонение вляво. За негово учудване се оказа, че бяха пристигнали. Нямаше никакъв спомен от по-голямата част от пътя и се запита дали това се бе отразило положително на шофьорските му умения.

Когато завиха, светът около тях изведнъж се промени. Вместо сред провинциален пейзаж с морави, чиято зеленина се преливаше в сивото на преградните стени, те се озоваха насред сцена, която имаше подчертано градски характер. Няколко полицейски коли, микробусът на моргата и още няколко немаркирани коли бяха паркирани от двете страни на пътя.

Бяла палатка бе долепена към задната част на къщата — Тони си спомни, че там беше централният вход. Въпреки белотата си, по някакъв парадоксален начин тя изглеждаше по-потискаща от всичко в околния пейзаж. Той заби рязко спирачки, за да не се удари в колата пред себе си, и паркира рязко зад нея.

Пътят от централата на Брадфийлдската полиция дотук не им бе отнел повече от час, но Карол изглеждаше остаряла с години. Кожата и бе изгубила свежестта си, едва забележимите бръчици по лицето й се бяха вдълбали в него и се виждаха отчетливо. Тих стон се изтръгна от устните й.

— Толкова ми се искаше да повярвам, че Блейк е объркал нещо — каза тя.

— Искаш ли да отида да проверя кой ръководи операцията? — попита Тони. Много му се искаше да й помогне, но не знаеше точно с какво. Познаваха се от толкова години и сега, точно когато тя имаше най-голяма нужда от него, той беше напълно безпомощен.

Карол си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Искам да видя всичко сама — каза тя и отвори вратата. В колата нахлу леден вятър.

Тъкмо бяха излезли навън, когато към тях пристъпи униформен полицай с папка в ръка.

— Това е зона с ограничен достъп — каза той. — Нямате право да паркирате тук.

Тони пристъпи напред.

— Това е главен инспектор Карол Джордан. Аз съм доктор Тони Хил от Министерството на вътрешните работи. Къде можем да намерим ръководителя на операцията?

Младият полицай изглеждаше озадачен. После лицето му се проясни — явно бе намерил решение на проблема.

— Документи за самоличност? — попита той с надежда.

Карол се облегна на колата и притвори очи.

Тони стисна полицая за лакътя и го отведе встрани.

— Убитият е неин брат. Тя е инспектор от криминалната полиция на Брадфийлд. Има право на цялата учтивост, на която сте способен в момента. Никой няма да ви създаде проблеми, ако ни заведете при шефа, но аз лично ще направя всичко възможно да ви вгорча живота, ако не го направите незабавно.

Нищо в тона му не подсказваше, че би могъл и да отстъпи.

Още преди да се стигне до конфликт, един висок, мършав човек с надвиснали над очите вежди и голям, подобен на клюн нос, излезе от палатката и ги видя. Той махна с ръка и извика:

— Полицай Гримшоу? Доведете главен инспектор Джордан при мен.

Полицаят, от чиито плещи се смъкна сякаш тежестта на целия свят, ги поведе покрай колите и нагоре по алеята към къщата на Майкъл и Луси. Високият мъж тръгна забързано към тях.

— Познаваш ли го? — попита Тони.

— Това е главен инспектор Джон Франклин — отвърна Карол. — Работихме заедно поне в известен смисъл — по убийствата „РигМароул“. Един от труповете беше открит в неговия район. Не ме харесваше. Никой в полицията на Западен Йоркшър не ме харесва. Не харесват и теб, между другото. Не и след като ги накарахме да изглеждат като последни идиоти в случая с Шаз Боуман.

Франклин наближи. Полите на тренчкота му се развяваха заради бързината, с която се движеше.

— Главен инспектор Джордан — каза той смутено. Говореше с толкова силен йоркшърски акцент, че сякаш удряше с всяка дума събеседника си по главата. Колкото и да се стараеше, никога нямаше да му се удаде да изобрази съчувствие. — Много съжалявам — после огледа Тони от горе до долу. — Струва ми се, че не ви познавам — каза той.

— Аз съм доктор Тони Хил. От Министерството на вътрешните работи.

Рошавите вежди на Франклин отскочиха нагоре.

— Профайлърът. Чия идея беше да ви замесят в този случай?

— Не съм тук по служба — каза Тони. — Тук съм като личен приятел на главен инспектор Джордан. А познавах и жертвите. Така че, ако мога да помогна с нещо…

Изражението на Франклин беше скептично. Вятърът довя пръски дъжд над голата морава и Карол потръпна.

— Скоро ще пристигне мобилната полицейска станция, но засега… можем да поговорим в моята кола.

— Искам да ги видя — каза Карол.

Франклин беше видимо обезпокоен.

— Струва ми се, че това не е добра идея. Не бихте искали да имате такъв спомен от хора, които сте обичали.

Карол като че ли мобилизираше всичките си физически сили.

— Не съм дете, господин Франклин. Била съм на местопрестъпления, от които не малко детективи биха изгубили апетита си за дни наред. Аз съм опитен криминалист. И познавам мястото. Ако има нещо необичайно, много по-възможно е да го забележа аз, отколкото някой от подчинените ви — тя кимна към Тони. — А той разчита следите по едно местопрестъпление така, както вие бихте чели вестник.

Франклин потърка с ръка брадичката си.

— Но вие сте близка на убитите. При един процес защитата би ни изравнила със земята, задето сме ви допуснали до местопрестъплението.

— Имате ли вече някаква представа какво се е случило тук? — попита рязко Тони.

Франклин се наежи.

— Натрапникът е изненадал двойката. Били са в леглото, най-вероятно са правели секс…

— Правели са любов — прекъсна го Карол гневно. — При тях двамата сексът беше любов. Нямате представа колко много се обичаха.

Франклин помълча за миг, за да си наложи спокойствие.

— Щом казвате. Нападнал ги е в гръб и е прерязал гърлата и на двамата — погледът му се зарея към хълмовете. Тони предполагаше, че му се иска да гледа накъдето и да е, само не към Карол. — Изтекла е много кръв. Телата и на двамата са практически обезкървени.

Карол се обърна към Тони и стисна ръката му.

— Това е той, нали?

— Така мисля — отвърна той. — Мисля го още от мига, когато Блейк съобщи за станалото. Надявах се да греша.

— Но не грешиш. Ужасно закъсня със заключението си, но не грешиш.

Франклин въздъхна изнервено.

— Ще бъдете ли така добри да ми обясните за какво говорите?

— Джако Ванс — отвърна Карол. — Това е човекът, когото трябва да търсите.

Франклин се опита да прикрие съмнението си.

— Джако Ванс ли? Та той е избягал от затвора в Мидландс едва вчера? Как би могъл да се озове тук? И защо му е на Джако Ванс да убива брат ви и неговата приятелка?

— Защото в неговите очи ние сме виновни, задето е прекарал дванайсет години в затвора — каза Тони. — Той съвсем не е от хората, които биха поели отговорността за извършените от тях престъпления. Аз предположих, че ще се постарае да се разплати с хората от екипа, който го разобличи, и с бившата си съпруга — той погледна умолително към Карол. — Не съм предполагал, че отмъщението му ще добие такъв израз.

Франклин извади пакет цигари и се зае да пали една, за да спечели време.

— Следователно вие не разполагате с реални улики?

— Вероятно вашите специалисти по огледите ще открият нещо — каза Карол. — А сега ще ме оставите ли да видя местопрестъплението?

Франклин сви рамене.

— Мисля, че сте тръгнали по погрешна следа. Най-вероятно става дума за ужасно съвпадение — той вдигна яката си, за да се предпази от дъжда, донесен от един по-силен пристъп на вятъра. — Влезте в палатката, ще ви дадем предпазни гащеризони — той ги подкани да тръгнат пред него към палатката и подвикна над главите им. — Някой да намери предпазни костюми за главния инспектор и профайлъра!

Докато си проправяха с труд път през многото хора, Тони се опита да заговори Карол.

— Сигурна ли си, че ще понесеш гледката? — попита той.

— Не искам да говоря за това — каза тя и му обърна гръб, докато нахлузваше калцуните.

— Наистина, и аз не мисля, че идеята е добра. Ти самата не би оставила близките на жертвата да видят тялото на обичания от тях човек в състоянието, в което е било открито на местопрестъплението.

— Аз съм ченге. Свикнала съм — тя отпусна рязко ластика около крака си и се изправи, напъхвайки ръце в ръкавите на гащеризона.

— Не си привикнала да виждаш в такова състояние хора, които обичаш. Позволи ми поне да вляза преди теб.

— Какво искаш да кажеш, че ти не държиш толкова на тях и ще ти е все едно?

— Не, разбира се, че не искам да кажа нищо подобно. Това ще ти докара кошмари, Карол.

Тя спря и го изгледа спокойно.

— А представяш ли си какви кошмари ще ме преследват, ако не видя лично какво е станало? Тъкмо защото знам как може да изглежда едно местопрестъпление държа да го видя с очите си. В противен случай въображението ми ще попълва белите петна. Как мислиш, спокойно ли ще спя в такъв случай?

Тони нямаше какво да й отговори. Тя се приготви преди него и не остана да го изчака, а се упъти право към издигнатите метални пана, водещи като мост към местопрестъплението. Тони се опита да побърза, за да я настигне, но успя само да падне, спъвайки се в гащеризона. Когато влезе през входната врата, Карол вече бе изчезнала от поглед.

На пръв поглед обширното вътрешно пространство на къщата изглеждаше обезпокоително нормално. Сакото на Луси беше окачено на перилата на стълбата, събутите й небрежно обувки се търкаляха наблизо. На пода край масата имаше една смачкана тениска, една пола лежеше в основата на стълбите така, както е била смъкната, очертавайки кръг. Като изключим тежката миризма на кръв, оставяща метален вкус в устата, тук долу нямаше никакви следи от насилие.

Тогава Тони вдигна глава нагоре и ахна. Таванът над полуетажа беше оплискан в алено, целият на петна и стекли се струи. Изглеждаше така, сякаш някой беше плиснал по него кофа с червена боя.

— Прерязал е сънните артерии — промърмори той тихо. После тръгна нагоре по стълбата, като внимаваше да стъпва само по защитното покритие.

Гледката, която се разкри пред него, когато стигна горе, беше гротескна. Майкъл лежеше по гръб на леглото, влажно и кървавочервено. Луси лежеше по корем до него, разпиляната й като мрежа коса беше тъмночервена от съсирилата се по нея кръв. Върху долната част на гърба й имаше засъхнала бяла следа от сперма. Петна от кръв имаше по стените, по пода и по тавана. Карол стоеше край леглото. Нагоре по шията й към лицето постепенно плъзваше червенина. Тони имаше чувството, че ще се разплаче — не за Майкъл и Луси, а заради Карол.

— Липсва една снимка — каза Карол сухо на лаборанта, който вършеше нещо в единия край на помещението. — Беше тук, на стената. Виждате очертанията в кръвта. Беше семейна снимка — Майкъл, Луси и аз. И майка ми и баща ми. Направена е преди две години, на сватбата на братовчедка ми. Майкъл каза, че това била най-хубавата снимка на всички нас, която бил виждал. Направи копия за мен и за родителите ни, и окачи своята снимка тук, където сутрин я осветяваше слънцето.

Тя се обърна и погледна Тони право в лицето. Беше надянала маската си и той не виждаше нищо друго освен сиво–сините й очи, в които проблясваха непролети сълзи.

— Сега снимката на близките ми е у този мръсник Ванс. Лиши ме от брат, а снимката е взел, за да я гледа и да злорадства. Или затова, или за да му бъде по-лесно, когато се насочи към родителите ми.

Тя постепенно повишаваше тон, шокът, който я владееше от мига, когато Блейк съобщи за станалото, отстъпваше място на ярост.

— Ти си виновен! — нахвърли се тя върху Тони. — Ти беше този, който изобщо ме въвлече в тази история. Това си беше твоя битка, твоя и на твоите начинаещи профайлъри. Но ти ме въвлече в нея — ти ме постави на предна линия, когато трябваше да бъде разобличен Джако Ванс.

Тази атака стъписа Тони. Карол не му се беше нахвърляла така никога, през всички тези години, откакто се познаваха. Беше се случвало да спорят и да се посдърпат, но никога не се бе стигало до подобно избухване. Винаги бяха съумявали да се въздържат, преди да преминат границата. Тони предполагаше, че го правят, защото всеки съзнава силата си да засегне дълбоко другия. Но сега всички бариери бяха пометени от онова, което Ванс бе сторил тук.

— Ти пожела да участваш — каза той безпомощно, съзнавайки още докато го казваше, че в случая истината не може да му послужи за защита.

— А ти така и не се опита да ме възпреш, нали? Нито за миг не помисли какви могат да бъдат последиците за мен. Никога не си мислил за това. В нито един от случаите, когато рискувах всичко заради теб. Защото имаше нужда от мен — в гнева й се примесваше и присмех. — А сега се стигна и дотук. Седеше си вчера, съставяше шибаната си преценка на рисковете и нито за миг не се сети да споменеш, че Ванс може да се насочи към хората, които обичам. Защо, Тони? Не беше на мнение, че това би представлявало интерес за мен, така ли? Или просто нищо подобно не ти дойде на ум?

Физическата болка не му беше непозната. Случвало му се беше да лежи гол, вързан, на циментов под, оставен там, защото изглеждаше мъртъв. Беше се изправял лице в лице срещу убиец с пистолет в ръка. Но нищо от онова, което бе преживял, не му бе причинявало такава болка, каквато му причиниха обвиненията на Карол.

— Не ми…

— Я виж ти! Най-сетне изглеждаш разстроен. Това ли те притеснява? — Тя пристъпи към него и го блъсна така силно в гърдите, че той залитна назад. — Смущава те факта, че не успя да предскажеш това, а? Не можа да го изчислиш? Че не си непогрешим, за какъвто си се имал? Великият Тони Хил оплеска нещата и сега брат ми е мъртъв! — Тя го блъсна отново и той трябваше да се отмести, за да не падне по стълбите. — Защото именно това се случи. Ти си този, от когото се очаква да може да прецени какво ще сторят мръсници като Джако Ванс. Но се — провали тя махна с ръка, сочейки към картината, която се разкриваше на леглото. — Виж това, Тони. Гледай натам толкова дълго, че после, като затвориш очи, да можеш да виждаш само тази сцена. Ти го направи, Тони! Ти си виновен за това не по-малко, отколкото е виновен Джако Ванс.

Карол сви ръце в юмруци и той трепна.

— Колко си жалък! — изръмжа тя. Извърна се рязко и почти затича надолу по стълбите. Тони погледна надолу и срещна погледа на Франклин, който само поклати глава. Сега осъзна, че всички, които бяха в къщата, бяха прекъснали работа и се взираха в него и в Карол.

— Мога ли да попитам къде отивате? — каза Франклин, протягайки ръка в опит да спре Карол, когато тя мина покрай него.

— Някой трябва да каже на родителите ми — отвърна тя. — И някой трябва да остане при тях, за да не допуска Ванс да унищожи и тях.

— Бихте ли оставили адреса на сержант Моран, ето там? — Той посочи към масичката в единия ъгъл на палатката, където някаква жена с ватирано яке и бейзболна шапка седеше пред отворен лаптоп. — Ще се обадим на местната полиция, за да пратят някого да наблюдава къщата, докато вие стигнете там.

— Благодаря — отвърна тя. — Трябва да се обадите и на полицията на Уест Мърсия във връзка с преследването на Джако Ванс. Ще дам имената на разследващите детективи на сержант Моран.

Тони се изтръгна насила от вцепенението, в което го бе хвърлил шокът, и извика след нея:

— Карол, почакай!

— Ти няма да дойдеш с мен — каза тя. Думите й прозвучаха като затръшване на врата. И той остана отвън, пред затръшнатата врата.