Разплата

36.

Кевин се отпусна тежко в единия ъгъл на бюрото на Пола. Тя дори не вдигна поглед от доклада, който прехвърляше, а каза само:

— Какво има?

— Чистачката от мотела, нали си спомняш, онази, която съобщила за мокрия мокет? Тя чисти вечер в един магазин за килими. Реших да намина там, да видим какво ще разкаже. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не — каза Пола. — Почти приключих с докладите от разпитите на хората, живеещи около местопрестъплението, а после трябва да отида до апартамента на шефката, за да взема котарака й. Ако го оставя още малко там, ще умре от глад.

— Е, хайде де, Пола — каза умолително Кевин. — Знаеш, че се справяш с жените по-добре от мен.

— Във всяко отношение — подметна Крис, седнала на своето място.

Кевин се престори на засегнат.

— Аз поне го признавам. Тя е туркиня, Пола. Вероятно са я наели незаконно. Аз сигурно ще я подплаша. А ти ще я накараш да проговори.

Пола изпъшка.

— Но нали обещах, че ще прибера Нелсън.

— Елинор вкъщи ли си е? — попита Крис.

— Трябва да си е вкъщи.

— Тогава аз ще свърша тази — работа каза Крис. — И без това отивам да поговоря с момичетата по улицата, да разбера дали някоя от тях не е забелязала някой съмнителен тип около убитите жени. Ще взема котарака и ще го оставя на Елинор. Бих го взела у нас, но не ми се вярва кучетата да му се зарадват особено.

— В такъв случай проблемът е решен — заяви Кевин с облекчение.

— Ключът за апартамента е в чекмеджето на бюрото й — каза Пола, примирена със съдбата си. Взе си якето и тръгна подир Кевин.

Външният вид на магазина за килими беше потискащ като коледен обяд за един човек. Металните щори бяха спуснати пред големите витрини отпред, но те успяха да намерят една малка вратичка, скрита отстрани. Крушката, която трябваше да я осветява, беше изгоряла — и може би така беше по-добре. Кевин заблъска с юмрук по заключената врата. Най-сетне тя се отвори и на прага застана жена със синьо–черната кожа на населението на екваториална Африка.

— К’во? — каза тя.

— Дошли сме да говорим с Букет — каза Пола.

— Няма никой — каза чернокожата жена и завъртя глава, за да подчертае думите си.

— Букет работи тук. Не си е навлякла неприятности. Искаме само да поговорим с нея.

Жената отвърна с полуизвърната назад глава.

— Не тук.

— Ние сме от полицията — каза Пола. — Обещавам, няма да има неприятности. Но се налага да говорим с нея. Трябва да ни пуснете да влезем.

Малки невинни лъжи от онези, които просто се сипят от устата на всеки полицай, след като е бил достатъчно дълго в професията.

Жената отстъпи внезапно и остави вратата да се отвори широко.

— Няма неприятности — каза тя и изчезна зад няколко килима, окачени на гигантска метална рамка. В далечината се чуваше бръмченето на прахосмукачка. Голямото, екнещо пространство на склада, построен от готови метални плоскости, в съчетание с огромния брой килими, чиято плътност поглъщаше звука, им пречеше да определят точно откъде се носи бръмченето. Постараха се да открият посоката, и накрая се озоваха в открито пространство, където имаше мостри от килими с различни десени, подредени на дървени стойки. Дребна, закръглена жена с ориенталска забрадка влачеше учудващо енергично индустриална прахосмукачка.

Пола я заобиколи, за да влезе в полезрението й, и й махна с ръка. Стресната, жената буквално подскочи, после заопипва несръчно прахосмукачката, търсейки копчето, за да я изключи. Звукът на мотора заглъхна постепенно, оставяйки след себе си слабо ехо.

— Вие ли сте Букет? — попита Пола.

Тъмните очи на жената се разшириха и започнаха да се стрелкат насам–натам, сякаш търсеше път за спасение. Кевин пристъпи напред, за да може тя да види и него и й се усмихна с надеждата да я успокой.

— Не сме от имиграционните служби — каза той.

— Не ни интересува дали работите тук по договор или ви плащат на ръка — допълни Пола. — Ние сме от полицията, но няма защо да се боите от нас. Хайде, нека поседнем — и тя посочи към едно бюро със столове за посетители, наредени пред него. Букет, привела рамене, се остави да бъде заведена до един от столовете. Кевин така и не можеше да разбере как го прави Пола, но винаги се впечатляваше от начина, по който тя успяваше да накара някой съпротивляващ се свидетел да проговори.

— Вие ли сте Букет? — попита Пола меко.

— Това е името ми — отвърна жената.

— Вие работите също и в мотела „Булевардът на залеза“, нали?

Очите й отново започнаха да се стрелкат насам–натам. Мургавата и кожа побледня, тя прехапа долната си устна.

— Не искам неприятности.

— Няма да ви създаваме никакви неприятности. Искаме да ви зададем няколко въпроса за нещо, случило се преди известно време в мотела. Съгласни ли сте?

— Нищо не знам — отвърна незабавно Букет.

Пола продължи, без да й обръща внимание.

— В една от стаите, която сте чистили, е било много мокро.

Лицето на Букет се проясни, като че ли й бяха казали, че всичко е наред след някакво ужасно медицинско изследване.

— Стаята беше мокра, да. Това ли искате да знаете?

— Точно това ни интересува. Можете ли да ни разкажете нещо повече.

— Ужасно много вода. Кърпите — тежки, от тях капе навсякъде. Подът в банята — мокър, големи локви. Мокетът пред банята, мокър, прави ей така… — и тя издаде някакъв звук, наподобяваш влажно всмукване — като стъпваш. Казах на управителя — аз неприятност не искам.

— Възможно ли е ваната да е преляла?

Букет се намръщи.

— Да е пре…?

— Да е имало прекалено много вода във ваната?

Жената кимна енергично.

— От ваната, да. Водата чиста, не мръсна. Не от тоалет. Хубаво мирише.

— Помните ли номера на стаята?

— Пет. Сигурна съм.

— А видяхте ли хората от стая номер пет? Случайно да сте ги забелязали да излизат сутринта.

Букет поклати глава.

— От пета не съм виждала. Други видях, от пет не. Оставих я за накрая, някой да не спи в нея, но като влязох, няма никой.

Пола погледна Кевин.

— Има ли още нещо, за което искаш да попиташ Букет?

— Трябва ми само името и адреса й — отвърна той, усмихвайки се на Букет, но продължи да говори тихо и бързо. — Ще ни трябвал отпечатъци от пръстите й и ДНК проба, за да ги елиминираме, когато онези от съдебна медицина се заемат със стая номер пет. Пожелавам ти успех с тази задача.

Нищо не дразнеше сержант Алвин Амброуз повече от необходимостта да работи в петък вечер. Беше краят на учебната седмица, тази вечер не се налагаше децата да си лягат рано. Той обичаше да ги води на плуване в петъчните вечери. Така се чувстваше като нормален баща, като хората, които вършеха разни неща заедно с децата си, без да бъдат прекъсвани поради стореното от разни глупаци, наркомани и пияници.

Беше двойно вбесен, защото бе останал сам в стаята на криминалистите. Каквито и ангажименти да имаше Патърсън тъкмо сега, те очевидно не включваха отговорността за криминалния отдел, който по право трябваше да ръководи. Беше си тръгнал още в ранния следобед, нареждайки на Амброуз да действа. И тъй като всъщност нямаше кой знае какво да се прави, Амброуз бе изпратил повечето си колеги да се приберат по домовете си с уговорката, че ще бъдат на разположение. Никой не знаеше къде и кога ще бъде забелязан Ванс следващия път. Ако се откриеше някоя конкретна улика, трябваше да бъдат готови да се хванат на работа колкото е възможно по-бързо. Беше изпратил свои подчинени да разговарят и с хора от персонала на затвора, които не са били на смяна по време на бягството, но като изключим това, така и не можа да се сети за някаква друга конструктивна мярка, която да предприеме.

Само че Амброуз знаеше от опит, че нищо, заради което си струва да останеш до късно на работа, не се случваше в петък вечер, в това се криеше и иронията на случая. Бе имал забележителни постижения през годините, сензационни арести, затвърдени с чистосърдечни признания — но кой знае защо, никога в петък. Затова и Амброуз се ядосваше още повече. И това раздразнение го беше обхванало още преди да му се беше наложило да преглътне горчивото съзнание, че ще трябва да се подчинява на всички хрумвания на някакви смахнати северняци, които не можеха дори да говорят английски като хората.

Причината, поради която бе прикован към бюрото си, се криеше в постоянния, макар и оскъден приток на резултати от претърсването, което полицията на Нортъмбрия провеждаше в дома на Тери Гейтс и в склада, където той прибираше стоката си от пазара. Амброуз бе пожелал да отиде лично там, за да ръководи претърсването, но шефът му заяви, че нямало нужда, и че ченгетата от Нюкасъл знаели как да проведат едно претърсване. Което в превод означаваше: „Не мога да натоваря бюджета на отдела с излишни разходи, за да се мотаеш нагоре-надолу“.

И тъй, ето го тук, седеше и чакаше следващите постъпления на нищо незначещи резултати от Нюкасъл. Засега нямаше изгледи Тери Гейтс да оправдае предположенията на Тони, че е проявил небрежност. Цялата документация, която хората от полицията на Нортъмбрия бяха сканирали и пратили по електронната поща на Амброуз, видимо бе свързана единствено с финансите на самия Гейтс, било то лични или фирмени. Все пак, компютрите му бяха два. Единият — в склада, в който като че ли бяха въвеждани единствено данни, свързани с търговията му, а другият — по-нов модел, в дома му, на който бяха намерени следи от опити за изтриване на данни от харддиска. И двата бяха изпратени по специален куриер и щяха да пристигнат при Амброуз на следващата сутрин. Той се опита да се свърже с компютърния експерт от местната съдебномедицинска лаборатория, Гари Харкъп, за да го предупреди да има готовност да започне работа веднага щом пристигнеха компютрите, но досега Гари не бе отговорил на повикването му. Вероятно шишкото беше прекалено зает да играе някаква игра онлайн, за да си даде труд да провери съобщенията на телефона си. В края на краищата, петък вечер си беше петък вечер, включително и за компютърните маниаци.

Амброуз се питаше кога би могъл да си тръгне с чиста съвест, когато телефонът иззвъня.

— Сержант Амброуз — каза той с въздишка.

— Ало, обажда се Робинсън Дейви от Нюкасъл — отвърна глас, звучен и плътен като неговия собствен.

— Здрасти, Робинсън — и що за кръщелно име бе това „Робинсън“? Досега Амброуз бе предполагал, че единствено американците имат странния навик да дават фамилни имена за кръщелни имена на децата си, но очевидно този обичай бе пуснал корени и в Североизточна Англия. Само днес бе говорил с хора, чиито лични имена бяха съответно Матюсън, Грей — а сега и Робинсън. Пълна лудница. — Имате ли някаква новина за мен?

— Струва ми се, че може и да имаме, Алвин. Едно от моите момчета откри симкарта, залепена отдолу на едно от чекмеджетата на бюрото в склада. Стартирахме я, за да прегледаме обажданията от нея. Странното обаче е там, че нямаше регистрирани никакви повиквания. Изглежда, че тя никога не е била ползвана за набиране на нечий номер. Но едно от момичетата тук разбира от тези неща и установи, че онова, което той е ползвал, е календарът. Пълен е със записки за уговорки — дати, часове, различни места, най-често в Лондон. Там има записани и телефонни номера, и електронни адреси.

Това беше първата улика, която звучеше поне донякъде обещаващо и Амброуз бе обзет от онова оживление, което обикновено предшества пробива.

— Можете ли да ми изпратите тази информация? Да я разпечатате или каквото там може да се направи?

— Момичето казва, че може да я качи в интернет, а вие да си я свалите оттам — каза неуверено Дейви. — Нямам представа какво иска да каже с това, но твърди, че ставало лесно.

— Чудесно. Само я помоли да прати на електронната ми поща инструкции за свалянето, когато е готова. Благодаря, Робинсън, чудесна работа.

Амброуз затвори телефона, ухилен като идиот. Като че ли правилото за петъците най-сетне щеше да бъде нарушено. Реши, че такова нещо си струва да бъде отпразнувано. Може би щеше да успее да отскочи до кръчмата за една бърза бира, преди информацията от Нюкасъл да пристигне. Така или иначе, тази вечер нямаше да успее да направи кой знае какво с нея.

Точно когато се надигаше от мястото си, един униформен полицай връхлетя в стаята. Лицето му пламтеше от вълнение. За миг Амброуз се запита да не би някаква случайна среща, че е довела до залавянето на Ванс. Много често залавянето на серийни убийци се дължеше на чиста случайност — Йоркшърският изкормвач бил заловен, защото поставил фалшиви регистрационни номера на колата си; Денис Нилсън — защото човешката плът, която отмивал на части в тоалетната си, задръстила канала; Фред Уест, защото едно от децата му казало уж на шега, че сестра им Хедър била „под плочите на двора“.

— Вие сте приятел на профайлъра, нали? Оня, дето се премести в голямата къща до Гелувелт Парк? — попита той възбудено.

Амброуз се зачуди в каква ли каша се беше забъркал Тони сега. Веднъж вече му се беше наложило да измъква приятеля си от неудобна ситуация, възникнала в къщата. По всичко личеше, че пак има някакъв проблем от този род.

— Тони Хил? Да, познаваме се. Какво е станало?

— Къщата му! Гори! Според момчетата от патрулната кола, там било същински ад! — Полицаят изведнъж осъзна, че оживлението му може да не е съвсем подходящо за случая. — Реших, че е редно да ви уведомя, сър — завърши той.

Амброуз не познаваше Тони Хил много отдавна. Не можеше да претендира, че го познава много добре. Но едно нещо бе разбрал за него със сигурност — че къщата при Гелувелт Парк означаваше за странния дребен психолог нещо много повече от тухли от хоросан. И защото считаше Тони Хил за свой приятел, Амброуз не можеше да реагира пасивно на това, което бе научил току-що.

— Шибаните петъчни вечери! — измърмори той гневно под нос. Взе палтото си, после се закова на място. Беше му хрумнала ужасна мисъл.

Обърна се рязко и изгледа яростно младия полицай.

— Празна ли е била къщата?

Смущението на момчето беше очевидно.

— Аз… не знам. Не казаха нищо за това.

Амброуз направи гримаса. Кажеш ли си, че не е възможно да стане по-зле, неминуемо ставаше по-зле.