Разплата

34.

За малко повече от двайсет и четири часа животът на Мики Морган се обърна надолу с главата. Новината за бягството на бившия й съпруг достигна до прага на провинциалния й дом във формата на половин дузина ченгета, които сякаш бяха избягали от някой телевизионен сериал. Черни костюми, фуражки, бронежилетки и лица, безизразни като гранитни плочи. Мики беше привикнала да й се възхищават и се чувстваше объркана от това, че погледите на мъжете се плъзваха безразлично по нея, докато разположението на кухнята и задния й двор явно будеха у тях повече интерес. Ръководителят им се представи като Калман. Тя предполагаше, че това е фамилното му име, но беше прекалено смутена, за да се опита да уточни.

Макар кухнята на дома й да беше толкова просторна, че дузина от конярите биха могли да закусват тук, мъжете в черно сякаш запълваха цялото налично пространство.

— Не разбирам — каза Мики. — Как е успял да избяга?

— Не разполагам с много подробности — отвърна Калман. — Знам само, че се е представил за друг затворник, който същия ден е трябвало да излезе в отпуск.

— И е бил в „Оукуърт“? Господи, но това е съвсем наблизо!

— На около четиридесет и пет мили оттук. Това е и една от причините да сме толкова загрижени за вашата безопасност.

Бетси влезе точно навреме, за да чуе отговора на Калман. Тя смъкна шапката за езда и тръсна глава, за да освободи косата си. Със заруменялото си от ездата на открито лице тя изглеждаше много по-жизнена от командосите, които се мотаеха из кухнята.

— За какви четиридесет и пет мили става дума? — попита тя, застана инстинктивно до Мики и постави ръка над лакътя на приятелката си.

— Такова е разстоянието оттук до затвора „Оукуърт“. Откъдето, доколкото разбирам, Джако е избягал току-що — Мики хвърли бърз поглед към Бетси, с който я предупреждаваше да бъде предпазлива. — Тези полицаи са тук, за да осигурят нашата безопасност.

— А имаме ли нужда от охрана? — попита Бетси. — Нима има причина Джако да пожелае да ни стори зло?

— Такива са нарежданията ми, госпожо Торн — отвърна Калман.

„Той знае отлично какво е положението, каза си Мики. Получил е инструкции. Някой му е разказал за фиктивния брак, който двамата с Джако сключихме, за да защитим моята кариера от истеричната хомофобия на таблоидите. За какво ли всъщност е тук — за да ни охранява или за да ни наблюдава?“

— Съгласна съм с Бетси — каза Мики.

Но този разговор се беше провел по-рано, преди Калман да дойде да съобщи за двойното убийство в Йоркшър, което според шефовете му било дело на Ванс. Този път полицаят до него имаше оръжие — голяма, черна пушка, каквато тя бе виждала досега само на телевизионния екран. Изглеждаше просто нелепо — какво общо можеше да има между автомат „Хеклер&Кох“ и готварска печка „АГА“?

— Не ми се вярва Джако да тръгне насам — каза Мики. — Несъмнено има и други възможности.

— Възможности ли? — Калман произнесе думата така, сякаш я чуваше за първи път. — Предпочитаме да се съсредоточаваме върху най-близките до ума отговори. От опит знаем, че обикновено те са и верните. Ще ви осигурим цялостна охрана. Двете входни алеи ще се охраняват от полицаи, други въоръжени полицаи ще патрулират из землището на имението ви. Знам, че вашите хора обикалят полето. Ще поговорим с тях, ще им обясним какви са изискванията, ако се наложи да бъдат предприети някакви мерки. Не е необходимо да се тревожите, уважаеми дами. Трябва само да бъдете внимателни.

После те излязоха с тежки стъпки в двора, оставяйки Мики и Бетси да се взират една в друга през кухненската маса.

Бетси бе проговорила първа.

— Обаждал ли ти се е? — попита тя.

— Не ставай глупава — отвърна Мики. — Не би извършил такава лудост. А ако се беше обадил, нима мислиш, че нямаше да ти кажа?

Усмивката на Бетси беше насилена.

— Лоялността понякога добива странни форми.

Мики скочи и заобиколи масата. Притисна се към Бетси и каза:

— Ти си единственият човек, комуто дължа лоялност. Омъжих се за него само защото исках да бъда с теб.

Бетси погали Мики по косата.

— Знам. Но и двете знаехме, че около Джако има нещо нередно, а и двете предпочетохме да си затваряме очите. Боях се, че може да очаква нещо подобно от нас и сега.

— Нали чу какво каза Калман. Като казват, че се е насочил към нас, надали имат предвид, че ще дойде на чай — тя целуна Бетси по челото. — Те ще ни пазят.

Не можа да види изражението на Бетси — което може би беше по-добре.

— Калман и неговата весела дружина? Щом казваш така, скъпа. Щом казваш.

Улицата в предградието беше тиха по това време на деня, можеше лесно да се намери място за паркиране, защото много хора бяха отишли с колите си на работа. Ванс спря през няколко къщи от адреса, който го интересуваше. Не беше поставил камери за наблюдение в тази къща. Карол Джордан беше достоен противник; нямаше намерение да я подценява. Затова пък човекът, който бе провел проучването за него, му беше осигурил ценна информация, която много улесняваше следващия ход на Ванс.

Той извади таблета и провери какво показваха камерите, монтирани в старата селска къща. Както бе очаквал, Джордан и Хил бяха там. Тя слизаше по стълбата от полуетажа и като че ли го оставяше там. Изкушаваше се да погледа, но всъщност единственото, което му бе необходимо да знае, че те са достатъчно надалеч, за да има възможност да свърши това, за което бе дошъл. Нахлузи здрави гумени ръкавици и се усмихна.

Беше сложил всичко необходимо в един от леките сакове от промазана материя, които Тери му беше осигурил. Озърна се за последен път, за да се убеди, че наоколо няма никого. После вдигна полека сака и тръгна по алеята към къщата на Тони Хил. Заобиколи и мина зад къщата, покрай страничния покрит вход с козирка над стълбите, които водеха към приземния апартамент на Карол Джордан.

Когато се озова зад къщата, постави много внимателно сака на земята и пристъпи към малкия алпинеум в единия край на двора. Един от камъните беше изкуствен, в кухината имаше ключ за задната врата. В бележките на частния детектив пишеше: „Хил е класическият разсеян професор. Забрави да вземе ключовете от къщата в два от петте дни, през които го наблюдавах“. „Къща с наемател, мислеше си Ванс, докато си отключваше. Като в сериала «Щастливи дни».“

Прекоси предпазливо долния етаж, позволявайки си да се позабави, за да почувства атмосферата в жилището на Тони Хил, дребният особняк, който беше повярвал, че ще успее да победи Джако Ванс. Ако се съдеше по докладите на частния детектив, той никак не беше общителен. Изглежда Карол Джордан беше единственият приятел, който бе имал през живота си. Следователно, колкото повече мъка причинеше на Карол Джордан, толкова повече щяха да страдат и двамата.

Под стълбите се виждаше врата, която вероятно водеше към приземния етаж. На вратата имаше резета, но те бяха врътнати. Не беше заключена и секретната брава. Вратата се отвори, щом я докосна. Дотук с измишльотините, че отношенията им били съвсем официални, като между наемател и наемодател. Очевидно всеки от тях влизаше и излизаше свободно в личното пространство на другия, зачитайки някакви граници толкова, колкото би го направило и ято врабчета.

Обратното не му мина и през ум, че всеки от двамата уважава толкова дълбоко личния живот на другия, че няма нужда от ключалки, които да налагат правилото за неговата недосегаемост.

Ванс затича бързо надолу по стълбите към жилището на Карол и едва не се препъна в старичкия черен котарак, който продължаваше да става, за да поздрави новодошлите в неговия свят.

— Да му се не види! — изруга Ванс и залитна, изпаднал в ужас, че може да изпусне товара си. Но успя да се закрепи и изправи рамене.

Постави сака на пода и се зае да обикаля жилището. Намери онова, което търсеше, в мъничкия килер до входа. На пода имаше купичка със суха храна за котки и друга с вода. До тях имаше пластмасова кофа, наполовина пълна с храна за котки. Ванс се изкиска доволно. Колко прекрасно беше, когато нещата се развиваха по план!

Донесе сака в килера, дръпна ципа и затвори вратата зад себе си, за да не влиза котката. Първо изсипа котешката храна от кофата в една найлонова торбичка. После извади яка метална пружина, навита и стегната със здрава пластмасова щипка. Постави я на дъното на кофата и свърза щипката с чувствителен механизъм, прикрепен към ръба й. Извади дебели ръкавици за работа с киселина и ги нахлузи върху другите. После, с безкрайно внимание, той отвори пластмасовия контейнер в сака и измъкна от него един стъклен съд. Прозрачна, гъста течност се плискаше леко в стените на съда, докато Ванс го поставяше много внимателно върху пружината. Свали капака на съда, в който се намираше сярната киселина. Накрая прикрепи фотоклетка към механизма в кофата и затвори капака.

Следващия път, когато Карол Джордан отвореше кофата с котешката храна, пълният с киселина съд щеше да бъде катапултиран от пружината право в лицето й. Надали щеше да я убие. Но киселината щеше да разяде кожата й, да унищожи лицето й, да я остави обезобразена, цялата в белези. Беше почти сигурно, че ще ослепее, а щеше да изпитва и ужасни болки. Ванс изпита приятна възбуда дори само при мисълта за това. Тя щеше да страда. Божичко, колко щеше да страда!

Но Тони Хил щеше да страда още повече, съзнавайки, че този път не е успял да спре Джако Ванс. Точно на това се казваше „да улучиш с един куршум два заека“.

Кевин беше отегчен. Ако питаха него, в близост до летището имаше прекалено много мотели. А Стейси се беше постарала да издири адресите на всички тях без изключение. Диапазонът беше голям — и на цените, и на предлаганите от тях удобства. Да не говорим пък за степените на нежелание на персонала да отговаря на въпросите на някакво досадно ченге в натоварен период на деня. Задачата беше гадна, а той бе вбесен допълнително от съзнанието, че за пореден път са му възложили скучна работа. Беше допуснал една професионална грешка, заради която загуби чина си на инспектор, но това беше преди години. Струваше му се, че никога няма да му бъде простено. Може би пък напускането на отдела за разследване на особено тежки престъпления щеше най-сетне да му отвори пътя към желаното повишение.

Беше разделил мотелите най-общо на три групи. Най-много го интересуваха евтините вериги, но, колкото и да беше странно, тъкмо при тях бдителността на рецепционистите беше най-често съмнителна. Бяха така навикнали да си затварят очите, когато студенти и футболни запалянковци, опитвайки се да спестят пари, се натъпкваха по осем души в стая, че цяла трупа еротични танцьорки можеха да влязат и да стигнат до асансьорите, танцувайки канкан, без изобщо някой да им обърне внимание. За убиеца би било относително лесно да въведе тук Сузи Блак, без да бъде забелязан — само че изнасянето й вероятно би създало повече проблеми.

Съществуваше някаква възможност там, където един от асансьорите водеше директно към паркинг в подземието. Кевин си каза, че предположението е неубедително — такъв вариант криеше прекалено много опасности, за да си представиш, че убиецът, който така старателно изпипваше детайлите на операциите си, би избрал него. Но все пак си каза, че може да провери и тази възможност, ако не успееше да напредне по другите линии.

В другия край на списъка му бяха мотелите, които само се наричаха така, а приличаха по-скоро на семейни пансиони. Кевин дори не си даде труда да се отбие в някой от тях. Сузи Блак не би прекосила прага на нито един от тези пансиони жива, камо ли пък да бъде изнесена мъртва, без някой да забележи.

Оставаше една бройка по средата — частни мотели, чиито собственици най-често се бореха да се закрепят в условията на рецесия и затова бяха склонни да си затварят очите пред онова, което се случваше в стаите им. Все пак Кевин предполагаше, че не биха стигнали дотам, да се направят, че не забелязват как някакъв мъж извлича труп, от който капе вода, през фоайето към паркинга.

Вече се канеше да се откаже, когато най-сетне попадна на следа. „Булевардът на залеза“ беше залязъл до такава степен, че човек не можеше да си представи как някога е можел да събуди искрица надежда у когото и да било. Беше двуетажно здание с олющена червеникавокафява мазилка, построено като неправилен правоъгълник около паркинг, на който местата за колите бяха очертани с изтрити бели линии. Отдаваните под наем помещения напомняха на самостоятелни апартаменти. Ако човек наемеше апартамент на партера, можеше практически да паркира точно пред вратата. Идеално място, ако искаш да натовариш мъртва проститутка в багажника си, без някой да те забележи.

Кевин паркира колата до рецепцията, която се намираше в първия апартамент от лявата страна на партерния етаж. Дебелото момче зад гишето му се стори недорасло да се бръсне, камо ли пък да пие. Имаше нездрав тен, лицето му беше на буци от подкожни пъпки, а космите на веждите му стърчаха в пет посоки. Мръснокафявата му коса, намазана с гел, стърчеше на върха на главата му и го караше да прилича на избягал от комедийно шоу. Той почти не откъсна поглед от комикса, който четеше, само изсумтя:

— Да?

Кевин отвори полицейската си карта. Трийсет секунди бяха необходими на хлапето да осъзнае какво вижда пред себе си. То прехвърли огромна буца дъвка от едната си буза в другата и придоби отегчено и уморено изражение. После каза пак:

— Да?

Очевидно моментът не беше подходящ за размяна на учтиви реплики.

— Ти ли беше на смяна на трети?

Последва ново прехвърляне на дъвката, после кратко дъвчене. Ръката му, която напомняше на надута гумена ръкавица, издърпа едно чекмедже и измъкна оттам разграфен лист хартия. Момчето заби пръст в третия квадрат на горния ред. КХ, БД, РТ.

— Това съм аз. Роби Трехърн.

— Спомняш ли си нещо особено от тази вечер?

Трехърн поклати глава.

— Не.

— Мога ли да прегледам регистъра?

— К’во ще кажеш за разрешение? Нали трябва да покажеш нек’во разрешение?

Кевин заложи на предположението, че Роби Трехърн е точно толкова тъп, колкото изглеждаше.

— Не и ако просто ми го покажеш.

— Ахааа! Добре — той остави комикса и обърна монитора на бюрото пред себе си така, че да може да го вижда и Кевин. Пръстите му заподскачаха учудващо бързо по клавишите и на екрана се появи една страница. В най-горната й част имаше дата. На нея бяха записани само заетите стаи. Бяха шест в регистъра фигурираха имената на гостите, адресите им, регистрационните номера на колите и начинът, по който е било извършено плащането. Трима от шестимата бяха платили в брой.

— Проверявате ли информацията, която ви дават хората, когато наемат стая тук?

— Как да я проверяваме?

— Ами например искате ли от тях да ви представят някакви документи за самоличност? Проверявате ли дали регистрационните номера отговарят на марката и модела на колата в базата данни на пътна полиция?

Трехърн го изгледа така, сякаш беше извънземен.

— От мен се иска да проверявам само дали функционират кредитните им карти. Ако искат да дадат фалшиви имена и адреси, кой го е грижа?

— Ами да, за какво ви е да поддържате точен регистър? — сарказмът на Кевин не беше оценен от хлапето.

— Именно. Не си струва труда.

— Можеш ли все пак да ми разпечаташ едно копие от страницата? — попита Кевин. — Попълват ли гостите регистрационни формуляри?

— Да, ама ги изхвърляме веднага щом въведем данните в компютъра — той се захили самодоволно. — Няма да се уредиш с ДНК днес, ченге.

Кевин все повече се убеждаваше, че именно това бе мястото, което търсеше. Всеки, който бе отсядал дори веднъж тук, щеше да е наясно колко подходящо е разположението и колко небрежен е персоналът.

— Знам, че ще ти е трудно да си припомниш, Роби, но спомняш ли си някой от персонала или пък гост да се е оплаквал, че подът в някоя стая е мокър? Или че има много влага в банята? Искам да кажа, необичайно много.

— Ама че шибан въпрос — много странен — измърмори недоволно Роби. — Навсякъде в баните има вода. Вани, душове, тоалетни, умивалници. Нормално е в банята да е мокро, нали?

Кевин имаше деца и знаеше, че човек обича децата си безусловно, без значение какво казваха, правеха и като какви хора израстваха. Но му беше трудно да повярва, че някой е в състояние да обича така Роби Трехърн.

— Казах „необичайно“ — отвърна той, налагайки си да прояви търпение.

Роби се зае да рови в ухото си с показалец, после огледа резултата.

— Ами не помня коя нощ беше, нали разбираш. Но когато дойдох на смяна привечер. Карл ме попита дали знам нещо странно да се е случвало в номер пет. Защото камериерката казала, че всички кърпи били вир-вода. Подгизнали, разбираш ли. И мокетът в стаята, точно пред банята, бил подгизнал. Такова нещо ли те интересуваше?

— Да — каза Кевин и погледна отново монитора. Стая номер 5 беше наета същата нощ срещу пари в брой от някой си Лари Гайтлинг. Името не му говореше нищо. Но това поне беше някакво начало.

— Трябва да поговоря с камериерката.

— Тя идва в шест утре сутринта.

— А ако я потърся тази вечер?

Трехърн се изкиска — мек, дразнещ звук.

— Нямам представа къде живее. Не знам дори фамилното й име. Всички я наричаме Букет.

Недоразбрал, Кевин се намръщи раздразнено.

— Какво? Наричате я „кофата“19, само защото е чистачка?

— Букет, не „бъкет“. Такова й е името. Тя е туркиня — Трехърн явно беше много доволен, че успя да натрие носа на Кевин поне по тази точка. — Нямам номер на неин мобилен телефон. Единственият начин да разговаряте с нея е да дойдете тук, когато е на работа. От шест до дванайсет — това е работното й време. А може да я намерите и в големия магазин за килими по-надолу по шосето. Тя чисти понякога там — вечер, от осем до десет.

Това не беше напълно удовлетворително, но Кевин не можеше да направи нищо повече.

— Добре — каза той. — Ще дойда пак. И те съветвам да се постараеш да я намеря тук, Роби. В противен случай и ти, и шефът ти ще имате много неприятности.