Разплата

43.

Ако Ванс имаше нужда от допълнителен аргумент в полза на убеждението си, че постъпва правилно, осъществявайки заплануваната разплата, той би изтъкнал факта, че спеше дълбоко, без сънища. Не го тревожеха никакви кошмари, не се въртеше в леглото, не се взираше в тавана, молейки се за забрава. След като си свърши работата с къщата на Тони, той си беше купил китайска храна и я беше отнесъл в хотела, където се зае да прехвърля телевизионните канали, докато му се доспа. Интересуваше го не само начинът, по който се отразяваха неговите дела; толкова отдавна не бе имал достъп до медиите, че му се искаше да види как са се развили в негово отсъствие.

Почувства убождането на неволно съжаление. Би се вписал идеално в тази мултимедийна вселена. Туитър, Фейсбук и тям подобните биха подхождали повече на него, отколкото на мнозина от идиотите, които сега се наслаждаваха на вниманието на публиката. Ето още нещо, от което го бяха лишили Карол Джордан. Тони Хил и онази мръсница, бившата му съпруга. Може би щеше да е добре да си направи профил в Туитър, за да дразни полицията. Можеше да се нарече „Бягащият Ванс“. Идеята беше привлекателна, но знаеше, че трябва да се откаже от нея. Ако бе научил нещо зад решетките, то беше, че всичко, което правиш във виртуалното пространство, оставя следа. Имаше достатъчно работа пред себе си, за да се ангажира и със сложното замитане на следи, което би било необходимо, ако решеше да отправи виртуално предизвикателство към властите. Достатъчно беше да знаят, че е на свобода и че върши това, което си е наумил.

Когато се събуди, утрото беше вече доста напреднало и той откри със задоволство много снимки от пожара в един местен новинарски сайт. Предполагало се, че става дума за палеж. Много проницателно. Името на Ванс не се споменаваше, а онзи, който бе писал материала, не беше положил усилия да научи нещо повече за „собственика, доктор Тони Хил“, чийто коментар не успели да получат. Но нещо друго накара Ванс да застане нащрек. На заден план в една от снимките той различи запомнящата се физиономия на ченгето, което говореше по телевизията за бягството му. Тъмната кожа на гладко обръснатата му глава блестеше, очите му гледаха бдително, по лицето му си личеше, че е отнесъл не един удар през годините. Сега беше тук, на мястото на пожара.

Някой правеше точни заключения. Ванс нямаше нищо против да е така. Можеха да правят връзки между събитията, колкото си искат, той винаги щеше да бъде една крачка напред. Да вземем например сегашния момент. Точно сега в страната нямаше място, където би могъл да се чувства в по-голяма безопасност, отколкото в Устър. Защото сигурно всички бяха убедени, че отдавна е напуснал града. Това беше единственото място, където нямаше да го търсят. Можеше да обиколи целия търговски център пред катедралата без някой около него дори да повдигне вежда. Мисълта за това го накара да се засмее доволно.

Но макар да се чувстваше в безопасност, той нямаше намерение да се бави много тук. Имаше места, на които трябваше да отиде, хора, които трябваше да види. И нито една от гледките, които го очакваха, нямаше да бъде красива. Първо обаче трябваше да приключи с последните приготовления. Провери какво показваха камерите. От старата селска къща нямаше картина — вероятно полицаите се бяха натъкнали на някоя от камерите и бяха издирили и останалите. Точно затова бе наредил камерите при къщата на Тони Хил и фермата на Мики да бъдат поставени отвън, така полицията щеше да ги търси там, където нямаше да бъдат. Явно за пореден път предвижданията му се бяха оправдали.

Ванс провери поредицата картини от конефермата в Херефордшър, където онази предателка, жена му, и любовницата й бяха започнали нов живот. Когато взе Мики за жена, той бе направил огромна услуга на нея и на Бетси. Слуховете и клюките, които се въртяха около Мики, й пречеха да се издигне до самия връх в телевизията. Когато двамата се ожениха, слуховете замряха. Трябваше да е хетеросексуална, какво иначе би накарало Ванс да се ожени за лесбийка, при положение че можеше да избира от толкова много красиви и сексапилни жени? Циниците се опитаха да пробутат версията, че и Ванс е хомосексуален. Но никой не повярва на това. Той имаше хетеросексуална предистория и за него никога не бяха шушукали, че прескача и на другия бряг.

Разбира се, бракът беше измама. Още от самото начало беше ясно каква е изгодата на Мики, и тя така трескаво се стремеше да се възползва от него, че предпочете да не си задава въпроса каква полза има той от този брак. Беше й разказал някаква фантасмагория, че се опитва да се защити от преследващите го почитателки, успя да я убеди, че това, което иска всъщност, са необвързващите контакти със скъпоплатени проститутки, и й обеща, че никога няма да я постави в неудобно положение, избирайки жена, която би огласила публично връзката си с него. Далеч по-лесно бе тя да повярва на това, отколкото на истината — че той имаше нужда от параван, зад който да скрие другия си живот, живота на сериен убиец, отвличащ момичета на ученическа възраст. Не че някога би споделил това с нея.

Той бе спазил своята част от уговорката. Очакваше в замяна тя също да изпълни ангажиментите си. Но щом възникнаха първите проблеми, вместо да му осигури необходимите алибита, тя си изми ръцете по-бързо от Пилат. Нищо не вбесяваше Ванс повече от хора, които не си изплащаха дълговете. Той винаги бе държал на думата си. Единственият случай, когато бе обещал нещо и не успя да го изпълни, бе когато обеща на британския народ, че ще донесе у дома златен олимпийски медал. Но тогава никой не го държа отговорен за станалото, защото причината бе толкова героичната му постъпка.

Искаше му се всички да можеха да видят и останалите му действия в същата светлина. Беше направил онова, което трябваше да направи. Може би в очите на повечето хора подобна реакция не беше разбираема, но той не беше като повечето хора. Той беше Джако Ванс, беше изключителен. Което означаваше, че е изключение, че е над дребнавите правила, които останалите трябваше да спазват в живота си. Те имаха нужда от такива правила. Не можеха да функционират правилно без тях. А той можеше. И го правеше.

Ванс огледа частите на екрана една по една, взирайки се внимателно, увеличавайки картината, където беше възможно. Скоро успя да си изясни схемата на поставената охрана. Полицията контролираше входа и изхода от територията на фермата. Достъпът през входната алея беше блокиран от ремарке. Полицейски ленд роувър бе паркиран напряко на задната алея, виждаше се, че в него седят трима полицаи. Две двойки полицаи с фуражки на онези полицейски части, които имаха правото да носят оръжие, патрулираха около самата къща, държейки автоматите „Хеклер&Кох“ готови за стрелба.

Доколкото можеше да прецени, дворът на конефермата бе охраняван от работниците — хора, чиято подвижност и гъвкавост създаваше впечатлението, че са направени от тел и пластилин. Онова, което интересуваше Ванс, беше начинът им на обличане — всички носеха различни варианти на един и същи костюм. Каскети, спортни жакети от промазана или ватирана тъкан, джинси и ботуши за езда. Ченгетата изобщо не обръщаха внимание, когато някои от работниците излизаха от къщата и се упътваха към конюшните. Или когато се връщаха обратно.

Това би било интересно, ако неговата цел беше да проникне в къщата. Но плановете му бяха много различни. И ако се съдеше по това, което виждаше, беше много вероятно те да се увенчаят с успех. Ванс взе душ, облече се и напусна хотела половин час преди срока, споменат в правилника. По никакъв начин не биваше да привлича внимание към себе си.

Остави колата в една странична уличка, близо до адреса на фирмата, от която я беше наел. Вече бе запазил колата, която му беше необходима днес — джип, чийто модел подхождаше идеално на провинциалната среда. Джипът имаше теглич, както Ванс изрично бе пожелал. Той се върна с него при предишната кола, взе тубите за бензин, чантата с лаптопа и саковете от багажника, и потегли към Херефордшър. По пътя трябваше да спре на още едно място, но за това имаше предостатъчно време. Денят беше прекрасен, установи той, когато напусна Устър.

А сега трябваше да го оползотвори възможно най-добре.

Времето бе текло незабелязано покрай Тони, както ставаше обикновено, когато той потънеше в мисли. Осъзна колко е късно, едва когато стомахът му изкъркори, протестирайки заради пропуснатите закуска и обяд. В шкафовете на малката кухничка имаше различни пакети и консерви, но Тони не бе склонен да готви дори когато бе в настроение, а за днешния ден не можеше да се твърди нищо подобно. Затова заключи лодката и се върна на брега. Запита се дали да не отиде в кръчмата, но отхвърли идеята. Не беше в състояние да понесе обществото на други хора, пък били те и непознати.

През няколко преки, вървейки край къщите с червени тухлени фасади, той намери идеалното решение на проблема — на един ъгъл имаше магазинче, предлагащо риба и картофки. Той забърза обратно към „Стийлър“, понесъл приятно ухаещия пакет с пържена треска и картофи, толкова горещи, че пареха пръстите му. Перспективата да хапне нещо вкусно му напомни, че не съвсем всичко на този свят е ужасно.

Тръгна по понтона към мястото, където бе закотвена лодката му, и изведнъж спря като закован. Една позната фигура стоеше край кърмата, облегната на стената на каютата, със скръстени ръце, вятърът рошеше гъстата й руса коса. За момент той се ободри, вкопчвайки се в надеждата за сдобряване. После направи по-внимателна оценка на езика на тялото й, и се примири с извода — че Карол не бе дошла, за да предложи да заровят томахавката и да решат какво е най-доброто, което могат да предприемат заедно срещу Ванс.

Но ако нещата стояха така, се налагаше да се запита защо тогава е дошла. Ако продължаваше да стои на място и да се блещи, нямаше да намери отговора на този въпрос. Предпазливо, сякаш се боеше от физическо посегателство, Тони тръгна отново по понтона, докато се изравни с лодката.

— Предполагам, че има достатъчно за двама — каза той.

Карол пое маслиновата клонка и я прекърши на коляното си.

— Нямам намерение да оставам тук, за да се храня с теб — отвърна тя.

Никога не бе успявал да постигне нищо с Карол, опитвайки да се държи помирително.

— Както предпочиташ — отвърна той. — Но аз трябва да хапна.

Стъпи на палубата и загледа мрачно Карол, докато тя най-сетне отстъпи и той можа да отключи вратата и да слезе долу в каютата. Не й остави избор — трябваше да го последва, ако искаше да говори с него.

Той измъкна една чиния от стойката за сушене, разопакова рибата и картофките и ги изсипа вътре. Когато Карол слезе предпазливо по стълбата, той влезе заднешком в централната част на кабината и избута документите и лаптопа си встрани на масата, за да си освободи място за хранене. Измъкна от джоба си кен кока-кола и го постави до чинията.

— Има хора, които биха казали, че това място отговаря повече на моя стил от другото, което загубих — отбеляза той.

— Научих за къщата — каза Карол. — Съжалявам.

— Аз също. Знам, че такава загуба е нищожна в сравнение със загубата на Майкъл и Луси, но все пак ме боли. Така и аз платих поне малко за собствената си глупост.

Опитваше се да не говори с горчивина. Начинът, по който тя присви очи, му подсказа, че не е успял.

— Не съм дошла тук, за да те обвинявам, че не успя да направиш нищо за тях.

Тя стоеше със скръстени ръце, облегната на стената на кухнята. Страданието й беше очевидно. Колко пъти си беше представял как тя ще дойде тук, беше си позволявал да пофантазира, да си представи как ще отидат на разходка с лодката, както правеха нормалните хора. Но кого се опитваше да заблуди? Те не се числяха към нормалните хора — нито той, нито тя. Дори да успееха да се измъкнат живи от всичко това, те никога нямаше да заприличат на онези пенсионери, които се разхождаха с лодки из плетеницата от канали, рисуваха замъци и рози по глинени съдове и обсъждаха в коя кръчма по „Чешър Ринг“26 правят най-хубавите пайове с месо.

Тони лапна един пържен картоф, опари се и веднага зяпна, поемайки хладен въздух.

— Ох! Горещ е! — той задъвка с отворена уста, докато картофът се охлади достатъчно, за да го преглътне. — Съжалявам.

Невесела усмивка, свиване на рамене. Кого се опитваше да заблуди? Никога не бе разполагал с онзи чар, който помага на хората да се измъкват от неприятности, а Карол беше и без това последният човек, който би се поддал на такова нещо.

— Е, защо си дошла?

Тя направи две крачки напред и активира лаптопа, вземайки в ръце надрасканите от него бележки. Екранът светна и на него се появи сцена от местопрестъпление — отворен кашон, в който се виждаха части от разчленено човешко тяло. Карол зачете на глас:

— „Човекът от лабиринта“. 1996. Първи сезон по НВО. По романа на канадския писател Джеймс Сароно. Уебсайт WWW.maze-man.com. Фейсбук? Туитър? И така нататък. Какво, по дяволите, е всичко това?

Той обмисли варианта да излъже. Запита се дали да не каже, че е измъкнал с упорити настоявания информацията от Пола, защото е искал да направи нещо за Карол с надеждата да се сдобрят. Но това би било опит да предизвика състрадание, а едно от нещата, които бе решил през изминалата дълга нощ, бе занапред да постъпва така, че да не бъде обект на жалост.

— Подчинените ти те обичат. Не искат да напуснеш. И единственото, което биха искаш да ти поднесат вместо подарък при напускането, е успех в разследването. Затова, макар да знаят, че ти по принципни съображения не си съгласна аз да участвам, ако не получавам хонорар, и макар че междувременно сигурно всички те са наясно, че нося вина за смъртта на брат ти, въпреки всичко това те ме помолиха за помощ. Защото са на мнение, че мога да помогна. И ми се струва, че наистина успях да помогна — той посочи към листовете, които тя все още държеше в ръце. — Открих „Човекът от лабиринта“.

— Така ли си представяш своята помощ за разследването? Някаква неубедителна връзка с никому неизвестен телевизионен сериал, който дори не се разпространява на DVD? Каква полза има от всичко това, дори ако предположим, че връзката действително съществува, а не е само плод на желанието ти да се самозалъгваш?

Яростта й се разгаряше с все сила. Според Тони това нямаше особена връзка с убийствата в Брадфийлд. При нормални обстоятелства би реагирала с раздразнение, примесено с известно съчувствие, а по-късно би накастрила Пола. Този гняв бе от съвсем различно естество.

Тони не отговори веднага, а първо отчупи късче от рибата и го изяде.

— Сцените на убийствата в единия и другия случай са практически идентични. Убиецът е използвал името на актьора, изпълнявал главната роля в сериала, когато е наел стаята в мотела, където вероятно е удавил втората си жертва. Съществува уебсайт, посветен на сериала, а във форума му публикуват редовно около дузина фенове. Ако един от тях живее в Брадфийлд, е възможно той да е убиецът, когото търсите. Или пък да познава убиеца. Това е по-добре от нищо, а преди да направя това предположение, хората ти не разполагаха с нищо.

Карол тръсна записките му на масата и удари по нея.

— Как е възможно да отделяш внимание на това? Как е възможно да се занимаваш с някакъв извратен тип, убиващ проститутки, докато Джако Ванс все още е на свобода? Той ти е вдигнал мерника, не само аз съм негова мишена. Би трябвало да работиш с Амброуз и Патърсън, да се опитваш да откриеш Ванс, а не да седиш тук и да се ровиш в нещо, което изобщо не е твоя работа — сега тя вече крещеше, гласът й трепереше от напиращите сълзи, но Тони знаеше, че тя щеше да стори всичко по силите си, за да не ги остави да потекат. — Ясно ми е, че не те е грижа за мен, но нима не се притесняваш поне за себе си?

Тони я изгледа предизвикателно.

— Грешиш, всъщност е точно обратното. Може да се каже, че не се безпокоя особено за себе си, но наистина се тревожа за теб. И Ванс знае това. Вероятно това е и причината Крис сега да е в болница.

В момента, в който думите се откъснаха от устните му, той прокле собствената си глупост.

Карол го погледна така, сякаш й беше ударил плесница.

— Крис е в болница? За първи път чувам. Какво, по дяволите, е станало с нея?

Тони не можа да събере сили да срещне погледа й.

— Отишла да прибере Нелсън вместо Пола. Преди това Ванс е успял да влезе в твоя апартамент и да заложи някакво гадно устройство в кутията за котешка храна. Цялото й лице е било залято със сярна киселина.

— О, господи — каза отпаднало Карол. — Това е било предназначено за мен.

— Да. Така предполагам. За да те накара да страдаш още повече и да накара и мен да страдам.

— Какво… как е тя?

— Не е добре — нямаше лесен начин да се заобиколи истината сега, когато вече беше отворил вратата към нея. — Загубила е зрението и на двете си очи, лицето й е страшно обгорено, а и състоянието на белите й дробове буди опасения. В момента е в изкуствено предизвикана кома, за да се поддържа състоянието й стабилно и да й бъдат спестени болките — той протегна ръка към нея, но тя трепна и се отдръпна. — Не ти казахме, защото решихме, че и без това ти е достатъчно тежко.

— Божичко — каза тя. — Става все по-лошо. Какво правиш сега? Защо не работиш за търсенето на Ванс?

— Вече съм осигурил на Алвин цялата помощ, която бях способен да му предложа. Знае къде да ме намери, ако има нужда от мен — почувства, че нещо го дави и се покашля. — Не мога да правя чудеса, Карол.

— Навремето мислех, че можеш — отвърна тя и лицето й се сгърчи. Прехапа устни и му обърна гръб.

Устните на Тони се извиха в усмивка, но тя не обхвана останалата част на лицето му.

— Човек не може да заблуждава всички през цялото време… Съжалявам, Карол. Наистина съжалявам. Ако това ще те накара да се почувстваш малко по-спокойна, мога да кажа, че според мен сега той ще си постави за цел да причини мъка на Мики. А това означава, че Бетси е изложена на опасност. Алвин разигра голям театър пред местната полиция, на фермата им вече е осигурена въоръжена охрана — той порови с пръст в храната пред себе си. Беше изгубил апетит. — Не знам какво друго бих могъл да направя. И да, ужасно ме е страх от онова, което може да е замислил.

— Каква ирония се крие в това, нали? Стремим се да опазим жената, благодарение на която преди години Ванс успяваше да извършва престъпленията си. Техният фиктивен брак му създаваше необходимото прикритие, за да може да отвлича, затваря, изтезава, изнасилва и убива млади жени. А ние с теб, хората, които го вкараха зад решетките, ние загубихме играта. Тя отново ще се измъкне невредима — каза Карол. Гневът отново започна да я завладява. — Толкова е несправедливо!

Тя се отпусна на големия кожен въртящ се стол срещу него. Енергията й най-сетне се беше изчерпала.

— Знам. Но поне тук си в безопасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ми се вярва той да знае за това място. Предполагам, че е възложил на някого да проучи начина ни на живот, да следи къде ходим, какво вършим и с кого се виждаме. Тези скрити камери в къщата на Майкъл…

— Какви скрити камери? Защо никой не ми е казал за това? — Тя съумя да мобилизира някакви последни останки от възмущение. — И откъде, по дяволите, знаеш ти?

— Техниците ги откриха, докато все още бях там. Франклин не ти ли каза?

— Доколкото разбирам, Франклин ми казва точно толкова, колкото ми казваш и ти.

Тони подмина упрека. И без това нямаше желание да се кара с нея.

— Така или иначе, предполагам, че Ванс не знае нищо за лодката. Не съм бил тук много отдавна. Бях помолил Сол от кръчмата да я наглежда. А когато дойдох снощи, Алвин накара един от техниците да я провери. Няма камери, няма бръмбари. Затова и не вярвам лодката да е влязла в полезрението на Ванс. Тук сме в безопасност.

— Наблюдавал ги е, така ли?

— Подбрал е най-подходящият момент. Когато вероятността да го забележат, преди да се озове до тях, е била най-малка.

— Копеле — каза тя. Затвори очи и отпусна глава в ръцете си.

— Отпред има отделна каюта — каза Тони. — Леглото е удобно. Артър е държал на удобствата. Можеш да дремнеш няколко часа, преди да си припаднала от умора.

Тя поклати глава, изправи се и веднага се отпусна обратно на стола.

— Ох! Явно още не съм свикнала с люшкането на лодката. Благодаря, но се налага…

— Не се налага да ходиш никъде. Хората ти в Брадфийлд знаят как да придвижват операцията. Алвин Амброуз и Стюарт Патърсън имат нужда от възможност да докажат способностите си пред теб, преди наистина да си им станала шеф. Ако някой има нужда от теб, ще ти се обади.

Никога досега не бе полагал повече усилия да я накара да му се довери. Дори ако това доверие изтраеше само до следващото и събуждане, постигането му си струваше труда.

Карол се озърна, обмисляйки положението.

— Ами ти? Изглеждаш ужасно. Можа ли да спиш снощи?

— Аз поначало не спя — отвърна той. — Какво значение има една безсънна нощ повече?

Това не беше съвсем вярно. Ужасните смущения на съня, които бе имал през по-голямата част на живота си като зрял човек, бяха пропъдени от покоя в къщата на Артър Блайт. Това бе една от причините да я обикне толкова много. Но той никога не бе споменавал това пред никого, и нямаше как да го сподели сега. Това би напомняло прекалено много на отчаян опит да спечели съчувствие.

— Върви да поспиш, Карол. Ще можеш да се караш с мен отново, когато се събудиш.

— Така е — отвърна тя. Но не възрази. Той я проследи с поглед, докато тя изминаваше няколкото фута до предната кабина. Сърцето му бе натежало като никога преди. Не можеше да пропъди усещането, че има нещо окончателно в това, което се случваше между тях.