Разплата

45.

Пола седеше на мястото на Стейси, тъй като поне на думи на нея бе възложен контролът върху компютрите на отдела в отсъствието на титуляря. Стейси беше оставила строги инструкции къде да не пипа. А Пола можеше да събере смелост да извърши нещо зад гърба на Карол Джордан, но не беше толкова глупава, че да се опита да погоди подобен номер на Стейси. Така че три от шестте монитора бяха табу за нея. На тях можеше да се наблюдава постоянно ходът на някаква обработка на данни, но какви бяха тези данни, Пола не знаеше нито пък можеше да прецени дали има някакви резултати, представляващи интерес за колегите й. Стейси я бе уверила, че ще контролира системата от разстояние, което напълно удовлетворяваше Пола.

Тя се занимаваше с останалите три монитора. Разследващите от Северната регионална полиция незабавно въвеждаха всяка своя находка в компютрите си, за да могат и хората от отдела на Карол Джордан да имат достъп до нея. Разбира се, те можеха само да се надяват, че онези от Северния регион ще въвеждат наистина абсолютно всичко, на което се натъкнат, и че няма да си поставят погрешни приоритети. Пола се надяваше също, че там няма някакви тъпанари, убедени, че ще могат да се прочуят, като укриват резултати от проведени разпити, за да тръгнат сами по следите, вместо да ги споделят с останалите. Сам имаше такива наклонности, а последните няколко години бяха доказали, че не е възможно да бъде заличен изцяло инстинктът да действаш като единак.

Така че именно тя бе първата, която научи, че четвъртата жертва е била разпозната. Този път убиецът не бе действал чак толкова предпазливо, както преди, и бе хвърлил чантата на жертвата в кофа за боклук съвсем близо до мястото, където бе открито тялото. Пола отвори снимките на чантата — беше покрита с петна, обшита с мъниста торба на дълга, тясна каишка. Предметите, извадени от чантата, бяха наредени до нея — дузина презервативи, портмоне със 77 паунда в него, червило и мобилен телефон. Каква тъжна финална картина на един живот, каза си Пола.

Телефонът бе регистриран на името на Мария Демчак, чийто адрес беше в Скенби. Първоначалните проучвания — каквото и да разбират под това определение, каза си скептично Пола — показваха, че жената е била украинка, пребиваваща незаконно в страната, вкарана вероятно от трафиканти. Живеела в редова къща заедно с други млади жени, покровителствани от бивш професионален боксьор, женен за еротична танцьорка, която пък се оказала рускиня.

— Интересно — отбеляза Пола. Кевин Матюс, единственият от колегите й, който беше в стаята, дойде при нея да погледне екрана. — По всичко личи, че тази е имала сводник.

— Той започва да придобива смелост — каза Кевин. — Първите три, които уби, са работили сами. Никой не си е давал труда да се поинтересува къде и с кого отиват. Но сводниците държат под контрол авоарите си. Този мръсник се има вече за неуязвим. Може би това ще ни помогне да го спипаме.

— Надявам се да си прав. Става и по-небрежен. Не успяхме да открием чанти или документа на самоличност на предишните три. Тони каза, че може да ги съхранява като сувенири.

— Казвам ти, няма по-подходящо място от това, на което беше оставил четвъртата жертва, ако е искал максимална публичност — поде Кевин. — Всички, които посещават онова пазарче, ще получат изчерпателно описание на кървавите подробности. Сега вече не само Пени Бърджес ще иска нечия глава. Това ще се превърне в общонационален въпрос. Какъв ти общонационален — направо международен, като случая в Ипсуич преди две години27. — Той се позасмя. — Бях на почивка в Испания, когато тук течеше разследването. Трябваше да чуеш как говорителите по испанската телевизия се опитваха да произнесат „Ипсуич“. Вярвай ми, независимо от Ванс, нашият случай ще бъде начело на новините по целия свят.

— Това никак няма да се хареса на шефката.

— Само че тя не е тук. Няма да има думата. Този път Пийт Рийки ще има последната дума на пресконференцията, а не ми се вярва сега той да се въздържи. Съгласи се, Пола, от утре ще ни обсадят всички пълзящи гадини от пресата на Нейно Величество. А какво можем да им предложим ние — дупката на геврека.

Сякаш в отговор на думите му, телефонът на бюрото на Стейси иззвъня. И двамата посегнаха към слушалката, но Пола беше побърза.

— Детектив Макинтайър — каза тя.

— Стейси е.

— Здравей, Стейси. Номер четири вече е идентифицирана…

— Знам, нали ти казах, че ще наблюдавам сведенията по случаите. Открих нещо за вас в онзи уебсайт от Оклахома.

Пола се ухили и вдигна палец, поглеждайки Кевин.

— Ти си гений, Стейси. Можеш ли да ни дадеш някакво име?

— Засега мога да ви предложа само отправна точка — каза Стейси, охлаждайки ентусиазма й. — Сред участниците във форума не открих никой, който да живее в Обединеното кралство. Затова пък открих начин да проникна в сайта и да отворя архива на електронната му поща. Преди година там е постъпило писмо. В момента то се намира в нашата пощенска кутия, която можеш да отвориш на монитор номер едно. Сега се опитвам да открия изпращача — веднага щом успея, ще ви изпратя данните.

— Благодаря. Как вървят там нещата? Държи ли се шефката?

— Прекалено съм заета, за да следя тези неща, Пола. Когато се сдобия с необходимата информация, ще ви я пратя.

И тя прекъсна разговора.

— Уменията й за социално общуване са като на рак пустинник — отбеляза Кевин.

— А пък си мислих, че е започнала да се променя към по-добро. Явно трябва да се примиря това момиче никога няма да пробие в клюкарската мрежа. Да видим какво ни е изпратила — Пола вече отваряше мейла. Увеличи го на цял екран и прочете:

Следваше бележка от Стейси:

Пола се извърна и плесна с длан дланта на Кевин.

— Това поне е начало — каза тя.

— И повече от начало. Разполагаме с име. Това вече е ясна следа, такава, с каквато дотук не сме разполагали в това разследване. Да видим дали ще успеем да свършим работата, преди шефката да си е дошла от Устър — той поклати глава.

— Проклетият му Устър. Преди половин година почти не бях чувал името на този град. Сега не мога да се обърна, без да се натъкна на нещо, свързано с него.

Мобилният телефон на Пола иззвъня, тя погледна екрана и направи гримаса.

— Устър има поне една положителна черта — каза тя. — Проклетата Пени Бърджес не работи там.

Тънки димни спирали се виеха нагоре, сливаха се, а после се разделяха на прозрачни като воал облачета, стапящи се във въздуха, който ставаше все по-тежък за дишане. Жълти и червени точици просветваха тук-там в сламата и разцъфваха в пламъчета, повечето от които угасваха с пращене. Но някои оцеляваха и се разгаряха в по-голям пламък, също както царевичните зърна в горещ тиган се превръщат в пуканки. Пламъците съскаха и пукаха, превръщаха сламата в проводник на огъня, който се разрастваше нагоре и встрани.

Пожарът се разгаряше все по-бързо, удвоявайки обхвата си за минути, после за секунди, докато накрая всички бали в дъното на сеновала се превърнаха в стена от пламъци, а задържаният от покрива дим се превръщаше във все по-плътни облаци. Огнени езици ближеха гредите на тавана и плъзваха по цялата им дължина като вода, разливана по равна повърхност. До този момент никой не беше забелязал какво става.

Гредите на тавана трябваше да бъдат мостът, по който огънят щеше да се прехвърли в самата конюшня. Те преминаваха към подпокривното пространство на конюшнята, така че двете сгради се подкрепяха една друга, увеличавайки взаимно стабилността си. Огънят пълзеше по яките греди, а хоросанът в зазиданите отвори, през които те преминаваха към конюшнята, го забавяше, но не можеше да го възпре.

Конете подушиха дима преди хората. Започнаха да трополят с копита и да пръхтят стреснато в боксовете си, цвилейки високо и уплашено, да мятат глави и да въртят очи на всички страни. Една сива кобила започна да блъска с копита по стените на просторния си бокс, бялото на очите й се открояваше ярко под тъмните й клепачи. Когато първите пламъци пронизаха като копия пода на склада за сено над боксовете, уплахата на конете започна да се превръща в паника. Копитата им трополяха по стените, по бърните им избиваше пяна.

Огънят вече се разгаряше бързо, натъквайки се на леснозапалими материали по пътя си; дървото, сеното и сламата пламваха незабавно. Ужасените коне вече цвилеха неистово и блъскаха с копита по дървените врати на боксовете. Макар че конярите обикаляха наоколо, патрулирайки, за да защитят владението на собствениците, докато някой успее да забележи какво става, огънят вече бе завладял всичко.

Първият коняр, озовал се на мястото на пожара Джони Фицджералд, отвори най-близката врата над конюшнята, и зад нея се разкри сцена, напомняща на преизподнята. Коне, по чиито гърбове се стичаха огнени струи, се изправяха на задните си крака и цвилеха, ударите на копитата им можеха да повалят всеки, който се опиташе да ги спаси.

Но Джони не се притесняваше от това. Крещейки:

— Пожар! Пожар! Викайте пожарната! — той затича към кестенявата кобила с бялата муцуна, която бе яздил същата сутрин, спирайки само за да смъкне оглавника с въжето от една кука на вратата. Фалиърс Френд беше негова любимка, кротка кобила, която, видеше ли препятствията на турнирите от националното първенство, литваше неудържимо като куршум към най-предните позиции. Снишавайки глас, Джони тръгна към нея, като й говореше непрекъснато и монотонно. Кобилата не се изправяше на задни крака, стоеше, въртейки очи, пръхтеше, дъхът й излизаше със свистене, докато по гърба и хълбоците й капеха огнени капки и се стичаха на пода, вливайки се в нови и нови реки от пламък. Нетърпимата горещина обгаряше ноздрите и гърлото на Джони при всяка нова крачка напред. Воплите на конете сред огъня разкъсваха сърцето му, страх и жалост се надигаха в него. Обичаше тези животни, а по всичко личеше, че при това положение нямаше да им се размине срещата със смъртта.

Джони незабавно нахлузи оглавника на главата на кобилата и издърпа резетата от вратата на бокса.

— Хайде, хубавице! — каза той. Не беше нужно да подканя Фалиърс Френд. Тя полетя през отвора и едва не повали Джони на пода, докато двамата тичаха към двора.

Насъбралите се междувременно наоколо хора вече работеха трескаво. Огънят беше притиснал в прегръдката си единия край на конюшните, а насъбралите се наоколо коняри и полицаи от охраната правеха всичко по силите си, за да ограничат разпространението му и да спасят конете. Джони отдели няколко ценни секунди, за да успокои кестенявата кобила, после подаде въжето на едно от ченгетата. Смъкна пуловера си и го накисна в едно корито, пълно с вода, после уви с него главата си и хукна обратно към конюшнята.

Ако положението беше лошо преди, сега вече беше истински ад. Едва не се огъна пред горещината, но си наложи да тръгне към следващия бокс. Миднайт Дансър беше черна красавица в такава блестяща форма, че будеше завист в цялата околност. Сега блясъкът на черните й хълбоци бе помътнял от дим, пепел и пот, писъците й пронизваха като нож помътеното от дима съзнание на Джони. Той изгори ръката си с нагорещената халка, на която висеше най-близкият оглавник, но успя да вземе въжето.

Беше практически невъзможно да нахлузи оглавника на главата на кобилата, хвърляйки въжето като ласо. Трудно беше да се прицели, защото тя мяташе глава, оголваше зъби и въртеше уши. Джони ругаеше тихо, с такъв тон, че ругатните му звучаха като гальовни думи. Внезапно забеляза край себе си някаква фигура. През гъстия черен дим успя да различи познатото лице на Бетси Торн, която му беше не само шеф, но и наставник.

— Нося вода — изкрещя тя. — Ще я плисна върху нея, дано се стъписа и спре на място, за да й нахлузиш оглавника.

Трудно беше да се различат думите й през пукота на пламъците, трополенето на конските копита и какофонията от крясъци и цвилене, но Джони разбра основното.

Бетси плисна водата върху Миднайт Дансър и за секунда кобилата застина на място. Без да губи време, Джони хвърли оглавника върху главата й. Той се закачи за миг на ушите й, после се хлъзна към шията. Бетси посегна към резето на бокса, и в същия момент се разнесе силен пукот, последван от оглушителен трясък. И двамата вдигнаха глави и видяха как от покрива се откъсва една от тежките напречни греди и полита като горящ снаряд право към тях.

Без да се поколебае, Джони пусна въжето на оглавника и се хвърли към Бетси. Колкото и да беше слаб, тежестта на тялото му бе достатъчна, за да я отмести от пътя на падащата греда. Изправяйки се с мъка на крака, тя се обърна и видя Джони и Миднайт Дансър да умират приковани от пламтящата паднала греда. Отгоре се разнесе нов пукот, Бетси прекрачи мъртвото момче и гредата, и тръгна, залитайки, към светлия правоъгълник на вратата.

Когато излезе, препъвайки се, на двора, Мики я притисна към себе си, но Бетси я отблъсна; нещо горещо се надигна в гърлото й и тя започна да повръща върху красиво подредените тухли, с които бе настлан дворът. По лицето й се стичаха сълзи, и причината не беше само димът. Когато се поизправи, опирайки се с една ръка на хладната стена на една от постройките, до която огънят не беше достигнал, колите на противопожарната служба влетяха в двора, плискайки синя светлина върху алените пламъци, издигащи се през покрива.

Бетси се задъхваше. Почувства, че краката й се огъват. Ето значи как се чувстваха хората, когато Джако Ванс посегнеше на душевното им спокойствие. Само мисълта беше достатъчна, за да започне отново да повръща.