Разплата

47.

Дори в събота вечер летище „Хийтроу“ беше толкова натоварено, че единствено хората от службите по безопасността обръщаха някакво внимание на посетителите. Никой не си задаваше въпроса защо в мъжката тоалетна влезе един тъмнокос мъж с кафяви очи, очила и мустаци, но не излезе, а на негово място се появи тъмнорус мъж с напълно различна прическа, яркосини очи и гладко избръснат. Засега Патрик Гордън бе прибран обратно в кутията и мястото му бе заето от Марк Къран, директор на фирма от Нотинг Хил.

Той беше оставил джипа в паркинга за продължителен престой и само след половин час вече седеше зад волана на друг форд, този път сребрист „Фокус естейт“, а най-големите хитове на Брус Спрингстийн гърмяха от високоговорителите. „По-добри дни“, и още как! Днес щеше да спи в собственото си легло, отново във Винтън Удс. Утре можеше дори да си почине. Дори Бог е отделил седмия ден за почивка. Предстоеше да извърши още актове на отмъщение, трябваше да режисира и изпълни и други сензационни убийства. А после щеше да дойде време да обърне гръб на тази стара, уморена страна. Първоначално мислеше, че ще е добре да започне новия си живот някъде по островите в Карибско море. Но точно сега арабският свят приличаше на огнище, в което се изковаваха всякакви промени. С достатъчно средства би могло да се живее чудесно на някое място като Дубай или Джеда. Имаше места край Персийския залив, където животът все още не се ценеше кой знае колко високо и човек би могъл да удовлетворява апетитите си, без никой да му се пречка, стига да плащаше достатъчно. И което бе по-важно, Обединеното кралство нямаше споразумение за екстрадиция на престъпници с тези държави. При това там всички говореха английски. За всеки случай той бе купил имоти и в двата региона.

Ванс почти можеше да почувства по кожата си топлината на онези места. Време бе да се възползва от онова, което му принадлежеше по право. Беше се трудил усилено, за да постигне успех. Беше се преструвал през всички тези години, беше прикривал презрението си към разни незначителни хорица, с които се налагаше да любезничи, беше се държал така, сякаш бе един от тях. Умеел да общува с обикновените хора, така се говореше за него. Как пък не. Единственото общуване с тях, което би пожелал, беше възможността да ги пребие всички до безсъзнание.

В известен смисъл затворът му донесе и облекчение. Разбира се, все още беше необходимо да поддържа определен образ пред управата. Но зад решетките съществуваха много възможности да отхвърлиш всички маски и да позволиш на хората да видят истинския Джако Ванс с цялата му неприкривана сила. Наслаждаваше се на моментите, когато врели и кипели мъже осъзнаваха, че той не е отстъпчивият страхливец, за какъвто го бяха имали; когато ги видеше с разширени от страх очи и сгърчени устни, осъзнали, че си имат работа с човек, който не признава задръжки. Или най-малкото че ограниченията, които спазваше той, нямаха нищо общо с техните. Да, затворът за него беше идеалното място, на което да усъвършенства уменията си.

Но сега беше време да остави всичко това зад гърба си и да започне нов живот, в който можеше да се съсредоточи върху удоволствията. Докато шофираше в мрака, той намери новинарска радиостанция, за да чуе бюлетина, излъчван на всеки кръгъл час. Съобщението за неговото посегателство над фермата на Мики трябваше вече да е на челно място в новините. Анонсите минаваха край ушите му като неясен шум: улични протести в арабския свят; коалиционното правителство ограничава бюджетните разходи; убийства на проститутки в Брадфийлд. И най-сетне — онова, което очакваше:

— В конефермата на бившата телевизионна звезда Мики Морган тази вечер умишлено е бил предизвикан пожар. Един от работниците в конюшните е загинал в огнения ад, докато се опитвал да спасява конете от пламъците. Два коня също са загинали в пожара, който е започнал от един сеновал. Но благодарение на бързата реакция на персонала останалите петнайсет расови състезателни коне са спасени. Самата постройка е пострадала сериозно. Полицията отказва коментар по въпроса дали посегателството може да бъде свързано с избягалия тази седмица от затвора бивш съпруг на Мики Морган, някогашният атлет и телевизионен водещ Джако Ванс. Но източник, близък до госпожа Морган, заяви: „Бяхме под постоянно напрежение, очаквайки този злодей да нанесе удар на Мики. Не може да има нищо по-долно от това да посегнеш на беззащитни животни“. Повече за този случай ще научите от следващия ни бюлетин след половин час.

Ванс удари с длан по волана, колата се отклони рязко встрани и предизвика някой отзад да надуе клаксона.

— Два коня и някакъв коняр? — извика той. — Два шибани коня и някакво въшливо конярче? Целият този риск, такава подготовка и накрая само някакви два тъпи коня и един работник?

Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно. Та нали дори Мики не беше тази, която обичаше конете, обичаше ги Бетси. Беше искал да изравни конюшните със земята, да унищожи онова, което заемаше второто най-важно място в живота на Бетси, а Мики да съзнава, че не е способна да облекчи мъката й. Подпалвачът, чиито съвети бе следвал, не му беше дал подходящите упътвания. Това трябваше да е причината — или гнусното, алчно копеле го бе лъгало умишлено.

Яростта обхвана цялото му тяло, заля го като гореща вълна и той се почувства в колата като пленник в клетка. Отклони се от шосето при първа възможност и спря на една отбивка. Излезе навън и започна да рита един пластмасов контейнер за боклук и да сипе ругатни в мрака. Напрежението, което го бе поддържало през цялото време, докато се подготвяше да подпали фермата на Мики, експлодира във внезапен порив към насилие.

— Мръсница, мръсница, мръсница! — крещеше той към небето.

Най-сетне, изтощен, той залитна и се облегна на колата, все още в плен на гнева и мъката. Ако онова, което бе запланувал се бе осъществило, то би било достатъчно. Той би бил удовлетворен. Но тя отново бе успяла да му изиграе номер. А той не можеше да допусне такова нещо. Щеше да се наложи да ускори хода на събитията и да изпълни утрешната си задача още днес. Благодарение на стремежа си плановете му да обхващат и всякакви непредвидени ситуации, той бе взел със себе си всичко необходимо — за всеки случай. После щеше да се върне във Винтън Удс и нямаше да се показва никъде в продължение на няколко дни. Можеше да активира останалите камери, за да прецени как да унищожи останалите ченгета. А после щеше да се върне, за да довърши работата си и да накара Мики да си плати наистина.

Друг вариант просто не съществуваше.

Безбройните й почитатели биха разпознали и сега Мики Морган, въпреки годините, изминали от последната й поява на телевизионния екран. Нямаше значение, че тук-там в гъстата й руса коса се забелязваха сребърни нишки, или че край ъгълчетата на сините й очи се бяха вдълбали ситни лъчеобразни бръчици. Костната структура на красивото й лице си оставаше същата като на онази жена, чиято усмивка бе достигала до домовете им четири дни седмично по обяд. Постоянните физически натоварвания, свързани с работата с коне, й бяха помогнали да съхрани формата си; прочутите й дълги, добре оформени крака бяха запазили привлекателността си — нещо, в което Бетси постоянно я уверяваше.

Но тази вечер Мики изобщо не се интересуваше от външния си вид. Бетси едва не бе загинала заради любимите си коне. Ако не беше съобразителността и бързата реакция на Джони Фицджералд, Бетси би била онази, която щеше да загине под пламтящата греда, и Мики би останала без единствения човек, който все още придаваше смисъл на живота й. Повече от петнадесет години бяха заедно и Мики не можеше да си представи живота без Бетси. Това беше повече от любов; бяха споделени ценности и удоволствия; други умения и недостатъци, слети с нейните собствени. А тази вечер тя можеше да изгуби всички тези неща.

Едни и същи мисли и страхове се въртяха постоянно в главата й, изтласквайки всичко останало в периферията. С разума си съзнаваше, че Бетси е добре и в безопасност, че лежи горе във ваната, опитвайки се да отмие мириса на дим от косата и тялото си. Но Мики все още беше разстроена. Не обръщаше особено внимание на полицая и на неговите въпроси, на които тя най-често не можеше да намери отговор.

Да, предполагаше, че това е работа на Джако. Не, той не се беше свързвал с нея след бягството си. Всъщност не бе чувала нищо за него от години, и беше доволна, че е така. Не, не знаеше къде би могъл да бъде. Не, не знаеше кой би могъл да му помага. Винаги му бе липсвало умението да поддържа приятелства. Умееше единствено да използва хората. Не, не беше забелязала нищо необичайно същата вечер. Двете с Бетси играеха бридж с приятели, дошли от едно съседно село, когато се вдигна тревогата.

Споменът накара Мики да потръпне. Бетси скочи първа, хвърли картите на масата и хукна към вратата. Полицаите от охраната се опитаха да им попречат да излязат. Очевидно не бяха очаквали съпротива от една жена на средна възраст, която се оказа по-силна от тях. Мики беше хукнала след нея, но един от полицаите, съхранил присъствие на духа, я бе хванал през кръста и я беше натикал насила обратно в къщата.

— Разберете, че този пожар може да е уловка! — бе изкрещял той. — Може да се опитва да ви изкара навън, за да стреля по някоя от вас!

— Той не би стрелял! — извика в отговор Мики. — За да стреля добре, са му необходими две ръце. А той никога не би се заел с нещо, което не може да върши възможно най-добре.

Сама не знаеше как й бе дошло това прозрение. Преди събитията от последната седмица дълго време изобщо не се беше сещала за Джако. Но откакто избяга, тя сякаш постоянно долавяше присъствието му, спомняше си как винаги бе редом с нея, как я наблюдаваше и й даваше съвети как да подобри представянето си. Когато полицаите дойдоха, за да я уведомят за предположенията си, тя веднага им повярва. Не беше трудно да се досети, че ще е на едно от първите места в списъка с имената на хората, които той би поискал да накаже.

Ако не бяха Бетси и конете, тя би избягала. Дафни, една от приятелките, с които Мики играеше бридж, я бе посъветвала да постъпи именно така.

— Скъпа, този човек е истински звяр. Не допускай да се превърнеш в мишена за злобата му. Бетси, кажи й. Би трябвало да отпътува за някое място, където той няма да може да я открие.

Но това беше изключено. Мики не би могла да остави Бетси. А и колко време би трябвало да отсъства? Ако го заловяха след ден-два, добре. Тогава би могла да се върне. Но Джако беше изобретателен. Сигурно бе подготвил подробно и прецизно бягството си и плановете си за дните непосредствено след него. Можеше да остане в неизвестност с месеци. Или дори завинаги. Как би трябвало да постъпи тя в такъв случай. Не, бягството не беше решение.

Полицаят й беше задал някакъв въпрос и Мики се посъвзе достатъчно, за да го помоли да повтори думите си.

— Попитах дали можете да ни дадете имената на хората, които идват, за да отведат конете ви.

— Аз мога — каза Бетси, влизайки в стаята. Първото, което бе направила, след като парамедиците бяха заключили, че в състоянието й няма нищо тревожно, бе да потърси по телефона всички собственици на конюшни със свободни боксове в околността, за да осигури подслон за любимите си коне. — Съжалявам. Трябваше вече да съм ви дала данните, но отчаяно ми се искаше да се отърва от този мирис на дим.

— Разбирам — отвърна той.

Бетси вече пишеше бързо имената със ситния си, спретнат почерк на един лист от бележник. После го подаде на полицая и постави успокояващо ръка на рамото на Мики.

— А сега, ако това е всичко, ще ви помоля да ни оставите за малко на спокойствие — заяви тя, любезно, но твърдо. Когато останаха сами, Бетси притисна главата на Мики към гърдите си, увиснали свободно под извънредно благоприличния халат в шотландско каре. — Надявам се скоро да не ни се налага да преживеем отново подобна вечер — каза тя.

— И аз — въздъхна Мики. — Не мога да повярвам, че се опита да убие конете. Защо му е било това?

— Вероятно е искал да ни причини болка — отвърна трезво Бетси. Отстрани се от Мики и си наля уиски. — Да налея ли и на теб?

Мики поклати глава.

— Ако това е причината, добре поне, че се насочи към конете, а не към теб.

— О, скъпа, не говори така. Не забравяй, че Джони загина. И тези нещастни коне! Умрели са в страх и ужасни страдания. Само като си помисля, и ме обзема гняв. Горките Миднайт Дансър и Тротърс Бар. Невинни животни. От Джако бих очаквала всичко, но не мислех, че би паднал толкова ниско, че да причини страдание на такива прекрасни, невинни същества.

Мики поклати глава.

— Няма нещо, което Джако не би сторил в стремежа си да постигне онова, което иска. Трябваше да осъзнаем това, преди да се обвържем с него.

Бетси се сгуши на креслото срещу Мики.

— Нямаше как да знаем нещо за тайния му живот.

— Може би. Но знаехме, че има нещо такова — Мики си играеше с косата си, навивайки един кичур на пръста си. — Толкова съм щастлива, че си невредима.

Бетси се засмя.

— Аз също. Имаше един момент, в който си казах: „Дотук беше, Бетси. Ето го краят.“ А после Джони ме спаси — лицето й помръкна.

Мики потръпна.

— Да не говорим за това.

Докато казваше последните думи, откъм фоайето се чуха гласове. Не можеше да се разбере какво говорят, но като че ли бяха двама души — мъж и жена.

Вратата се отвори и в стаята влезе една жена. Изглеждаше някак позната къса. Гъста руса коса, подстригана на етажи, средна на ръст, сиво-сини очи, привлекателна външност, чарът й беше донякъде помръкнал от времето и умората. Дрехите също не подсказваха нищо на Мики — тъмносин костюм с елегантна кройка, но не много скъп, бледосиня шемизета с разкопчана яка, леко кожено сако, стигащо до бедрата й. Би могла да бъде каква ли не — от адвокат до журналист. Жената сви устни, когато видя Мики и Бетси, седнали поне привидно спокойни в кухнята на селската си къща.

— Не ме помните, нали? — попита тя й ги изгледа хладно.

— Аз ви помня — отвърна Бетси. — Вие сте криминалистката, която арестува Джако. Спомням си, че давахте показания в „Олд Бейли“28.

— Джако, така ли? Току-що се опита да унищожи с пожар поминъка ви, а за вас все още е „Джако“?

Мики погледна безпомощно Бетси. Изражението на любовницата й стана по-сурово, погледът й — по-бдителен.

— Наричали сме го „Джако“ в продължение на години. Просто навик, това е всичко.

— Така ли? Наистина ли е всичко? А може би това е показател за истинското ви отношение към него, госпожо Торн?

Гласът на жената звучеше сподавено, сякаш полагаше усилия, за да се овладее.

— Извинете — вие помните името ми, но аз не помня вашето.

— А би трябвало да сте си го спомнили. Достатъчно често се споменаваше в новините през изминалата седмица. Джордан. Карол Джордан. Главен инспектор Джордан от криминалната полиция. Сестра на Майкъл Джордан.

Мълчанието, последвало думите на Карол, сякаш се разрастваше, докато изпълни докрай пространството между трите жени. Най-сетне Бетси го наруши.

— Много съжалявам. Онова, което се е случило с брат ви и съпругата му, е непростимо.

— Приятелка. Луси му беше приятелка. Не съпруга. Още не се бяха оженили. И вече, благодарение на вашия бивш съпруг — тя кимна рязко към Мики, — никога няма да се оженят.

— Не съм в състояние да ви обясня колко съжалявам — отвърна Мики.

— Можете да опитате — каза Карол с горящи от гняв очи.

— Но ние също сме жертви, нали разбирате — каза Мики. — Бетси можеше да загине в горящата конюшня.

— Но не загина, нали? Спаси се като по чудо — Карол тръсна чантата си на кухненската маса. — В моята работа чудотворните спасения будят подозрение, а не желание да пеем „алилуя“ и да славим Бога. Разбирате ли, много често подобни спасения са инсценировки с цел отклоняване на подозренията — очите й следяха ту едната, ту другата жена, наблюдаваха реакциите им, дебнеха издайническите прояви, които бе свикнала да открива през годините, когато бе работила редом с Тони Хил.

— Това, което казвате, е възмутително. Наш служител загина тази вечер, спасявайки живота ми — каза Бетси, но съхрани привидно спокойствие. Само че Мики я познаваше добре и знаеше, че под външната си невъзмутимост тя криеше нрав, който можеше спокойно да се мери с този на Карол Джордан.

— Наистина ли е толкова възмутително? Сравнявам обхвата на отмъщението на Ванс. Домът на Тони Хил бе опожарен до основи. Единственото място на света, където се е чувствал у дома. А при вас — само някакъв незначителен пожар в единия край на конюшнята. Брат ми и приятелката му са били убити по особено жесток начин. Никога преди не бях виждала толкова много кръв на местопрестъпление. А на вас ви умират два коня. И едно момче от конюшните, което дори не си дадохте труда да споменете по име. Как мислите, не се ли забелязва известна диспропорция?

— Трябвало е да стане много по-лошо. Специалистите от противопожарната охрана казаха, че ако гредите не бяха обработени с химикали за допълнителна огнеустойчивост, е щял да рухне целият покрив. Очевидно е нямало как Джа… Ванс да знае това.

Карол сви рамене.

— Освен ако вие не сте му го казали.

Тя се извърна и впери поглед в Мики.

— Но защо бихме направили такова нещо? Защо бихме пожелали да му помагаме? Не може да се каже, че връзката ни с него ни е помогнала много през годините. Онова, което извърши, постави край и на телевизионната кариера на Мики.

Бетси говореше отсечено, опитвайки се да потисне гнева си.

— А вие само това и чакахте, нали? Да бъдем откровени, Бетси, телевизията никога не е била част от вашия свят. Това тук е много повече по вашата част. Провинция, костюми от туид и коне. Тук се говори с изискан акцент и се устройват поло мачове. Разобличаването на Ванс ви е било само от полза, бих казала аз.

— Не беше така — отвърна Мики с умолително изражение. — Бяхме отхвърлени от всички, трябваше да минат години, докато изградим отново живота си.

— Вие бяхте негова помощница, служехте му за параван. Практически му бяхте съучастница. Криел се е зад брака си с вас в продължение на години, докато е отвличал и измъчвал млади момичета. Трябва да сте съзнавали, че той крие нещо през цялото това време. Защо да не предположа, че продължавате да му помагате и сега? Някой му е съдействал да организира всичко това. Защо да не сте вие? Навремето сте държали на него.

— Това е нечувано! — гласът на Бетси преряза като с нож тирадата на Карол.

— Наистина ли? Каква е схемата, Бетси? Аз не разполагам с голяма къща, не отглеждам и расови коне, затова се налага да загубя брат си? — И внезапно Карол се отпусна в най-близкия стол. — Брат си! — изхлипа тя, зарови лице в ръцете си и за първи път, откакто Блейк й бе съобщил за станалото, се разплака истински. Плачеше така, като че ли не бе плакала досега през целия си живот и си беше поставила за цел да премине през всички възможни вариации на тази тема. Цялото и тяло се тресеше от ридания.

Мики хвърли към Бетси поглед, с който сякаш питаше: „Какво да правим сега?“, но Бетси я беше изпреварила. Тя прекоси стаята, придърпа един стол и притисна към себе си Карол, сякаш тя беше нейно дете. Бетси я галеше по главата и нареждаше тихичко и утешително, докато Карол изплакваше сълзите си. Объркана, Мики отиде до салонния бюфет и наля три големи уискита. Остави ги на масата, после взе ролката с домакинска хартия.

Най-сетне Карол спря да плаче. Вдигна глава, изхълца, преглътна и избърса лице с опакото на ръката си. Мики откъсна малко домакинска хартия и й я подаде. Карол подсмръкна, избърса носа и лицето си и тогава забеляза уискито. Изгълта съдържанието на едната чаша наведнъж, потръпна, после си пое дълбоко дъх. Изглежда разбита, мислеше Мики. И буквално, и в преносен смисъл.

— Съжалявам за думите си — каза Карол.

Бетси й се усмихна с уважение.

— Естествено, че не съжалявате. Струва ми се, че вие сте точно от жените, които са ми по сърце, главен инспектор Джордан. Но ви моля да ми повярвате, макар че от ваша гледна точка може да не изглежда така — ние също сме жертви на Джако Ванс. Само че ние пострадахме и преди, а вие отскоро сте приети в клуба.