Разплата

49.

Когато Стейси се обади, Карол си беше възвърнала почти изцяло самообладанието. Макар да се чувстваше изтощена и смутена от изблика си, усещаше, че тежестта в гърдите й бе изчезнала. Можеше да се надигне отново и да се заеме с предстоящата й задача — а именно, да не допусне Джако Ванс да причинява още злини.

Тя бе станала и се беше отдалечила от Бетси, за да разговаря със Стейси. В такъв смисъл вече беше успяла да се откъсне от двете жени. Едно нещо знаеше със сигурност — не искаше те да имат представа от плановете й, за в случай че все пак е била права в подозренията си, че те все още проявяват лоялност към Джако. Карол приключи разговора и каза:

— Трябва да вървя.

— В това състояние не би трябвало да отивате където и да било — каза Бетси — тонът й беше по-скоро загрижен, отколкото рязък.

— Благодаря за загрижеността — отвърна Карол. — Но се налага да тръгна. Хората ми в Брадфийлд имат нужда от началника си. Вашият бивш съпруг не е единственият, който си е поставил за цел да сее унищожение тъкмо сега — тя взе чантата си и се опита да среши с пръсти косата си. Почувства, че челото й беше потно. Вероятно я втрисаше. И нищо чудно след това избухване. — Няма нужда да ме изпращате.

Тя изпита облекчение, когато излезе от стаята. Бетси бе проявила обезоръжаваща доброта към нея. Но същевременно не изглеждаше особено разстроена, когато спомена човека, загинал при нападението на Ванс. Мисълта за това измести на заден план спомена за проявената загриженост, което беше добре дошло за Карол — тя нямаше желание да се чувства обезоръжена, особено когато ставаше дума за Мики Морган. Продължаваше да не е напълно убедена, че тази жена се е откъснала изцяло от влиянието на Ванс. Нямаше значение каква точно бе причината все още да е в негова власт — дали харизмата му или просто страхът. Карол имаше чувството, че между тези двама души не всичко е приключило.

Когато излезе от къщата, тя поседя малко в колата, опитвайки се да събере мислите си. Именно тя щеше да повали Ванс. Това беше нейна работа. Никой нямаше по-голямо право да изживее този момент от нея. Ако Амброуз свикваше екип, той сигурно все още не бе напуснал Устър. Щеше да го изпревари. Беше сигурна, че той нямаше да се движи по целия път до Винтън Удс със запалени сини лампи и включени сирени. На Амброуз и Патърсън им липсваше необходимото ожесточение, за да го направят. Карол извади синята лампа от жабката, тръсна я с все сила на покрива на колата и потегли с такава скорост, че изпод гумите се разхвърча чакъл.

Тази вечер тя щеше да залови Ванс или да загине.

Тони се питаше дали Пола е успяла да научи нещо от нравствената полиция. Хората, които работеха в този отдел, открай време спазваха собствени закони, балансирайки в сивата зона, деляща почтеността от непочтеността. Ако не успееха да установят някакъв контакт поне с част от групата, която трябваше да контролират, не биха могли да вършат работата си. А този контакт винаги вървеше ръка за ръка с привлекателните, неуловими обещания на корупцията. Знаеше се, че в миналото немалко ченгета от нравствената полиция бяха минали от другата страна на бариерата, макар и невинаги по предсказуем начин. Тъй като си имаха работа с една изкривена реалност, и престъпленията им имаха тази болестна отлика и бяха трудно предвидими.

Този отдел имаше роля и в миналото на Пола. Тони се питаше дали чувството за вина би ги подтикнало да станат по-услужливи, или пък контактът с нея им напомняше отминали моменти, които биха предпочели да забравят.

Телефонът му иззвъня. На екрана се изписа, че номерът е скрит. Зачуди се дали не се обажда Ванс, за да злорадства. Но той никога не се беше проявявал като един от престъпниците, които изпитват желание да се хвалят с престъпленията си. Не убиваше поради нужда да привлича вниманието на хората към себе си. Почти всяко останало действие в живота му беше насочено към постигането на тази цел — но не и убиването.

Имаше само един начин да узнае. Тони натисна един клавиш и зачака.

— Доктор Хил? Вие ли сте?

Беше познат женски глас, но телефонът сякаш му придаваше някакъв странен металически тембър, който пречеше на Тони да го идентифицира.

— Кой се обажда?

— Стейси Чен, доктор Хил.

Сега вече му стана ясно. Тя вероятно използваше някакво електронно устройство, за да промени гласа си. Това би съответствало на подозрителността, с която тя поначало се отнасяше към околния свят.

— С какво мога да ти бъда полезен, Стейси? Между другото, чудесно си се справила с онзи сайт от Оклахома.

— Обикновена обработка на данни — каза тя пренебрежително. — Всеки би могъл да го направи, ако разполага с подходящ софтуер.

— Как върви издирването на Кери Флечър? Открихте ли го вече?

— Честно казано, положението е озадачаващо, а аз не обичам да срещам затруднения в работата си с компютърни програми. Не фигурира нито в избирателните списъци, нито в общинския данъчен регистър. Не получава социални помощи, няма и здравна осигуровка. Който и да е той, като че ли е напълно нелегален.

— Сега вече разбирам защо си затруднена.

— Ще го открия. Доктор Хил, не съм убедена, че трябваше да ви се обаждам. Но съм малко разтревожена и ми се струва, че вие сте единственият човек, към когото мога да се обърна за помощ.

Тони се позасмя.

— Сигурна ли си? Напоследък става така, че аз съм отговорът само в случаите, когато някой задава погрешен въпрос.

— Струва ми се, че открих къде се крие Ванс, когато не е зает да извършва престъпленията си.

— Чудесно. Къде?

— Мястото се нарича Винтън Удс. Намира се между Лийдс и Брадфийлд — последната гориста местност, преди да се стигне до долината.

— Значи ли това, че е в участъка, контролиран от Франклин?

— Да, в областта, контролирана от полицията на Западен Йоркшър.

— Обадихте ли се на Франклин?

— Точно в това е проблемът. Сержант Амброуз беше тук, когато открих мястото, и затова споделих с него. Той е твърдо решен да направи така, че хора от Уест Мърсия да арестуват Ванс, и ми нареди да не казвам на Франклин или на някой друг от детективите от Западен Йоркшър.

— Разбирам, че това те поставя в неудобно положение — отвърна Тони, все още без да може да разбере какво иска от него Стейси.

— В известен смисъл. Затова си казах, че ще е по-добре да се обадя на главен инспектор Джордан, за да може тя от своя страна да се обади в Западен Йоркшър.

— Само че и тя няма намерение да се обади на Франклин, така ли е?

— Точно така. В момента тя пътува към мястото. Не съм много наясно какво смята да прави по-нататък, но най-вероятно ще стигне дотам преди хората от Уест Мърсия. И се страхувам, че този път залъкът е прекалено голям за нея. Той е много опасен човек, доктор Хил.

— Напълно си права, Стейси — още докато говореше, Тони вече се пресягаше за палтото си и опипваше джобовете си, за да открие ключовете от колата. Напъха едната си ръка в ръкава и прехвърли телефона на другото си ухо. — Добре постъпи, че ми се обади. Остави тази работа на мен.

— Благодаря — Стейси издаде някакъв странен звук — като че ли понечи да каже още нещо, но после се отказа. Само допълни припряно: — Погрижете се за нея.

И затвори телефона.

Докато провираше другата си ръка в ръкава, качваше се тичешком по стълбите и заключваше лодката, Тони си мислеше, че за Стейси произнасянето на тези четири думи е равносилно на такова излизане от кожата, което при някой друг от отдела би означавало да го стисне за гърлото и да изкрещи: „Ако допуснеш и косъм да падне от главата й, ще те убия!“

— Ще се погрижа за нея, Стейси — каза той на нощта, затича по понтона и прекоси все така тичешком пристанището в посока към паркинга. Не му остана време да се замисли до момента, когато се вля в движението по магистралата и осъзна, че всъщност изобщо не знае къде отива. А не знаеше и какъв е номерът на Стейси.

— Тъпанар! — започна да се ругае той. — Скапан малоумен тъпанар!

Единственото нещо, което му дойде наум, беше да се обади на Пола. Само че повикването му бе прехвърлено на гласова поща, и той продължи да ругае без прекъсване, докато слушаше записаното съобщение. Когато чу сигнала, каза:

— Въпросът е от изключителна важност, Пола. Нямам номера на Стейси, а искам тя да ми прати съобщение с упътване как да стигна до мястото, за което говорих с нея току-що. И моля те, не разпитвай нито нея, нито мен за какво става дума, иначе ще се разплача.

И това не беше празна заплаха. Въпреки решението да не допуска емоциите си да вземат връх, Тони имаше чувството, че те ще избият навън всеки момент, сякаш тъканта на самообладанието му щеше да се пръсне под напора им. Лесно беше да съзнава какво значение има Карол за него, когато тя присъстваше постоянно в живота му. Беше свикнал с приятелството, което ги свързваше, знаеше как неочакваните им срещи подобряваха незабавно настроението му, беше започнал да разчита на присъствието й като на постоянна, стабилна опора.

Израствайки, той така и не бе опознал два основни градивни камъка на човешката личност — обичта и приятелството. Майка му, Ванеса, беше студен човек, всеки неин жест и всяка дума бяха премерени и пресметнати, за да може да извлече точно каквото искаше от всяка ситуация. Същата тази жена не се бе поколебала да посегне с нож на Артър Блайт, годеника си, когато бе решила, че така е по-изгодно за нея. За щастие на Тони не беше успяла да го убие, а само да го пропъди завинаги.

Когато Тони беше малък, Ванеса беше прекалено заета да гради кариерата си, за да приеме оковите на майчинството, затова и го бе изоставила почти изцяло на грижите на баба му, която беше не по-малко студена от дъщеря си. Баба му се дразнеше от това, че той проваля плановете й за спокойна и безгрижна старост и се постара той да го разбере. И Ванеса, и майка й общуваха с други хора само извън стените на дома си, така че на Тони така и не бе предоставена възможност да наблюдава нормалното, ежедневно човешко общуване.

Когато си спомнеше за собственото си детство, той виждаше точно такова съчетание от фактори, което даваше база за развитието на увредените личности, които се опитваше да изцели като лекар и които преследваше като профайлър. Нежелано дете, лишено от обич, сурово наказвано за всяка дребна детска лудория и за всеки пропуск, откъснато от естествените човешки взаимоотношения, които стимулират развитието на личността. Отсъстващ баща и агресивна майка. Когато разговаряше с психопатите, станали негови пациенти, той постоянно долавяше отзвуци от собственото си изпълнено с пустота детство. Мислеше си, че именно затова е толкова добър в професията си. Разбираше тези хора, защото самият той се бе отървал на косъм от опасността да се превърне в един от тях.

Онова, което го спаси, което го дари с едно безценно умение — съпреживяването, бе единственото, което би спасявало и би могло да спаси хора като него — обичта. И тя дойде при него от съвсем неочаквано място.

Той не беше привлекателно дете. Доколкото си спомняше, знаеше, че е така, защото винаги му го бяха казвали. Не разполагаше с много обективна информация. Почти нямаше снимки от детството си. Две снимки на класа от случаите, когато учителят бе успял да накара Ванеса да се засрами и да поръча по един екземпляр — и толкова. Знаеше кое от децата е той, защото се случваше баба му да го посочи — когато го правеше, обикновено казваше нещо от рода на: „Всеки, който погледне снимката, веднага може да прецени кое е най-безполезното копеле от всички“. И забиваше в снимката своя разкривен от артрита показалец.

Малкото копеле Тони Хил. От късите панталони — малко прекалено къси, малко прекалено тесни — стърчаха слаби крака с кокалести колене. Тясно лице под разчорлена, чуплива коса, която явно не познаваше услугите на фризьор — откъде такъв лукс. Плахо изражение на дете, което не знае кога ще го изненада следващият шамар, но е убедено, че той няма да му се размине. И дори там, дори тогава, сините му очи привличаха внимание. Лазурният им блясък беше непомрачен и говореше за непрекършен дух. Все още непрекършен.

В училище го тормозеха постоянно; Ванеса и майка й бяха успели да му придадат излъчването на готова жертва, а не бяха малко склонните да се възползват от това, че никой не проявяваше интерес към него. Можеше спокойно да опердашиш Тони Хил, майка му нямаше да цъфне на другия ден в училището, за да навиква директора като продавачка на риба от Гримсби. За отборните спортове го избираха последен, присмиваха му се, каквото и да правеше, така че, докато преминаваше от клас в клас, училището си оставаше за него истинска мъка.

Тони винаги беше последен на опашката за храна. Беше се научил, че това е единственият начин да успее да се нахрани изобщо. Ако оставеше по-големите да минат много преди него, успяваше да отнесе подноса си до масата, без десертът му да бъде „случайно“ накиснат в яхнията с кнедли. По-малките деца не проявяваха желание да го спъват или да плюят върху картофите му.

Никога не бе обръщал внимание на жените, които работеха в кухнята. Тони беше привикнал да ходи с наведена глава, надявайки се, че възрастните няма да го забележат. Затова се стъписа, че една от жените го заговори, когато той пристъпи към тезгяха.

— К’во ти е на теб? — попита тя. Провинциалният й акцент беше толкова силен, че той едва разбра въпроса.

Той погледна през рамо, обзет от ужас, че някое от по-едрите момчета се е примъкнало и стои зад гърба му. После трепна, съзнавайки, че тя говори на него.

— Да, на теб, глупчо такъв.

Тони поклати глава, горната му устна трепна от страх и зъбите му се оголиха като на подплашено кученце.

— Нищо — каза той.

— Ама как лъжеш — отвърна жената и постави огромна порция макарони със сирене на чинията му. — Я ела тук, отзад.

И тя посочи с глава прохода отстрани, който водеше към кухнята.

Вече сериозно уплашен, Тони се огледа, за да се убеди, че никой не го наблюдава, и се промуши странешком в прохода. Стиснал подноса пред гърдите си като хоризонтално разположен щит, той застана на входа на кухнята. Жената дойде при него и го поведе назад, към готварницата, където се вършеше основната работа. Обгърнати от пара, четири жени миеха големи тенджери в дълбоки умивалници. Пета жена пушеше, облегната на една врата в дъното.

— Сядай тук и яж — каза онази, която го беше повикала, сочейки едно високо столче край друг тезгях.

— Поредното спасено кутре, а, Джоан? — попита жената, която пушеше.

Гладът на Тони надви страха и той загълта бързо яденето. Джоан го наблюдаваше доволно, скръстила ръце на гърдите си.

— Все си последен на опашката — поде тя добродушно. — Тормозят те, нали?

Той почувства, че в очите му напират сълзи и едва не се задави с един от хлъзгавите макарони. Сведе поглед към чинията си и не отговори.

— Аз гледам кучета — продължи тя. — Имам нужда от някой, който да ми помага да ги разхождам, след като си свърша работата тук. Би ли искал ти да се заемеш с това?

Не го беше грижа за кучетата. Искаше му се просто да бъде с някой, който да разговаря с него като Джоан. Кимна, но все още не вдигаше глава.

— Значи решено. Ще те чакам при задната врата, щом бие звънецът? Трябва ли да се обадиш на някого у дома?

Тони поклати глава.

— Баба ми няма да има нищо против — каза той. — А майка ми никога не се прибира преди седем.

И така започна всичко. Джоан никога не го разпитваше за живота му у дома. Изслушваше го когато той разбра, че може да й се довери, но никога не проявяваше излишен интерес, никога не критикуваше. Тя имаше пет кучета, всяко със съвсем различен нрав, и макар че Тони никога не успя да ги обикне така, както ги обичаше Джоан, поне се научи да симулира привързаност към тях. Не го правеше от неуважение, а защото не искаше да разочарова Джоан. Тя не се опитваше да се превърне в негова втора майка, не се натрапваше да заеме по-важно място в живота му. Беше просто една сърдечна, бездетна жена, трогната от мъката му, също както я бяха трогнали кучетата, които бе взела от приюта.

— Винаги разпознавам онези, които имат добър нрав — хвалеше се тя пред Тони и пред другите хора, които също разхождаха кучета, когато си бъбреше с тях.

А освен това тя го окуражаваше. Самата Джоан не беше особено умна, но умееше да разпознава интелекта у другите. Обясни му, че ако иска да се измъкне от проблемите си, изходът е доброто образование, осигуряващо повече възможности. Прегръщаше го, когато успяваше да вземе изпитите си и му казваше, че ще се справи, когато той губеше кураж. Тони беше шестнайсетгодишен, когато тя му каза, че вече не бива да идва при нея.

Седяха в кухнята й край покритата с мушама маса и пиеха чай.

— Не бива да идваш повече тук — каза Джоан. — Имам рак, Тони, моето момче. Май ме е нагазил навсякъде. Казват, че ми остават само няколко седмици живот. Утре ще заведа кучетата при ветеринаря, за да ги приспи. Прекалено са стари, за да свикнат с някой друг, а пък се съмнявам, че баба ти би се съгласила да ги вземеш при себе си — тя го потупа по главата. — Искам да ме помниш такава, каквато съм сега. Каквато бях преди. Затова сега е време да се сбогуваме.

Тони реагира ужасено. Възразяваше срещу решението й, настояваше да остане край нея докрай. Но тя беше непреклонна.

— Всичко е уредено, моето момче. Ще приключа с всичко необходимо и после постъпвам в хоспис. Разправят, че там се държали много мило с болните.

После и двамата се разплакаха. Беше тежко, но той се подчини на желанието й. Пет седмици по-късно една от готвачките го повика и му каза, че Джоан е починала.

— Издъхнала спокойно, така казват — поясни тя. — Но всички тук имаме чувството, че след нея остана огромна пустота.

Той само кимна, без да проговори, защото го беше страх да не се разплаче. Но междувременно беше разбрал, че Джоан го е научила как да свикне да живее с тази огромна пустота. Вече не беше същото момче, с което тя се бе сприятелила някога.

Години по-късно, когато се занимаваше като аспирант с личностните разстройства и патологичните отклонения в моделите на поведение, той осъзна изцяло стойността на онова, което Джоан бе сторила за него. Не би било пресилено да се каже, че тя го беше спасила от бъдещето, което го бе застрашавало, когато го видя на опашката за ядене и го прибра при себе си. Тя беше първият човек, който му показа какво означава обичта. Нейната обич беше сурова, лишена от сантименталност. Но беше обич, и макар той да не бе срещал дотогава това чувство, успя да го разпознае.

Но въпреки намесата на Джоан той така и не успя да се научи да установява лесно контакт с хората около себе си. Можеше да се преструва — „да се представя за човешко същество“ беше определението, което използваше за тези случаи. Нямаше кръг от приятели за разлика от повечето мъже, с които работеше. За разлика от тях нямаше и списък на приятелки и любовници. Затова и малкото хора, на които държеше, бяха извънредно ценни за него. А мисълта, че може да изгуби Карол Джордан, го караше да изпитва физическа болка, която пронизваше гърдите му. Дали така се чувстваха хората, преди да получат разрив на сърцето?

А той можеше да я загуби по различни начини. На първо място беше най-очевидният — тя вече беше дала да се разбере, че не я е грижа дали изобщо ще го види отново. Но винаги оставаше надеждата, че може да промени решението си. Имаше други, по-окончателни варианти. В сегашното си състояние тя надали ценеше особено живота си. Той не би се учудил, ако тя решеше да тръгне сама срещу Ванс, а се опасяваше, че в такъв случай изходът можеше да е само един.

Тогава го осени прозрението, че не е единственият, който би могъл да спаси Карол от нея самата. Взе телефона и избра номера на Алвин Амброуз.

— Малко съм зает точно сега — бяха първите думи на сержанта.

— Тогава ще ти го кажа накратко — отвърна Тони. — Карол Джордан е тръгнала сама по петите на Джако Ванс.