Разплата

51.

Нещо в начина, по който синята светлина отваряше пред нея пролука в натоварения трафик, изпълваше Карол с дълбоко удовлетворение. Коли и микробуси се шмугваха встрани като хлебарки, когато я забележеха. Най-много я забавляваха онези, които пренебрегваха всякакви ограничения на скоростта, докато най-сетне я забележеха в огледалото за обратно виждане. Тогава натискаха спирачките и намаляваха, преминавайки средната лента с невинно изражение, сякаш искаха да кажат: „Кой, аз ли, шефе?“ Когато ги подминаваше секунди по-късно, шофьорите на тези коли се взираха упорито напред, демонстрирайки явно фалшиво неведение.

Понякога хората наистина не я забелязваха, заслушани в музика или в коментара на някой футболен мач по радиото. Тогава Карол се залепваше зад тях и натискаше с все сила клаксона. Един-двама направо подскочиха на седалките. После извиваха рязко волана и тя прелиташе край тях, толкова близо, че почти ги чуваше как ругаят.

Усещането, че най-сетне е взела нещата в свои ръце, я въодушевяваше. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност от момента, когато застана пред труповете на Майкъл и Луси в старата селска къща, цяло море от време, което бе възпирало движенията й подобно на някаква гъста, лепкава маса и й бе пречило да върви напред. А тя искаше да продължи напред, да погребе зад себе си ужаса. Но не би могла дори да започне да върши това, докато Джако Ванс беше на свобода. На свобода той представляваше оскърбление към чувството й за справедливост.

Карол не искаше смъртта му. Съзнаваше, че много хора на нейно място не биха се задоволили с нещо по-малко. Но тя не беше привърженик на смъртната присъда, или на личното отмъщение, което водеше до нови и нови трупове. По някакъв странен начин двамата с Ванс бяха единодушни в едно отношение. Тя искаше той да живее, за да понася последиците от онова, което бе сторил. Искаше да се събужда всеки нов ден с мисълта, че занапред ще вижда небето единствено през решетките на своята килия.

Искаше освен това той да знае кой го е върнал зад решетките. Искаше той да я мрази все повече и повече с всеки изминал ден.

Ванс не помнеше кога за последен път беше виждал Халифакс. Вероятно по време на снимките за хитовото му предаване, „Визитите на Ванс“. Знаеше, че трябва да е идвал тук и преди, защото си спомняше великолепните пейзажи край пътя, виещ се между хълмовете, сред които се гушеше като в чаша градът. Тази вечер чашата долу, в ниското, беше пълна с блестящи и примигващи светлинки. Той предполагаше, че след индустриалната революция в Халифакс е било същински ад — с всички тези фабрики за производство на вълнени платове, бълващи дим, сажди и облаци въглищен прах, изпълвали въздуха с мръсни, отровни изпарения, които са си оставали блокирани тук, в прегръдката на хълмовете. Можеше да предположи как работниците са копнеели да излязат на открито из високо разположените долини и в обширната пустош, за да подишат чист въздух, да се почувстват като човешки същества, а не само като болтчета в една огромна машина.

Колата се движеше по завоите на високопланинския път надолу към долината, а той се озърташе, търсейки подходящо място за спиране. Трябваше да се отбие някъде, където имаше безжичен интернет, за да може да провери дали мишената му е там, където той очакваше да я открие. Беше късно за кафе-сладкарници, ако изобщо в Халифакс съществуваха подобни елегантни заведения. Интернет кафе не му вършеше работа — там всеки можеше да надникне над рамото му и да си зададе въпроса защо ли зяпа кадри от камера, показваща някаква жена в дневната на дома й, след като въпросната жена очевидно беше надхвърлила възрастта, на която би могла да подхранва нечии сексуални фантазии.

След един завой той видя златните дъги от логото на „Макдоналдс“. Спомни си как Тери му беше казал, че ако не може да намери нищо по-подходящо, винаги може да разчита на „Макдоналдс“. „Кафе, кльопачка, интернет — има всичко“. Ванс се потърси отвратено при тази мисъл. Дори когато се преструваше на „народен човек“, не беше стигал дотам, че да яде от храната, предлагана в „Макдоналдс“. Но може би този път се налагаше да направи изключение. Сигурно щеше да намери някое спокойно ъгълче, където да изпие едно кафе и да влезе в интернет.

В последния възможен момент отби във входната алея към заведението и паркира. Взе лаптопа и влезе вътре. Ресторантът беше учудващо оживен — наоколо имаше предимно тийнейджъри, все още на такава възраст, че явно не биха могли да убедят и най-късогледия барман да им сервира алкохол. Отчаяната им нужда да се почувстват „готини“ ги беше пропъдила от домовете им, където неизбежното съботно забавление беше предаването „Мач на деня“, и ги бе довела тук, под ярките светлини на „Макдоналдс“, които не прикриваха милостиво ничии недостатъци. Седяха отпуснато наоколо, пред чаши с млечни шейкове и кока–кола, момчетата с бейзболни шапки, нахлупени на всички страни освен на онази, която се считаше за общоприета, момичетата демонстративно разголени. Ванс, който се имаше за познавач, когато ставаше дума за млади момичета, почувства леко отвращение. Нямаше слабост към момичета, лишени от чувство за собствено достойнство. Нима у момиче, готово и без това да се предостави за ползване, би останало нещо за прекършване?

Ванс си взе кафе и намери маса за двама в един далечен ъгъл. Масата беше близо до тоалетната, но пък тук имаше възможност да седне така, че никой да не може да следи онова, което правеше. Пренебрегвайки кафето, той включи лаптопа и се зае да проверява сайта, от който можеше да следи излъчването от камерите. Около къщата на Тони Хил не се случваше нищо особено, само алеята към нея беше преградена и бяха поставени знаци, на които пишеше „Опасност!“ и „Не преминавай!“. Можа да разбере причината, когато погледна какво показваха останалите камери. Къщата беше изтърбушена. Нямаше покрив, нямаше прозорци, бяха останали само полуразрушените стени.

Третата картина породи у него желанието да обсипе с ругатни екрана. Но той знаеше кога се налага да съхрани спокойствие. Последното, което му трябваше, бе да привлече нечие внимание. Тийнейджърите бяха пословично съсредоточени върху собствената си личност, но дори само един проницателен наблюдател можеше да създаде безброй проблеми. И все пак гледката на спасената от пожара конюшня го изпълваше с ярост. Докато наблюдаваше, на екрана се появи и самата Бетси, съпроводена от въоръжен полицай. Два кокер шпаньола я следваха по петите. Тя сочеше различни части от сравнително добре съхранената сграда и двамата явно разговаряха оживено. Кучката очевидно изобщо не страдаше. Искаше да я види на колене, как ридае и скубе косите си, разкъсвана от мъчителна скръб. Може би следващия път трябваше да се заеме с кучетата. Да им пререже гърлата и да ги остави на леглата на Мики и Бетси. Това щеше да им покаже кой държи юздите. А може би щеше да е най-добре просто да убие Бетси.

Пое си дълбоко дъх и кликна отново, свързвайки се с последната група камери. Отляво надясно екраните показваха първо входната алея и фасадата на самостоятелна каменна къща с подчертано северна архитектура. Къщата не беше много голяма — вероятно с три приемни помещения и три спални, но изглеждаше солидна и добре поддържана. Във входната алея, край отделно построен гараж, беше паркиран двуместен мерцедес.

На следващия екран се виждаше модерно обзаведена кухня, чийто стерилен вид подсказваше, че се ползва само за подгряване на готова храна, купена от веригите „Уейтроуз“ или „Маркс енд Спенсър“. Лампите в горната част на стенните шкафове бяха запалени и хвърляха студена светлина върху плотовете от светло дърво. Отвъд кухнята в мрака се белееше металната конструкция на зимна градина.

На третия екран камерата с широкоъгълен обектив от типа „рибешко око“ очевидно бе монтирана в един от ъглите на стълбищната площадка между двата етажа. Оттук се виждаше горната площадка и вратата към една от спалните на горния етаж, както и антрето долу с входната врата с прозорец от цветно стъкло, осветен отзад от светлините на улицата.

На четвъртия екран се виждаше гостна, която изглеждаше до голяма степен необитаема. Нямаше разхвърляни вещи, не се забелязваха книги или списания, само в една ниша имаше етажерка, на която бяха подредени дискове. Дълъг, удобен диван, голям почти колкото легло и отрупан с възглавници, бе поставен в средата на помещението. Пред него, върху красива, резбована дървена масичка, бяха подредени три дистанционни управления, бутилка и една чаша, пълна до половината с червено вино. В другия край на масичката стоеше отворена чанта за книжа. На отсрещната стена се виждаше камина с богато украсена рамка във викториански стил. Но над полицата на камината, обикновено отрупана с всевъзможни украшения, тук се виждаше само екранът на огромен плазмен телевизор, който запълваше цялата предна стена на комина. Самата стая приличаше най-вече на малък частен киносалон, предназначен за тъжни, самотни прожекции за един зрител. Докато той гледаше, в стаята влезе жена, облечена в свободна домашна дреха. Златистокестенявата й коса, подстригана до раменете, беше прибрана зад ушите. Образът не беше достатъчно ясен, за да се виждат подробности, но Ванс забеляза с учудване, че жената нито изглеждаше, нито се движеше като човек, прехвърлил шейсетте. Тя взе две от дистанционните управления, разположи се на дивана, свила крака под себе си, и започна да намества възглавниците така, че да й бъде най-удобно. Екранът на телевизора просветна. Под този ъгъл нямаше как Ванс да разбере какво гледа, но по всичко личеше, че каквото и да бе то, поглъщаше изцяло вниманието й.

Тази информация му беше достатъчна. Нямаше намерение да се отдава на сложна подготовка. Една възрастна жена, сама в дома си, не можеше да представлява предизвикателство. Особено ако се вземеше предвид, че в стаята нямаше нищо, което би могло да послужи като оръжие — никакви ръжени за камина или масивни бронзови статуетки. Ако единственото, което й беше под ръка, бе бутилката с вино, Ванс беше готов да рискува.

Той продължи да я наблюдава още няколко минути, после изключи лаптопа, затвори го и излезе от заведението, изхвърляйки недокоснатото кафе в кофата за боклук. Никой не му обърна внимание. Навремето това би го вбесило. Но сега вече Джако Ванс започваше да оценява добрите страни на анонимността.

Тони не вярваше в поличби. Това, че летеше по магистралата с доста над допустимата скорост и засега не бе имал пререкания с пътна полиция, все още не означаваше, че висшите сили работят в негова полза. Веднъж забеляза в огледалото за обратно виждане мигащата синя светлина на полицейска кола, но когато отби, полицейската кола прелетя покрай него, без изобщо някой да му обърне внимание. Явно някой пренебрегваше закона доста по-драстично от Тони. Но и това не означаваше, че боговете са на негова страна.

Освен това опитите му да накара Карол да му се обади бяха претърпели пълен провал. Набираше номера й през няколко минути, но се включваше единствено гласовата поща. Първоначално се надяваше, че тя преминава през някое от малкото места, където мобилната връзка все още прекъсваше, но това оптимистично предположение отпадна скоро. В началото, когато се обадеше, оставяше съобщения, но после се отказа. Не можеше безконечно да предупреждаваш някого да прояви благоразумие, без в крайна сметка да го обидиш.

Не му идваше никаква друга идея, освен да я шокира до такава степен, че да блокира поне за известно време желанието й да действа. Затова отби в следващата зона за отдих и изпрати следното съобщение: „Обичам те. Не предприемай КАКВОТО И ДА БИЛО, преди да дойда при теб.“

Никога досега не й го беше казвал. Може би поводът не беше особено романтичен, но той се надяваше да я стъписа достатъчно, че да я накара да се замисли поне за миг. Тя щеше да го види веднага щом включеше телефона си. И веднага, без да си позволи да размишлява разумно ли е да пише нещо подобно или не, той изпрати съобщението.

Тони потегли отново, питайки се докъде ли е стигнал Амброуз. Може би хората, които прелетяха преди малко в маркираната полицейска кола, бяха от неговия екип. Тони не знаеше дали тази вероятност трябваше да го радва или да го безпокои. Питаше се дали да потърси Амброуз, но преди да вземе решение, му се обади Пола.

— Удобно ли е да разговаряме? — попита тя.

— Шофирам, но съм с хендсфри — каза той.

— Струва ми се, че ще се окажеш прав — каза Пола и му разказа онова, което бе научила от сержант Дийн. — Сега чакам Стейси да открие някакъв адрес. Тя вече направи веднъж необходимите проучвания, но за човек от другия пол. Затова започна отново. Засега името на Флечър не се появява сред обитателите на блоковете в Скенби.

— Опитайте с моминското име на майката — каза Тони.

— Така ли мислиш? Според сержант Дийн са живели там поне десет години.

— При някои хора желанието да се укриват се превръща във втора природа. Правят го просто защото могат да го направят, не защото има някаква конкретна причина за това.

— Ще предам на Стейси.

— Добре. Ще се радвам, ако поне нещо тръгне в правилната посока тази вечер.

— Неприятности ли имаш?

— Страхувам се, Пола. Имам чувството, че Карол лети презглава към някакво нещастие, а аз не мога да сторя нищо, за да й попреча.

— Това звучи доста мелодраматично, Тони — каза меко Пола. — А шефката няма особеност към мелодрамата.

— Боя се, че точно сега може да направи изключение.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, и не бива дори да се опитваш. Твоята работа е да арестуваш Ерик Флечър.

— Той може да почака.

Тони въздъхна.

— Точно в това не съм никак убеден, Пола. Забелязвам при него ескалация — едновременно съкращава периодите между отделните убийства и е склонен да поема повече рискове, когато избира жертвите си. Ако Кери не се поддаде скоро на исканията му, няма да му останат много варианти.

— И какво? Ще се самоубие, така ли? Ако реши да го направи, мога само да му пожелая успех — отвърна тя презрително. За разлика от Карол Пола не държеше особено престъпниците да бъдат оставяни живи. Винаги беше отдавала това на факта, че бе понесла повече загуби от шефката си. А може би причината беше другаде. Може би просто възгледите им по отношение на този фундаментален принцип се различаваха.

— Ако не успее да я уплаши, за да я върне вкъщи, му остава само да я прибере сам — каза Тони.

В настъпилото мълчание Пола осъзна смисъла на казаното от него.

— В такъв случай ще кажа на Стейси да побърза с адреса — каза тя тихо.

— Направи го. Надявам се тази нощ да измине без нови кръвопролития.

Карол премина през легналия полицай толкова бързо, че амортисьорите изскърцаха и тя задържа с усилие волана така, че колата да не кривне встрани. Ако някой следеше предаването на камерата, примигваща с червената си светлина над този участък, вероятно в този момент беше натиснал паникбутона. Хората, заселващи се в изолирани комплекси като Винтън Удс, си плащаха за охрана, защото не искаха по улиците край домовете им разни тъпанари да преминават през легнали полицаи с петдесет мили в час. Карол натисна спирачките и се опита да кара със скорост, която съответстваше повече на околния пейзаж, сякаш излязъл от „Степфордските съпруги“.

Докато шофираше между къщите, имитиращи архитектурния стил от епохата на кралица Ан, Карол не забеляза никакви признаци на живот. Действително, тук-там имаше осветени прозорци, в някои входни алеи имаше паркирани коли. Но единственото живо същество, което мерна, беше една лисица, измъкваща се уплашено от обсега на фаровете й, докато Карол завиваше в една пряка. Трябваше да признае, че ходът на Ванс беше много точен. Хората, които харесваха подобно бездушно съществувание, изобщо не биха забелязали, че в къщата до тях се е нанесъл беглец от правосъдието, стига той да караше скъпа кола и да не се появеше на прага им, за да поиска назаем малко мляко.

Тя спря край тротоара и започна да проучва картата, която бе въвела в смартфона си. Винтън Удс беше прекалено нов комплекс, за да фигурира в навигационната система на колата и, но Карол беше намерила картата на комплекса на сайта на строителната фирма изпълнител. Прецени къде се намира спрямо координатите на къщата на Ванс и потегли отново. Само след минути вече навлизаше в задънената уличка, където се намираше къщата му. Постара се маневрите й да изглеждат така, сякаш се беше заблудила, обърна колата във входната алея на една от съседните къщи и се насочи веднага обратно към главната улица.

Можа да хвърли само един бърз поглед на къщата, но не забеляза признаци на нечие присъствие. Тя продължи да се движи към края на улицата, обмисляйки наличните възможности. Искаше й се да огледа къщата по-отблизо, но не съществуваше лесен начин да го направи. По тези тротоари не се срещаха случайни минувачи. Не можеше да се натъкнеш на човек, упътил се нанякъде, защото просто нямаше накъде да се е упътил. По улиците нямаше паркирани коли, защото всяка къща си имаше своя входна алея и достатъчно гаражи за колите, които обитателите биха могли да притежават.

Тя продължи да шофира бавно по главната улица и забеляза, че къщата, издигаща се точно срещу входа към задънената уличка, беше потънала в мрак. В нейната входна алея нямаше и паркирани коли. Карол реши, че си струва да поеме риска, затова навлезе във входната алея и паркира колата пред гаража. Оттук нищо не пречеше на погледа й да преминава покрай съседите на Ванс чак до неговата къща. Беше идеалната позиция за наблюдение.

Но това не решаваше проблема с необходимостта да огледа отблизо къщата. От друга страна, може би пък не й трябваше да опознава отблизо тухлите и хоросана. Доколкото можеше да прецени, завесите на нито един от прозорците, които гледаха към уличката, не бяха спуснати. Никъде в къщата не се забелязваше светлина. Ако изключеше възможността Ванс да се е спотаил на тъмно в някоя от стаите в задната част, най-вероятно къщата беше празна. Ако обаче той спеше в някоя спалня отзад, най-разумно бе Карол да си остане на мястото. Кой знае какви сензори и камери беше наслагал навсякъде из собствеността си, за да не може никой да го изненада. Всичко, което бе направил дотук, беше добре обмислено и добре планирано. Това сигурно важеше и за къщата.

От друга страна, ако тя останеше тук, би го видяла веднага, ако той решеше да тръгне нанякъде. Тогава би могла да излезе незабавно с колата от алеята и или да се блъсне умишлено в него, или да застане на пътя му, или да го проследи. Такова решение би отговаряло на полицейските изисквания за провеждане на наблюдение.

Само че този избор не беше смислен от гледна точка на Карол Джордан. Колкото по-дълго чакаше, толкова по-голяма ставаше вероятността да се появи Амброуз с цяла тайфа полицаи, да го подплаши и да оплеска всичко. Пътят, по който се влизаше и излизаше от Винтън Удс, беше само един. Дори само да мернеше полицейска кола, Ванс просто щеше да продължи по магистралата и отново да изчезне. Налагаше се тя да убеди Амброуз да я остави да действа като авангард на операцията. Всички останали трябваше да се държат настрана, за да не може някой, пристигащ тук с кола, да ги забележи, и да разчитат на това, че тя ще ги уведоми веднага щом Ванс се появеше. Амброуз бе работил под командването на Карол и тя предполагаше, че ще успее да го накара да й повярва и да й повери тази роля.

Въпросът беше по-скоро дали тя можеше да вярва на себе си.

Предположението на Тони, предадено й от Пола, вбеси Стейси. Не защото смяташе, че такова търсене е губене на време, а защото сама не се беше сетила за този вариант. Не обичаше да си търси оправдания — майка й я бе възпитала в традициите на една култура, налагаща поемане на отговорност и в случай на успех, и в случай на провал, но все пак си каза, че ако работеше на обичайно то си място, щеше да е по-вероятно да се досети за съществуването на други възможности. Покриването на нуждите на две операции с един лаптоп и компютъра, даден й в Уест Мърсия, който работеше със скоростта на саката костенурка, се беше оказало, меко казано, изнервящо.

Бяха й необходими само няколко минути, за да открие информация за смъртта на майката на Кери Флечър. След като вече бе успяла да се добере до моминското име на покойната, сравняването на данните със списъка на обитателите на общинските жилища, в който бе влязла по-рано същата вечер, беше нещо, което Стейси би могла да направи и с вързани ръце.

Десет минути по-късно тя вече звънеше на Пола.

— Беше права за шестнайсетия етаж. Пендъл Хаус, 16С. Съжалявам, трябваше да съобразя по-рано.

— Няма проблем, нали открихме адреса.

Стейси изкриви лице, сякаш почувства неприятен вкус в устата си.

— Така е, и нямам нищо против да се вслушвам в съветите на доктор Хил, дори когато излизат извън границите на неговата компетентност. Но нали ние сме детективи, редно би било ние да се сетим за това сами.

— Шефката щеше да се досети — каза Пола, потисната въпреки находката.

— Знам. Не съм убедена, че искам да продължа да работя в полицията, ако Блейк ми възложи рутинна работа.

— Това би било идиотщина — отвърна Пола. — Всички знаят, че си компютърен гений. Какво би накарало Блейк да не се възползва максимално от уменията ти?

— Родителите ми имат близки, чийто живот е бил съсипан по време на Културната революция. Чувала съм, че има случаи, когато хората биват наказвани именно заради изключителните си умения.

Никога досега Стейси не бе разговаряла толкова откровено с някой от колегите си. Странното бе, че тъкмо предстоящото разформироване на екипа й беше развързало езика.

— Блейк не е председателят Мао — отбеляза Пола. — Толкова е амбициозен, че няма опасност да не експлоатира уменията ти максимално. Много по-вероятно е да се озовеш прикована към цяла стена от монитори и да ти позволяват да виждаш дневна светлина само веднъж месечно. Вярвай ми, Стейси, никой няма да те откъсне от обичайната ти работа. Досадните задължения пак ще се падат на такива като мен и Сам, както обикновено. А като стана дума за Сам — не мислиш ли, че е време да поговориш с него?

— Какво имаш предвид?

— Не ми се прави на света вода ненапита, Стейси. Аз съм най-добрият специалист по разпитите в този отдел, нито една човешка реакция не ми убягва. Покани го да излезете заедно някоя вечер. Животът е прекалено кратък. А и скоро вече няма да работим заедно. Може да се случи така, че после да не се виждате с месеци. Позволи му да забележи чувствата ти.

— Откачаш, Пола — отвърна неуверено Стейси.

— Не, не откачам. Аз съм твоя приятелка. Знам как едва не се разминах с Елинор, защото бях затънала до ушите в работа. Но тя ми даде шанс и аз не то пропуснах. И това промени живота ми. Трябва да направиш нещо подобно, Стейси. В противен случай Сам ще си тръгне, а ти ще съжаляваш. Той е леке и не те заслужава, но тъй като явно искаш него, а не друг, направи нещо по въпроса.

— Не трябваше ли да арестуваш някого? — попита Стейси, възвръщайки си отчасти самообладанието.

— Добре че ме подсети.

Стейси остави слушалката на мястото й и се вторачи в екрана на лаптопа. После се изправи и отиде до прозореца. Впери поглед в паркинга долу, прехвърляйки думите на Пола в мислите си. Оказваше се, че има неща, които човек не можеше да си изясни, взирайки се в екрана на компютъра.

— А дали наистина беше така?