Разплата

54.

На тихата уличка в Халифакс бяха паркирани само няколко коли. Не всички къщи разполагаха с достатъчно просторни входни алеи, та всички да паркират на тях, особено в съботните вечери, когато хората се събираха да вечерят заедно и да се оплакват един на друг от правителството. Това беше добре дошло за Ванс. Никому не би направило впечатление, ако непозната кола се появеше сред колите на местните. Успя да паркира между едно волво и едно беемве, три къщи преди дома на Ванеса Хил, и отвори на екрана на смартфона си прозорец, на който можеше да следи излъчването от камерата в нейната дневна. Образите бяха дребни, а картината — с лоша резолюция, но достатъчно ясна, за да може да прецени, че тя продължава да седи сгушена на величествения си диван и да гледа телевизия.

Трудно му беше да си представи Тони Хил, разположил се удобно в тази стая, така подчертано ориентирана към нуждите на един човек. Къде ли сядаше, когато й идваше на гости? Може би се пренасяха временно в онази стерилна кухня — или пък зимната градина беше мястото, на което Ванеса бе предвидила повече удобства за гостите си? А може би синът й бе наследил именно от нея своята неспособност да общува непринудено? През изминалите години Ванс си беше припомнял нееднократно срещите си с този странен дребен човек, който бе успял да го залови благодарение на инстинкта и прозорливостта си, а не на някакви солидни улики с юридическа стойност. Често се беше питал дали Хил не е аутист, дотолкова тромаво беше поведението му в социална среда, освен в случаите, когато се съсредоточаваше върху получаването на информация от събеседника си. Но може би случаят не беше чак толкова интересен. Може би просто беше израснал с майка, която нямаше желание да поддържа социални контакти в дома си, и той не бе успял да се научи как да прави това достатъчно рано, че то да се превърне в негова втора природа.

Каквото и да беше естеството на връзката им, тя нямаше да просъществува още дълго.

Ванс се озърна за последен път, за да се убеди, че наблизо няма никой, после излезе от колата и измъкна от багажника един сак. Тръгна бързо по улицата и зави по входната алея на Ванеса така уверено, като че ли живееше там. Мина покрай мерцедеса, гумените подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум, когато стъпваше по плочите на пътеката. Между дървения гараж, строен през трийсетте години, и самата къща имаше много тесен проход, през който възрастен човек можеше да мине само странешком. Ванс се промъкна оттам и излезе в задния двор. Не бе имал възможност да проучи задната част на къщата, не знаеше дори дали там няма охранително осветление, задействащо се с фотоклетка. Но този път по изключение беше склонен да рискува. Избраната от него жертва надали би го затруднила особено. Една стара жена, обърнала почти бутилка вино, надали щеше да бъде толкова нащрек, че да забележи, ако се включеше осветлението в задния й двор. Пък и да забележеше, сигурно щеше да реши, че е минала котка или лисица.

Но когато той навлезе в задния двор, не се включиха никакви светлини. Цареше пълна тишина, чуваше се само далечният, равномерен шум на движението по големите улици. Той остави сака на земята и приклекна до него. Измъкна гащеризон за еднократна употреба като онези, които носеха специалистите при оглед на местопрестъпление, и го навлече с усилие, като едва не падна, докато се опитваше да нахлузи ръкава върху изкуствената си ръка, без да прекъсне някоя връзка. Найлонови калцуни върху обувките, сини гумени ръкавици на ръцете. Не се безпокоеше, че може да остави следи. Не го беше грижа за това, но искаше да може да се оттегли бързо, а не биваше да шофира по краткия обратен път до Винтън Удс, целият оплескан в кръв. Такава небрежност би могла да бъде наказана, ако се замесеше неволно в някакво произшествие по пътя.

Ванс се изправи, разкърши рамене и раздвижи мускулите на гърба си, за да нагласи удобно тялото си в гащеризона. Стисна лоста в едната си ръка и остави ножа на перваза на прозореца до задната врата. Огледа внимателно вратата, преценявайки солидността и слабите й точки, и се усмихна. Някой беше подменил оригиналната врата от масивно дърво с по-модерна, със стъклени панели, които я правеха далеч по-удобна за разбиване. За щастие изборът им беше паднал отново на дърво, а не на ПВЦ. Съвременните дървени врати се правеха от мек дървен материал, който се цепеше на трески и се чупеше доста лесно. И тази нямаше да представлява кой знае каква пречка.

Побутна леко горната и долната част на вратата, за да провери дали няма резета, но очевидно Хил не беше поканил тук добрата си приятелка, главен инспектор Джордан, за да се погрижи за безопасността на майка му. По всичко личеше, че вратата се заключваше само със секретна брава.

Ванс промуши единия край на лоста в процепа между вратата и рамката й. Вратата пасваше добре на рамката и пролука почти нямаше, но той бе достатъчно силен, за да успее да натисне навътре края на лоста, одрасквайки мекото дърво. Натисна по-силно, опитвайки се да разхлаби бравата още преди да се заеме сериозно с разбиването й.

Щом се убеди, че е поставил лоста под удобен ъгъл, Ванс се облегна на него с цялото си тяло, упражнявайки възможно най-силен натиск върху дървото и металното устройство, с което бе заключена вратата. Първоначално го възнагради само едно леко изпукване на дървото. Вложи още по-голямо усилие, пъшкайки като тенисист, биещ сервис. Този път почувства как нещо поддаде. Поспря, за да нагласи по-добре лоста и вложи цялата си сила, за да изтръгне бравата от леглото й. Този път се разнесе метален трясък и шум на цепещо се дърво, и вратата се отвори рязко.

Ванс застана задъхан на прага, изключително доволен от себе си. Прехвърли лоста в изкуствената си ръка, убеждавайки се, че го е стиснал добре. Протезата функционираше удивително добре. Той действително можеше да „почувства“ че стиска нещо и да прецени колко здраво трябва да стисне, за да не го изпусне. А копелетата се опитаха да му забранят достъп до подобни технологии. Той поклати глава и се усмихна доволно, припомняйки си какво поражение им нанесе в Европейския съд за правата на човека. Но сега не беше време да си припомня отминали победи. Чакаше го работа. Ванс взе ножа със седеминчовото острие, който беше оставил на прозореца, и влезе в кухнята.

За негово учудване тук нямаше и следа от Ванеса Хил. Действително, не беше вдигнал кой знае колко шум, но слухът на повечето хора беше несъзнателно настроен да следи звуците в дома им, особено когато бяха сами. Всеки необичаен шум би ги накарал да отидат да проверят какво става. Ванеса Хил или беше доста глуха, или толкова погълната от глупостите, които гледаше по телевизията, че не беше чула как той разбива вратата. Но пък вратата между кухнята и коридора беше затворена, и може би това беше причината тя да не е чула.

Ванс прекоси кухнята колкото можеше по-тихо, вдигайки високо крака, за да избегне шумоленето на калцуните по плочите на пода. Открехна много внимателно вратата и не се учуди особено, когато чу смях и говор с американски акцент. Тръгна по коридора. Сега, когато беше вече толкова близо до целта, се движеше спокойно, без напрежение. Първо беше отнел дома на Тони Хил. А сега щеше да го лиши от единствената му родственица, любимата му майка. Ванс съжаляваше единствено, че нямаше да бъде тук, за да го види отблизо как страда.

На две крачки от прага на дневната той спря, изправи гръб и изпъна рамене. Трептящата светлина от телевизионния екран се отразяваше по блестящата стомана на острието.

После той влезе, заобиколи дивана и замахна с ножа към жената, която седеше с изправен гръб сред възглавниците. Реакцията й беше напълно неочаквана. Вместо да изпадне в паника и да се разкрещи, Ванеса Хил просто го гледаше със спокойно любопитство.

— Здравей, Джако — каза тя. — Защо се забави толкова?