Разплата

56.

Беше полунощ, когато Тони, капнал от умора, навлезе с колата в комплекса Винтън Удс. Забеляза много малко светлини, докато се опитваше да се ориентира из уличките. Няколко пъти взе погрешен завой, но най-сетне се озова на улицата, която му трябваше. Подкара много бавно, озъртайки се с надеждата да види колата на Карол.

И после я видя, паркирана във входната алея на някаква къща, точно срещу задънената уличка. Паркира и облегна за миг глава на волана. Беше стигнал до такова ниво на изтощение, че сякаш дори костите го боляха. Измъкна се с усилие от колата и тръгна назад, към колата на Карол, едва успявайки да върви по права линия.

Стигна до портата и застана там, точно в средата на алеята. Така, както стояха нещата между тях, не се осмеляваше да отвори вратата и да седне до нея. Щеше да има чувството, че се натрапва в личното й пространство.

Като че ли мина много дълго време, но накрая вратата на колата се отвори и Карол излезе. Изглеждаше изпита, напрегната — и много далечна.

— Ще го подплашиш, като стърчиш там — изсъска тя. — Влез в колата, за бога!

Тони поклати глава.

— Той няма да дойде, Карол.

Надежда проблесна в очите й.

— Арестуван ли е?

— Убит е.

Карол продължи да се взира безмълвно в него много дълго време, цели минути, а мускулчетата по лицето й трептяха, променяйки израза й — ту радостен, ту измъчен.

— Какво стана? — попита тя, почти без да помръдва устни.

Тони пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и сви рамене като смутен ученик.

— Всъщност е направо смешно.

— Кажи ми какво е станало.

— Ванеса… намушкала го е с нож.

— Ванеса? Майка ти, Ванеса?

Неверие, мислеше си Тони. Щеше да му се наложи да привикне към тази реакция. „Да, майка ми е жената, която уби прочутия сериен убиец Джако Ванс“. Това вероятно щеше да предизвика немалко удивени погледи. Но точно сега се налагаше да даде единственото обяснение, което имаше някакво значение.

— Нахлул в къщата й. За да я убие. Но тя предвидила какво ще стане и била подготвена. Можеш ли да повярваш? Жената, напълно неспособна да съпреживява, успя да разбере това, което никой от нас, с цялата ни подготовка, не съумя да прецени. Че и тя е била в списъка на жертвите му — знаеше, че в гласа му се долавят гняв и горчивина, но му беше все едно. — Скрила нож на шибания диван до себе си.

— Нападнала го е?

Той пристъпи от крак на крак.

— Казва, че той я е нападнал, а тя успяла да го изненада. Каквото и да е станало, това е официалната версия.

Карол се изкиска — високо, истерично.

— Ванеса го е убила? Намушкала го е с нож?

— Сега се е справила по-добре от първия път.

— А как приемате вие всичко това, доктор Хил?

В тона на Карол се прокрадна сарказъм.

— Не съжалявам, че Ванс е мъртъв — той вирна брадичка и погледна Карол право в очите. — Но ако той беше убил нея, също нямаше да страдам. Това е тежката мисъл, с която ще трябва да живея оттук нататък.

— Въпреки всичко е по-поносима от мислите, с които ще трябва да живея аз занапред.

Той разпери безпомощно ръце.

— Съжалявам.

— Знам, че съжаляваш. Но от това не ми става по-леко.

— Но поне той вече е мъртъв. Няма да причинява повече злини. Приключихме с това.

Тъгата в очите на Карол се примесваше със съжаление.

— Приключихме не само с това, Тони.

Тя се обърна и влезе отново в колата. Двигателят заработи и фаровете го заслепиха. Той отскочи встрани и я изпрати с поглед. Не знаеше дали заради внезапната светлина или от жестоката умора очите му плувнаха в сълзи.