Разплата

6.

Обратно на всякакви предвиждания, годините, през които поведението му поне привидно бе примерно, бяха спечелили на Джако Ванс правото да бъде преместен в общото терапевтично крило на затвора на Нейно Величество „Оукуърт“, намиращ се в най-затънтената провинциална част на Устършър. В това крило не гасяха светлините в установен час — то беше изолирано от останалата част на затвора; пребиваващите в него затворници имаха правото да гасят осветлението, когато сами решаха. А малката самостоятелна тоалетна към килията им гарантираше възможност за уединение, чието съществувание той почти бе забравил. Ванс изгаси светлината, но не изключи телевизора, за да не трябва да работи в пълен мрак. Той разгъна на масата един вестник и се зае да стриже внимателно косата си с бръснач. Когато тя стана достатъчно къса, той започна да плъзга електрическата самобръсначка по черепа си, опитвайки се да го направо възможно най-гладък. Благодарение на естествената за един затворник бледност нямаше да има разлика в цвета на кожата на новообръснатата му глава и на лицето му. После избръсна буйната брада, която си беше пуснал през последните няколко седмици, оставяйки само мустаците и малка козя брадичка. През последните две години бе изменял толкова драматично окосмението на лицето си — ту с голяма брада, ту гладко избръснат, ту с тънка очертана брада по линията на брадичката, ту с гъсти мексикански мустаци, че никой не би обърнал внимание на поредната, истински важна промяна.

Най-важната част от трансформацията му все още предстоеше. Пресегна се към полицата с книги над масата и смъкна една голямо форматна книга. Беше рядко издание, малотиражен албум с репродукции на литографии от съвременни руски художници. Нито Ванс, нито затворникът, който поначало обитаваше тази килия, имаха интерес към живописта; за тях стойността на книгата се изразяваше в това, че отпечатъците бяха правени на особено плътна хартия, толкова плътна, че страниците можеха да се срязват и в тях да се скриват тънки листчета с ваденки за временни татуировки.

Рисунките възпроизвеждаха старателно татуировките, които Ванс беше заснел с вкарания си контрабандно смартфон. Те повтаряха съвсем точно сложните и яркоцветни фигури, покриващи ръцете и шията на Джейсън Колинс, човекът, който понастоящем спеше в леглото на Ванс. Защото сега Ванс не нощуваше в собствената си килия. Инсценираното от него отклоняване на вниманието бе свършило отлична работа.

За целта не му беше потребно нещо повече от една снимка на съпругата на Деймън Тод, притиснала се в брата на Кеш Костело в някакъв бар. Ванс я беше подхвърлил небрежно на масата за пинг-понг, когато мина през нея по време на часа, посветен на социализиране на затворниците същата вечер. Нямаше начин да не последва онова, което бе запланувал — някой бе взел снимката и бе съобразил незабавно какъв е потенциалът й. Последваха присмехулни подвиквания и намеци, докато, както можеше да се предвиди, накрая Тод избухна и се нахвърли върху Костело. За тях двамата това означаваше край на престоя в терапевтичното крило — едно неовладяно избухване провали всичко, което бяха постигнали с доброто си поведение. Не че Ванс го беше грижа. Никога не се беше замислял за щетите, които нанасяше като страничен ефект от действията си.

Важното беше, че в настъпилата суматоха вниманието на надзирателите в това крило се отклони за достатъчно дълго време, та Ванс и Колинс да успеят да си разменят килиите. Когато всичко се успокои и надзирателите се заеха да правят последната за деня обиколка на килиите, те двамата вече бяха изгасили лампите в килиите си и се преструваха на дълбоко заспали. Нямаше никаква причина някой да заподозре, че те двамата не са на местата, на които би трябвало да бъдат.

Ванс стана и пусна студената вода да тече в умивалника. Откъсна първата предварително подготвена страница и измъкна фолиото от двата листа, между които беше скрито. Натопи тънкия пластмасов лист в умивалника и когато ваденката започна да се отделя, той се зае да я поставя старателно върху изкуствената си ръка. Работата вървеше бавно, но далеч не беше толкова трудна, колкото поставянето на ваденката върху здравата ръка. Да, изкуствената ръка наистина беше забележителна. Но онова, което бе в състояние да прави, бе все пак доста далеч от фино контролираната моторика на една истинска, жива ръка. А сега всичко зависеше от съвършеното изпипване на подробностите.

Когато приключи, главата му се беше изпотила и тънки струйки пот се стичаха по гърба и от двете страни на торса му. Беше направил всичко по силите си. Ако го поставеха редом с Колинс, щеше да е лесно да се прецени кои татуировки са истински и кои — фалшиви, но освен в случай че нещата се оплескаха ужасно, нямаше вероятност това да се случи. Ванс взе очилата — точно копие на очилата на Колинс, поръчано от помагача му навън — и ги сложи. Светът около него се люшна и се замъгли, но не толкова, че да не може да се справи. Диоптрите не бяха толкова много, като на стъклата от очилата на Колинс, но една повърхностна проверка би доказала само, че не са обикновено стъкло. Детайлите — най-важното нещо бяха детайлите.

Той притвори очи и призова в паметта си носовия акцент на Колинс, който по произход беше от Мидландс. За Ванс това беше най-трудната част от преобразяването. Никога не бе имал особен талант да се въплъщава в чужд образ. Стигаше му и собственият. Но този път трябваше да изгуби себе си, прикривайки се зад чужд глас. Щеше да се опита да говори възможно най-малко, но трябваше да бъде нащрек, за да не отговори със собствения си топъл глас и стандартно произношение. Припомни си онази сцена от „Голямото бягство“, в която героят, чиято роля се изпълнява от Гордън Джексън, се издава с автоматичната си реакция, когато го заговарят на английски. Ванс трябваше да се справи по-добре. Не можеше да си позволи да се отпуска, нито за миг. Не и докато не се озовеше навън, на свобода.

Трябваше да минат години, за да стигне дотук. Като начало трябваше да си осигури преместването в терапевтичното крило. След това да открие човек, който да има приблизително същия ръст и фигура като него, а също така да изпитва остра нужда от онова, което Ванс можеше да му осигури. Джейсън Колинс привлече вниманието още от мига, когато гадният подпалвач се появи за първи път в часа за групова терапия. Колинс беше наемник, занимавал се с подпалвачество на магазини срещу заплащане. Но Ванс нямаше нужда от психолог, за да схване, че мотивите на Колинс са били далеч по-дълбоки и по-мрачни. Достатъчно доказателство беше участието му в груповата терапия.

Ванс се беше сприятелил с Колинс, беше разбрал колко тъгува по семейството си, и се зае да подхвърля различни възможности, както сеяч хвърля семена в разорана нива. Какво би могло да се направи с парите на Ванс за трите му деца, за съпругата му. Дълго време Ванс имаше чувството, че тъпче на едно място. Препъникамък беше съзнанието, че ако помогне на Ванс, това би прибавило още години към присъдата на Колинс.

И тогава Колинс получи една по-различна присъда. Левкемия. От онзи тип, при който съществуват само четиридесет процента шанс да си жив пет години след първоначалното диагностициране. Което означаваше, че той най-вероятно нямаше да има друг шанс да осигури бъдещето на жена си и на децата. Дори да му бъдеше опростен максимално възможният период от присъдата, Колинс имаше чувството, че ще може да се прибере у дома само за да умре там.

— Така или иначе ще те пуснат, ако се знае, че скоро ще умреш — беше изтъкнал Ванс. — Виж какво стана с атентатора от Локърби.

Това приличаше на някаква перверзна илюстрация на поговорката „хем вълкът сит, хем агнето цяло“. Колинс можеше да помогне на Ванс да избяга, но това нямаше да му се отрази, когато болестта му се влошеше, при всички случаи щяха да го освободят. Така или иначе щеше да има възможност да прекара последните си дни със семейството си. А ако избереше предложения от Ванс вариант, жена му и децата никога вече нямаше да имат грижи за пари.

На Ванс му бе необходимо да приложи цялата си способност да говори убедително и такова търпение, на което досега не бе предполагал, че е способен, за да накара Колинс да започне да разсъждава като него.

— Всички вие отвиквате от възможността някой да постъпва добре с вас — бе отбелязала веднъж психоложката, която се занимаваше с него. Тези думи дадоха идеята на Ванс за най-ефикасен начин на въздействие, и накрая той успя. Най-голямото момче на Колинс скоро щеше да постъпи в най-доброто частно училище в Уорикшър, а Джако Ванс щеше да напусне затвора.

Ванс почисти следите от свършената работа, накъса влажните страници и ги отми в тоалетната заедно с остриганата коса, увита в късове тоалетна хартия. Смачка фолиото на дребни топчета и ги напъха в пролуката между масата и стената. Когато прецени, че не е пропуснал нищо, той легна на тясното легло. Въздухът охлади потта по тялото му, той потръпна и придърпа завивката върху себе си.

Всичко щеше да бъде наред. Утре надзирателят щеше да дойде, за да изведе Джейсън Колинс, който щеше да напусне затвора, за да се възползва за първи път от правото си за временно освобождаване. Билетът за временно освобождаване беше нещо, за което всички затворници от терапевтичното крило мечтаеха — той им даваше възможност да прекарат един ден извън стените на затвора, в някой офис или в някоя фабрика. Жалка картина, мислеше си Ванс. Психотерапията ограничаваше мирогледа на хората до такава степен, че започваха да копнеят за един ден, запълнен с някаква досадна работа. Налагаше му се да изчерпва до капка цялото си лицемерие, за да прикрива презрението си към представителите на властта в затвора. Но успя, защото съзнаваше, че това е ключът към един нов живот на свобода.

Защото не на всички затворници от терапевтичното крило се полагаше временно освобождаване. За Ванс и неколцина други бе преценено, че такова освобождаване би включвало прекалено висока степен на риск. Независимо от това, че той беше успял да убеди онази тъпа кучка, психоложката, че вече е станал друг човек, че не е онзи, който бе извършил разтърсващото убийство, заради което бе осъден. Да не споменаваме онези млади момичета, за чиято смърт той — технически погледнато — не носеше вина, тъй като съдът така и не беше го обявил за виновен. Въпреки всичко това нямаше министър на вътрешните работи, който би пожелал да остане в историята като човека, освободил Джако Ванс. Нямаше значение кога щеше да изтече срокът, след който можеше да подаде молба за предсрочно освобождаване. Ванс знаеше, че за него никога няма да има възможност да се върне официално към живот в обществото. Признаваше си, че ако подобно нещо зависеше от него, и той не би пуснал на свобода човек като себе си. От друга страна, той отлично знаеше на какво е способен. Докато властите можеха само да гадаят.

Ванс се усмихна в мрака. Възнамеряваше много скоро да ги отърве от необходимостта да правят предположения.