Трескави сънища

76.

Силуетът, който се изправи в рамката на вратата, накара Хейуърд да замръзне в шок. Мъжът беше най-малко метър и осемдесет висок, мършав, лицето му – с хлътнали бузи, тъмните му очи бяха големи и влажни под тежките вежди, брадичката и вратът – обрасли с полуобръсната четина. Косата му беше дълга и бяла, сресана назад, къдреше се зад ушите и се спускаше към раменете. Беше облечен с въгленовосиво сако на „Брукс Брадърс“, наметнато върху болничен халат, и държеше камшик с къса дръжка в едната си ръка. С другата теглеше стоика на система, която стискаше като своего рода опора.

Хейуърд имаше чувството, че той почти се материализира от разредения въздух, толкова тихо и безшумно се беше приближил. Очите му бяха толкова кръвясали, че изглеждаха морави – не шареха из стаята, както човек би очаквал от някой побъркан; по-скоро се движеха бавно от един човек към друг, като огледаха – сякаш преминават през материята – всички поотделно. Когато очите му стигнаха до нея, той примигна и затвори очи.

— Не, не, не – промърмори той; гласът му беше като шепот на вятъра.

Като се извърна, Джун Броуди взе една свободна лабораторна престилка и я хвърли върху изкаляната риза на Лари.

— Никакви ярки цветове – прошепна тя на Хейуърд. – Не правете резки движения.

Слейд бавно отвори очите си отново. Изражението на болка някак се успокои. Като пусна стойката на системата, той бавно вдигна голямата си, с изпъкнали вени ръка, в жест на почти библейска тържественост. Ръката се разтвори, дългите пръсти потрепераха леко, показалецът посочи Пендъргаст. Големите тъмни очи се спряха върху агента от ФБР.

— Вие сте човекът, който иска да разбере кой е убил съпругата му. – Гласът му беше тънък като оризова хартия, но въпреки това в него прозираше арогантна самоувереност.

Пендъргаст не каза нищо. Той изглеждаше зашеметен, от скъсания му костюм още течеше кал, светлата му коса беше мръсна и разбъркана.

Слейд бавно остави ръката си да падне надолу.

— Аз убих съпругата ви.

Пендъргаст вдигна пистолета си.

— Разкажете ми.

— Не, почакайте… – започна Джун.

— Тишина – каза Пендъргаст с тиха заплашителност.

— Точно така – издиша Слейд, – тишина. Аз заповядах да я убият. Хелън – Естерхази – Пендъргаст.

— Чарлс, този човек има оръжие – обади се Джун. Гласът й беше нисък, но умолителен. – Ще те убие.

— Дрън-дрън. – Той вдигна пръст и го завъртя. – Всеки от нас е изгубил някого. Той е изгубил съпруга. Аз изгубих син. И така нататък. – После повтори с внезапна интензивност, със същия тънък глас: – Аз изгубих син!

Джун Броуди се обърна към Пендъргаст и заговори полугласно:

— Не трябва да го карате да говори за сина си. Това ще го върне назад – а постигнахме такъв напредък! – От гърлото й излезе стон, потиснат веднага.

— Трябваше да я убия. Тя щеше да ни разкрие. Ужасно опасно… за всички ни… – Очите на Слейд, внезапно фокусирани в нищото, се разшириха сякаш от ужас, взрени в една празна стена. – Защо си тук? – промърмори той на нищото. – Не е дошъл моментът! – Той бавно вдигна камшика над главата си и го стовари с ужасен плясък върху собствения си гръб веднъж, два пъти, три пъти, като всеки удар го караше да се люшва напред, дрипите на разкъсаното му сако се разлетяха към пода.

Ударът сякаш го върна към реалността. Той се изправи, фокусира наново очите си. Стаята утихна напълно.

— Виждате ли? – обърна се жената към Пендъргаст. – Не го провокирайте, за бога. Ще се самонарани.

— Да го провокирам? Възнамерявам да направя далеч повече от това.

Заплашителният тон на Пендъргаст предизвика студени тръпки по гърба на Хейуърд. Чувстваше се като в капан, безпомощна, уязвима, прикована към леглото с тази система. Тя хвана тръбичките, притисна ги към ръката си и ги дръпна рязко. Надигна се и слезе от леглото, замяна за миг.

— Ще се справя – каза й Пендъргаст.

— Не забравяйте – отвърна му Хейуърд, – обещахте ми да не го убивате.

Пендъргаст я игнорира, вперил очи в мъжа.

Очите на Слейд внезапно се отклониха нанякъде, сякаш виждаше нещо, което не беше там; устата му се задвижи странно, сухите устни се кривяха и разтягаха в неизречени гласно слова, от които Хейуърд накрая долови бързо прошепнати думи: „Махни се, махни се, махни се, махни се…“. Той стовари отново камшика върху гърба си, който явно възвръщаше яснотата на мисълта му. Треперейки, пръстите му започнаха да се стрелкат наоколо – да се движат сякаш под вода, с явно нетърпение – към стойката, на която бе прикачена системата; накрая напипа малка банка, която висеше от една тръба, и я стисна решително.

Дрога, помисли си тя. Той е зависим.

Очите на възрастния мъж се обърнаха нагоре, миг преди да се възстанови, след което клепачите трепнаха и се вдигнаха отново;

— Историята е ясна – продължи той с ниския си дрезгав глас. – Хелън… Блестяща жена. Хубаво, сочно дупе… Представям си как здравата сте се забавлявали, а?

Хейуърд видя как пистолетът в ръката на Пендъргаст леко потрепна.

— Тя направи откритие… – Ново задъхване и очите на Слейд се разфокусираха, вперени в един празен ъгъл, устните му трепереха, шепнеха неразбираеми думи. Ръката му с камшика изпляска безполезно.

Като пристъпи рязко напред, Пендъргаст го зашлеви през лицето с изненадваща сила.

— Продължавайте.

Слейд се съвзе.

— Какво казват във филмите? „Благодаря, имах нужда от това“. – Старият мъж се разтресе в тих смях. – Да, Хелън… Откритието й беше забележително. Предполагам, че нататък вие можете да ми разкажете по-голямата част от историята, господин Пендъргаст. Така ли е?

Пендъргаст кимна.

От сухите гърди се изтръгна кашлица, силни спазми разтърсиха немощното тяло. Слейд изхриптя, объркан, и натисна банката отново. След миг се оправи.

— Донесе откритието при нас, птичия грип, с помощта на посредник, и така се роди „Проект Авес[32]“. Тя се надяваше, че резултатът може да е чудодейно лекарство, усилващо творческите способности. Все пак при Одюбон се беше получило – за известно време. Повишаване на интелектуалните възможности. Върховното лекарство…

— Защо се отказахте? – попита Пендъргаст. Неутралният тон не заблуди Хейуърд – пистолетът още трепереше в ръката му. Хейуърд никога не го беше виждала в състояние толкова близко до това да изгуби контрол.

— Изследванията бяха скъпи. Отвратително скъпи. Започнахме да губим пари – въпреки, че бяхме орязали всички странични разходи. – И той вдигна ръката си и – бавно, бавно – махна с нея, описвайки кръг из стаята.

— Значи тук работехте – каза Пендъргаст. – Спениш Айлънд е бил вашата лаборатория.

— Бинго! Защо да строим четириетажно съоръжение с ниво на безопасност 4, с отрицателно налягане, защитни облекла и всичко останало? Можехме просто да го правим тук, в блатото, да си спестим куп пари. Можехме да съхраняваме тук живи култури, да вършим наистина опасна работа, която никой нямаше да види, където никой от държавните регулатори нямаше да си пъха носа.

Значи затова „Лонджитюд“ имаше док към блатото, помисли си Хейуърд.

— А папагалите? – попита Пендъргаст.

— Държаха ги в „Лонджитюд“. В шести комплекс. Но както казах, бяха сторени грешки. Една от птиците ни избяга, зарази едно семейство. Катастрофа? Не и когато подчертах пред всички: „Има начин да спасим милионите, хвърлени за лабораторни изследвания; кротувайте и просто гледайте какво става!“

Той отново се разтресе в беззвучен смях, небръснатата му адамова ябълка подскачаше гротескно. От носа му изскочи сопол и капна върху костюма му. Той се наведе и се изхрачи на пода. После се оправи.

— Хелън се противопостави на начина ни на работа. Госпожата беше кръстоносец. След като научи за семейство Дуейн – точно преди вашето малко сафари, между другото – щеше да ни разкрие, да отиде при властите. Веднага щом се върнехте. – Той разпери ръце. – Какво друго можехме да направим, освен да я убием?

Пендъргаст заговори спокойно.

— Кои сте „вие“?

— Няколко души от групата „Проект Авес“. Скъпата Джун, тази тук, нямаше представа – тогава поне. Държах я в неведение, до пожара. Както и бедния стар Карлтън. – Той перна мълчаливия мъж.

— Имената, ако обичате.

— Знаете всички имена. Блеклетър. Вентура. Между другото, къде е Майк?

Пендъргаст не отговори.

— Може би гние в блатото, благодарение на вас. Мътните да ви вземат, Пендъргаст. Той беше не само най-добрият директор по сигурността, за какъвто един изпълнителен директор може да си мечтае, но беше и връзката ни с цивилизацията. Е, може и да сте убили Вентура, но не бихте могли да убиете него. – Тук в ниския глас на Слейд се прокрадна гордост. – И няма никога да научите името му. Искам да премълча това – да задържа една малка изненада за бъдещето ви, може би, за да си платите за Майк Вентура. – Той се разкикоти. – Сигурен съм, че той ще изникне точно когато най-малко го очаквате.

Пендъргаст вдигна отново пистолета си.

— Името.

— Не! – извика Джун.

Слейд примига.

— Гласът ви, скъпа моя… моля ви.

Броуди се обърна към Пендъргаст със събрани като за молитва ръце:

— Не го наранявайте – прошепна тя пламенно. – Той е добър човек, много добър човек. Трябва да разберете, господин Пендъргаст, той също е жертва.

Очите на Пендъргаст се насочиха към нея.

— Разбирате ли – продължи тя, – имаше друг инцидент по „Проект Авес“. Самият Чарлс се разболя.

Ако Пендъргаст бе изненадан от това, той не го показа с нещо.

— Взел е решението да убие съпругата ми, преди да се разболее – произнесе той с равен тон.

— Всичко това е минало – каза тя. – Нищо няма да я върне обратно. Не може ли да го забравите?

Пендъргаст я гледаше, очите му блестяха.

— Чарлс едва не умря – продължи Броуди. — А после той… после му хрумна как да ни измъкне оттук. Съпругът ми – кимна тя към мълчаливия мъж, застанал отстрани – се присъедини към нас по-късно.

— Вие и Слейд сте били любовници – каза Пендъргаст.

— Да. – Нямаше дори изчервяване. Тя се изправи. – Ние сме любовници.

— И избягахте тук – да се скриете ли? Защо?

Тя не каза нищо.

Пендъргаст се обърна към Слейд.

— Не виждам смисъла. Вие сте се възстановили от болестта, преди да се върнете в блатото. Менталното влошаване не е било започнало. Било е твърде рано. Защо се върнахте в блатото?

— Карлтън и аз се грижим за него – продължи припряно Броуди. – Поддържаме го жив… Много е трудно да се забавят опустошителните ефекти на болестта в залива… Не го разпитвайте повече, разстройвате го…

— Тази болест – каза Пендъргаст, като я прекъсна с махване на китката. – Разкажете ми за нея.

— Тя влияе на задържането и стимулирането на електрическите импулси на мозъка – прошепна Броуди с готовност, сякаш за да отвлече вниманието му. – Затрупва мозъка с физически усещания – зрение, миризма, допир. Това е мутирала форма на флави-вирус. В началото се проявява почти като остър енцефалит. В случай че оживее, пациентът изглежда сякаш се възстановява.

— Точно като семейство Дуейн. – Слейд се изкикоти. – О, скъпа моя, да – точно като Дуейн. Ние ги следим много внимателно.

— Но вирусът има предпочитание към таламуса – продължи Броуди.

— Нуклеус геникулатус латералис – обади се Слейд, като се шляпна силно с камшика.

— Не е по-различен от вируса на херпес зостер – подхвана Броуди бързо, – който се настанява в коренчето на тръбния ганглий и години, дори десетилетия по-късно изплува, за да причини херпес зостер. Но той рано или късно убива невроните гостоприемници.

— Крайният резултат – умопомрачение – прошепна Слейд. Погледът му започна да се разфокусира и устните му замърдаха тихо все по-бързо и по-бързо.

— И всичко това… – посочи Пендъргаст с пистолета. – Системата с морфин, камшика… са за отвличане на вниманието от непрекъснатия наплив от усещания?

Броуди кимна енергично.

— Ето, сам виждате, че не е отговорен за онова, което казва. Може би ще успеем да го върнем до състоянието, в което беше преди. Опитвали сме… опитваме от години. Все още има надежда. Той е добър човек, лечител, който е направил много добро.

Пендъргаст вдигна пистолета си по-високо. Лицето му беше бледо като мрамор, скъсаният му костюм висеше от тялото като дрипа.

— Не ме интересува доброто, което е направил. Искам само едно: името на последния човек от проекта.

Но Слейд отново се бе плъзнал в собствения си свят, бръщолевейки меко на празната стена, пръстите му трепереха. Той хвана стойката на системата и цялото му тяло започна да трепери. Двойно натискане на банката му възвърна контрола.

— Измъчвате го! – прошепна Броуди.

Пендъргаст я игнорира, гледаше Слейд.

— Решението да бъде убита: ваше ли беше?

— Да. Първоначално останалите се противопоставиха. Но после видяха, че нямаме избор. Тя не би се отказала, не би могла да бъде купена. Така че я убихме, и то изключително изобретателно! Изядена от един обучен лъв. – Той избухна в дълго сдържат спазъм на тих смях.

Пистолетът започна да трепери по-видимо в ръцете на Пендъргаст.

— Хрус, хрус! – прошепна Слейд с разширени от радост очи. – Ах, Пендъргаст, нямате представа каква кутия на Пандора отворихте с това ваше разследване. Разбудихте спящото куче с един ритник в задника.

Пендъргаст се прицели.

— Обещахте ми – каза Хейуърд с нисък, настоятелен глас.

— Той трябва да умре – прошепна Пендъргаст, почти на себе си. – Този човек трябва да умре!

— Човекът тря-а-абва да умре – проточи Слейд подигравателно, а гласът му се издигна над шепот, след което се понижи отново. – Убийте ме, моля ви. Избавете ме от страданията ми!

— Вие ми обещахте – повтори Хейуърд.

Рязко, едва ли не сякаш преодолявайки невидим противник във физическа борба, Пендъргаст смъкна пистолета си с кратко движение на ръката. После направи крачка към Слейд, завъртя пистолета и му подаде дръжката.

Слейд я сграбчи, изтръгна я от хватката на Пендъргаст.

— О, господи! – извика Броуди. – Какво правите? Той със сигурност ще ви застреля!

Слейд с уверено движение изтегли затвора, щракна го обратно, после бавно вдигна оръжието към Пендъргаст. Крива усмивка обезобрази изпитото му лице.

— Ще ви изпратя на същото място, където изпратих онази кучка, съпругата ви. – Пръстът му се обви около спусъка и започна да се стяга.